Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (17)

15.

— Стига сме чакали — каза Лайл, след като проследяващото устройство на Уиър не беше променило положението си цели две минути — по-дълго, от каквото и да е забавяне заради светофар или трафик по това време на нощта.

Роз включи на скорост и излезе на пътя. Мокрите гуми забуксуваха за миг, после намериха опора и черният додж профуча през кръстовището на червен светофар — на пътя нямаше други коли. Пред тях замигаха оранжеви предупредителни светлини. „Рампата е затворена“ — съобщаваше знакът.

— Може в края на краищата да се е насочил към шосето.

Преди няколко километра проследяващото устройство беше променило посоката си и вече не се движеше по обичайния маршрут на Уиър към най-близкия „Макдоналдс“. После спря. Малкият или бе забелязал, че го следят, или имаше среща с някого. И двата сценария не допадаха на Лайл.

— Според мен се е прекачил.

— Аре бе.

Лайл съжали за присъщата на по-младите му колеги неспособност за водене на разговор. „Но когато си в Рим, прави като римляните…“

— Аха — отвърна той. — Гилдън не знаеше за нашето наблюдение. Ако искаше да направи нещо на малкия, имаше възможност още при склада. Значи го е качил във форда.

— Защо?

— За да го закара някъде, Роз.

Навлизаха в завоя на пътя, защитен от надлеза на шосето.

— Би трябвало да е отдясно, точно пред нас.

Към тях се носеше кола. Прекалено бързо за градско каране. Ниска и черна. Фаровете й се включиха, размити в дъжда.

— Номерът! — изсумтя Лайл.

Роз се вторачи напред, докато колата се приближаваше.

— Ел-Е-Д… по дяволите! Не успях да видя цифрите. — Тя повтори буквите и прибави: — Регистрацията е от Ню Джърси. Черно бентли „Континентал“. Яко.

Лайл видя джипа.

— Отбий.

Роз спря зад колата на Уиър. Лайл отвори вратата и слезе с изваден пистолет. Тя го последва от другата страна.

Беше влажно и започваше да захладнява, но миризмата на барут ясно се усещаше.

Лайл тръгна напред и забеляза, че сътрудничката му души въздуха. Тя извади фенерче от джоба на якето си, хвана го като нож и насочи лъча му към джипа.

— Вътре няма никого.

Лайл я видя да прикляка на коляно. Лъчът изскочи от отсрещната страна покрай гумите на колата.

— Отдолу също е чисто.

По автомобила нямаше дупки от куршуми, нито повреди от принудително изтласкване от пътя.

Лайл чу плясък на силиконови ръкавици. След миг Роз отвори предната лява врата.

— Ключовете са на таблото.

Хрумна му нещо.

— Запали мотора.

Нищо. Някой очевидно беше монтирал дистанционен прекъсвач в колата на Уиър, за да го спре на удобно място.

— Отвлекли са го.

— Така ли?

— Дистанционен прекъсвач. Стрелба. — Лайл насочи своето фенерче към задната седалка на джипа. — А и багажът му е тук.

Роз се пресегна, вдигна раницата на Уиър и я отвори на предната седалка. Извади черния му айпод, около който бяха увити кабелите на слушалките.

Това доказателство вече я убеди.

— Ясно. — Заподозреният не ходеше никъде без айпода. Затова беше монтирала проследяващото устройство в него. — Кой го е отвлякъл?

— Винс Голдън. С помощта и съдействието на ония с черното бентли. В Ню Джърси едва ли има много коли на стойност близо двеста бона, затова лесно ще открием собственика по буквите от номера.

— Още сега мога да ти го кажа — предложи Роз. — Айрънуд. За него не е проблем да си купи колкото иска бентлита.

Лайл не беше убеден.

— Айрънуд разговаря с малкия по пет пъти дневно. Няма никакви признаци за вражда помежду им. Защо да го отвлича?

— Може би защото още отначало си бил прав. Всички тия приказки за извънземни може наистина да са димна завеса за нещо друго и за да го обсъждат, трябва да разговарят лично.

— Има и по-лесни начини да си уредиш среща — възрази Лайл. — Не. Някой друг преследва Уиър.

