Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (38)

34.

— Чудя се как ли е изглеждало тогава — тихо произнесе Джес.

Дейвид стоеше до нея на скалата над Атлантическия океан. Мъгла и пръски изпълваха утринния въздух. Едва различаваха вълните на трийсетина метра под тях, които нежно се пенеха около тъмните камъни на скалистия бряг. Нататък — само мъгла. Дори крясъците на морските птици звучаха глухо.

— Според теб кога е построен? — попита той.

Рано сутринта бяха пренесли на топографска карта координатите от разпечатката, която бяха направили в Бостън. Според нея и ръчния им джипиес бяха на мястото, на което Айрънуд се надяваше да открие извънземна колония, а Джес — храм на Семейството. Какъвто и да се окажеше, изсеченият в корнуолския шист обект се намираше на по-малко от трийсет метра под тях.

— Преди девет хиляди години.

— Морското равнище трябва да е било по-ниско — отбеляза Дейвид. — Поне с осемнайсет метра.

Джес му се усмихна, сякаш беше казал нещо смешно. — Имах предвид колко хора са живели тук. Имало ли е кораби? Кейове? Празници? Магазини? Как е миришело тогава? Имали ли са пещи за керамични съдове? Фурни за хляб? Как е изглеждал техният свят? — Тя замълча, сякаш объркана от многото възможности.

Дейвид й предложи собствения си подход към неизвестното далечно минало.

— Е, техниката им е била друга, обаче хората са си били като нас. Същите емоции, желания, потребности. Човешката природа не се променя.

— Първите богове са били различни.

Той премълча. Сега той, Джес и Айрънуд бяха на една вълна. И тримата търсеха доказателства и се надпреварваха с времето, за да ги открият.

 

 

— Ето там! — Джес държеше бинокъла пред очите си и се взираше в скалната стена отвъд двестаметровото заливче.

Повече от час бяха вървели по пътеките и ръбовете на скалите, докато чакаха мъглата да се разнесе. Превърнатите в туристическа атракция руини на замъка Тинтаджъл се намираха на километър и половина югозападно от мястото на храма, но тук-там сред скалите ясно се виждаха останки от каменни стени и ерозирали стъпала. Дейвид виждаше въздействието им върху Джес, макар да не бяха толкова древни, колкото храма. За нея корнуолският обект бе нещо повече от църква. Той беше самата Света земя.

— Дейвид, в пластовете има прекъсване! На височина пет-шест метра, точно вляво от онова белезникаво петно.

Той насочи бинокъла си към скалата и видя белите жилки.

— Над трите големи скали ли?

— Точно там! Вижда се, че шистовите и алевролитните пластове са нарушени от конгломерат.

— Оная бъркотия от камъни ли?

— Направено е от хора.

Дейвид не забеляза друго, освен естествени скали. Свали бинокъла и попита:

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, аз съм геолог.

— Сериозно, Джес. Как можеш само да погледнеш нещо, което са виждали хиляди други, и да кажеш, че е направено от човек?

— Защото виждам вулканични скали навсякъде в местните пластове. Тук ги наричат „син елван“. Толкова широко са разпространени, че никой не ги забелязва. А онова прекъсване долу, общо взето, не е много по-различно от хиляди други по тази част от крайбрежието.

— Общо взето ли?

— Вулканичните скали се образуват от магма, затова вулканичните пластове в корнуолския шист обикновено са плътни.

— И какво от това?

— Погледни внимателно онзи пласт долу и ще видиш, че не е плътен. Това е конгломерат, смесица.

Дейвид отново вдигна бинокъла.

— Много отдавна някой може да е запълнил тунел или пещера с камъни или остатъци от рудодобив. С времето нещо е споило „запушалката“, най-вероятно минерали, отлагащи се от подпочвените води. В крайна сметка изглежда плътно. Сега виждаш ли го?

— Почти. — Той й върна бинокъла. — Запушили са нещо, така ли?

— Ако не търсех нещо подобно, може би и аз нямаше да му обърна внимание — призна Джес. — Но не забравяй, че имаме карта. — Тя повдигна топографската карта, сгъната така, че да се вижда скицираното от нея очертание на храма. — Мястото съвпада, виждаш ли?

Завъртя картата така, че да е ориентирана спрямо онова, което наблюдаваха в момента. Дейвид кимна.

— Там има тунел.

Гласът й издаваше вълнение.

— Половината вече го няма, срутил се е заедно с шиста при ерозията на скалите. Но пет метра навътре би трябвало да се отваря към постройката.

Дейвид предпочиташе практичността пред мечтите.

— Имаш ли представа как да пробием пет метра „конгломерат“ без пневматични чукове и динамит?

— Няма нужда. — Тя го погледна странно и прокара показалец по очертанията на храма. — Вгледай се по-внимателно.