— Някакъв си мухльо, лаборант?! На кого е притрябвал?

— Зависи какъв всъщност е малкият. — След като лично претърси работното място на Уиър в Мериленд, Лайл не откри нищо, което да подсказва какъв е и какво е намислил. Само онази стара фотография, направена по време на съвсем обикновена семейна ваканция. Определено беше важна, но засега неясно защо.

С Дейвид Уиър ставаше нещо. Полковник Ковински не можеше да идентифицира информацията, която й бе показал. Един шантав милиардер го криеше в импровизирана лаборатория, за да работи по тайнствен проект. И после го отвличаха някакви неизвестни.

Главната цел на Лайл продължаваше да е Холдън Айрънуд.

Обаче малкият започваше да става интересен.

 

 

„В космически кораб ли съм?“

Дейвид току-що се беше свестил на удобна широка седалка като в първа класа на самолет. Веднъж го бяха настанили на такава поради запълване на местата в икономичната класа. Обстановката се вписваше в същата характеристика. Луксозна. Заоблени стенни панели, около метър и половина широки, с вдадени навътре светли овали, които можеха да са прозорци, но в момента бяха непрозрачни. Заоблен таван с непряко осветление, скрито под дълъг панел в центъра, който минаваше по дължината на салона.

Ноздрите му се разшириха, доловили леко кисела електрическа миризма.

Това вече наистина беше мирис на „самолетен салон“. Той затвори очи и чу приглушени перки, раздвижващи въздуха. Електрическо жужене — генератор, — но липсваше усещане за движение и шум от двигатели. Все още се намираше на твърда земя.

Наведе се рязко напред, сещайки се за една друга миризма. Слепоочията му се пръскаха.

Газ.

Сега си спомни. Спирането на джипа. Книжарят Гилдън. Пушечните изстрели. Тичането, бягството, всичко абсолютно несъзнателно. После таксито. И пътника. И…

Той се разшава и усети нещо твърдо под себе си. Закопчалка на предпазен колан. Повдигна се, за да погледне назад. Други седалки, само че не в редици, по-скоро на отделни групи. „Дневна. В самолет?!“ Точно зад тях имаше стена с кожена облицовка, а в средата й — затворена врата. Видя до нея цифрова клавиатура. Система за сигурност. Отваряше се с шифър.

Дейвид се обърна напред. На по-малко от пет метра имаше също такава стена с врата. Самолетът трябваше да е огромен. „Боинг“ 747? Двуетажен „Еърбъс“?

Изведнъж се разтрепери. Тениската и дънките му бяха подгизнали от дъжда. Не можеше да е бил дълго в безсъзнание, нито да са го откарали много надалече. Летището на Атлантик Сити. Единственото в района, от което можеше да излети толкова голям самолет.

Тогава видя телефона си на една седалка на няколко метра от него.

Изправи се бавно, като се озърташе за камера или шпионка, ала не забеляза нищо. Нима онзи, който го бе отвлякъл с такава сложна логистика, бе толкова безразсъден, че да му остави телефона? Всъщност какво го интересуваше?

Взел решение, той се хвърли към другата седалка и грабна джиесема си. Включен! Силен сигнал!

Въведе телефона за спешни повиквания и натисна клавиша за набиране. Екранът се промени.

Звънеше!

Дейвид притисна джиесема към ухото си.

Не чу нищо.

Плъзгащата се врата зад него се отвори.

— Оставете го на седалката. Върнете се на мястото си.

Той се обърна и видя дългокос мъж с черно яке, опрял длан на касата на вратата. Буйната му брада беше с цвета на косата му: ръждивокафява и прошарена. Не беше по-висок от него, но много по-широкоплещест.

Непознатият пъхна ръка под якето си с очевидно намерение.

Дейвид пусна телефона и седна.

Чу вратата зад него да се затваря и погледна назад. Мъжът го нямаше.

После предната врата се отвори и в салона влезе жена. Млада, по дънки и светлозелена риза. Светла кожа. Дълга червена коса, завързана на опашка. Дланите й бяха превързани — и в едната държеше малък пистолет, насочен към него.