Дейвид впери очи оттатък заливчето и направи връзката.

— Там има пещера.

 

 

По залез-слънце небето продължаваше да е ясно — ненарушавана от нищо тъмносиня, почти черна шир, с тънка огненочервена ивица по далечния хоризонт. Вълните тихо шепнеха, без да се плискат в скалите. Носеше се слаб мирис на море. Птиците се бяха смълчали.

Единственият звук, който Дейвид чуваше, беше острото тракане на камъни под тежките им обувки, докато мъкнеха раниците си покрай подножието на скалите. Бяха избрали момента така, че да не привлекат нежелано внимание.

Територията на замъка Тинтаджъл беше затворена след здрачаване и наоколо почти не бяха останали паркирани коли. По неосветените туристически пътеки също нямаше никой, който да забележи двете фигури в тъмни гащеризони долу. Оставаше само толкова светлина, колкото да стигнат до мястото, което бяха видели сутринта, без да се налага да палят фенерчетата си. Отворът на пещерата се намираше на около метър и половина над линията, до която стигаше приливът.

Те оставиха багажа си на скалистата земя. Две големи раници и една по-малка брезентова чанта.

Дейвид се облегна на почти отвесния склон и направи стреме с длани, за да повдигне Джес. Веднага щом тя стигна до пещерата, той й подхвърли раниците и чантата и бързо се изкатери при нея.

Отворът беше широк един и осемдесет и висок един и двайсет. Стояха клекнали, нямаше място да се изправят.

Огледаха се за наблюдатели на гаснещата светлина. Не видяха никого.

Обърнаха се навътре, извадиха фенерчета от раниците и ги включиха. Водени от ярките лъчи, те навлязоха приведени в мрака, като оставиха багажа си на входа.

Оказа се, че не са първите посетители на издълбаната в камъка пещера. Дейвид забеляза празни кутии от „Гинес“, опаковки от закуски, парчета стъкло и други останки от любовни срещи.

Пет метра навътре пещерата изведнъж се разшири и двамата с облекчение се изправиха. Каменният таван беше най-малко на трийсет сантиметра над главите им.

Дейвид пое дълбоко дъх. Въздухът бе влажен. Мирисът на море се беше усилил. Джес погледна електронния си компас. Джипиесът не работеше — тук нямаше връзка със сателитите.

— Близо ли сме?

— Да. — Тя насочи лъча на фенерчето си нагоре и наляво. Светлият кръг се плъзна по неравните стени и тавана. Там имаше тъмна ивица, пролука.

Джес отиде до мястото, изрови с малък нож няколко свободни камъка и прошепна:

— Тук…

Лъчът на фенерчето му се сля с нейния.

Джес прокара острието по друг вид камък. Гладък, с остър ръб.

— Дялан е — съобщи тя.

Дейвид разбра.

— Ще донеса раниците.

 

 

Работата беше еднообразна, но не особено тежка — шистът се ронеше лесно. След два часа бяха разчистили достатъчно голям отвор и Джес се провря през него в тунела.

Дейвид чу приглушения й глас.

— Чисто е.

Той напъха раниците им вътре и я последва.

Отдъхнаха си няколко минути, седнали на пода. Беше влажно и студено.

Дейвид извади две светещи пръчки, разклати ги, за да активира химикалите, и ги хвърли в тунела. Едната наблизо, другата надалеч.

По-близката огря с бледозелена светлина наклонена, почти срутена стена, чиито дялани камъни се издаваха навън, слепени с някакво минерално вещество, напомнящо дебели нишки стопен восък. Подобни отлагания имаше по отсрещната стена на тесния тунел и по тавана.

Това потвърждаваше обяснението на Джес. Хилядолетията процеждаща се подпочвена вода оставяха своя белег.

Далечната пръчка беше паднала зад купчина камъни, срутили се от стената и тавана. Въпреки това имаше достатъчно място, за да се проврат оттатък.

По лъщящото от пот лице на Джес тъмнееха мръсни ивици, а стегнато сплетената й коса беше покрита с дребни камъчета и прах. Но очите й грееха, изпълнени с живот.

— Досега не сме изпреварвали Айрънуд — заяви тя.

Дейвид извади дигитален фотоапарат „Олимпус“, един от шестте, които Джес беше купила, за да не си играят да сменят карти памет или да свалят снимките на място.

— Трябва да документираме всичко. — Той засне коридора, тавана, сравнително запазената стена от едната страна, детайл от каменните блокове на неравния под. Когато свърши, известно време останаха ослепени от многократните проблясъци на светкавицата. Изчакаха около минута зрението им да се проясни и продължиха нататък.

След петнайсет метра стигнаха до разклонение.

Дейвид вдигна компаса на равнището на картата, а Джес насочи фенерчето си към скицата на храма. Лъчът освети излизащата от устите им пара. Неподвижният въздух беше по-студен и по-влажен, а всички звуци в затворения свят от влажни камъни и неравни повърхности почти бяха лишени от ехо. При други обстоятелства Дейвид щеше да запише тази уникална акустика, за да я прибави към колекцията си, но не и сега.

— Трябва ни ето това. — Джес посочи кръгла структура в очертанията на храма. — Мисля, че е натам. — Тя освети лявото разклонение на коридора. — На трийсетина метра оттук.

Лъчът разкри голяма купчина камъни. На по-малко от трийсет метра.

Младата жена запали нова светеща пръчка и я пусна на пода.

Приближиха се до камарата, Дейвид повдигна Джес и тя му извика, че пътят е чист.

Първо го порази силното ехо. От тази страна нямаше никакви следи от разрушителното действие на водата. Нито на пода, нито по стените или тавана. Той попита Джес дали може да обясни промяната.

Тя нарами раницата си и насочи лъча на фенерчето си към тавана.

— Може да е заради пластовете над тази част от прохода. Вулканичните скали са водонепроницаеми. Водата, която се стича от повърхността, стига до тях и продължава настрани.

Спусна лъча към пода и без да каже нищо повече, бързо тръгна напред.

Дейвид изостана, за да преметне раницата си на рамо и да вземе брезентовата чанта с фотоапаратите, след което пое подире й.

Настигна я двайсет и пет метра по-нататък. Беше спряла и се взираше в стената отдясно.

Той видя врати от разкривени посивели дъски, обковани с ръждив метал. Точно срещу тях имаше друг проход, завиващ под деветдесет градуса.

— Виж, Дейвид. Непокътнати са… някой… някой ги е затворил преди девет хиляди години и…

Джес се пресегна, но той я спря.

— По-добре първо да ги заснемем. — Вратите нямаше да се запазят след отварянето им и тук не разполагаха с нужните материали, за да консервират нещо толкова старо и крехко.

Дейвид извади фотоапарата и бързо направи нова серия снимки, после запали поредната светеща пръчка и я хвърли настрани.

— Сега е твой ред — обяви той.

Джес пое дълбоко дъх и внимателно дръпна лявата врата.

Изтлялото дърво се свлече на пода почти безшумно. Ръждивият метал не можеше да го задържи.

Джес прехапа долната си устна, но насочи лъча на фенерчето си напред. И ахна.

— Там е…

После влезе вътре.

 

 

Намираха се в помещение, което Джес вече му беше описвала. Фенерчета им осветяваха кръглото пространство с диаметър седем-осем метра. В средата бе масата — два и половина метров каменен диск върху стълб, висок близо метър. Издълбани линии разделяха горната й повърхност на дванайсет равни сегмента, във всеки от който имаше вдлъбнатина с различна форма. Всички бяха празни.

Джес изчисти от праха една от вдлъбнатините и докосна ъгловатото очертание — две разклоняващи се линии.

— Закъснели сме. За пореден път. — Не можеше да скрие разочарованието си.

Дейвид насочи лъча на фенерчето си към стената и видя нещо неочаквано.

— Не си ми споменавала за това.

Джес се обърна натам.

— Карта…

— На какво? — На пръв поглед изображението му се струваше напълно непознато.

— На света! — смаяно повиши глас тя. — Виж! — Освети с фенерчето си едно място на стената. — Това е Африка, но обърната наопаки. Поставянето на север нагоре е съвсем условно и онзи, който е начертал картата, е предпочел да го направи обратно.

Двамата бавно се завъртяха и лъчите на фенерчетата им се плъзгаха по цялата стена. Картата се разкриваше пред очите им в цветове, сякаш също толкова ярки, колкото и в деня, в който е била нарисувана. Кафяво и зелено за сушата, синьо за водата, с широки черни и червени дъги, пресичащи океаните.

— Карта на света отпреди девет хиляди години?! — Дейвид насочи лъча си към море, което очевидно беше Средиземно, само че тук Сицилия беше продължение на италианския ботуш, а не отделен остров. Други части от континентите изглеждаха също толкова примитивно и несъвършено очертани, макар че, ако картата наистина беше толкова древна, не можеше да обвинява автора й в неточност.

— Да, оттогава — потвърди Джес. — А какво е това? — Лъчът на фенерчето й се премести и Дейвид видя Западна Европа и нейното продължение — Англия, все още свързана с континента. А в най-югозападния край на това продължение…

— Корнуол — каза той. После забеляза още нещо. — Знак приблизително на мястото, на което се намираха в момента. Две пресичащи се остриета, увенчани с кръг. Като кръста, който му беше дала Джес.

— Нашият знак, Дейвид… Този храм наистина е построен от нашите…

Той рязко се пресегна към фенерчето й и го изключи заедно със своето.

Стъпки.