Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (39)

35.

Мерит осветяваше с фенерчето си влажния, разрушен коридор, а Айрънуд-младши се мъкнеше подире му.

— Дай да я видя — сподавяйки яда си, каза шефът на сигурността. Беше подценил врага в Южния Пасифик — не очакваше Макклеъри да подкупят гмуркачите му. Синът на милиардера не го биваше за помощник, но поне нямаше да го предаде.

Младши изруга с треперещ от студ глас, докато измъкваше листа от джоба на якето си.

Франк Биън му бе направил тази разпечатка, преди Мерит завинаги да го облекчи — наред с останалите от екипа на Червения салон — от арестантските неудобства. На нея се виждаха очертанията на поредната извънземна колония на Айрънуд, наложени върху близък план на терена, който се намираше високо над тях.

Той проучи картата, за да потвърди плана си. Задъненият проход от отвора в скалите беше единственото място, осигуряващо достъп до целия комплекс. Уиър и онази Макклейри не бяха въоръжени и нямаше къде да се скрият. Светещите пръчки също сочеха пътя им.

Мерит угаси фенерчето си. Всичко щеше да приключи съвсем скоро.

И тогава нямаше да има значение колко шум ще вдига Младши.

 

 

Дейвид вдигна ръка, за да даде знак на Джес да пази тишина. Заслуша се и прошепна:

— Двама са. В първия проход. Преди разклонението.

— Светещите пръчки водят право към нас — отвърна Джес.

— Имаш ли представа кои са?

— Айрънуд? Кой друг може да има карта на това място?

— Мерит е тук, за да ни убие — тихо и настойчиво каза той.

Джес веднага смъкна ципа на гащеризона си и извади малък пистолет.

Дейвид се сепна.

— Откъде го взе? — В самолета за Англия двамата носеха само набързо купени дрехи и тоалетни принадлежности. Нямаше как да не са засекли оръжието.

Тя не отговори, а тръгна към отворената врата. Дейвид я последва.

Чу се тропот на търкалящи се камъни и Дейвид си представи как Мерит и неговият съучастник се провират покрай голямата купчина. Щяха да се появят след минута. Той се озърна назад. Детайлите на стенната карта помръкваха — светещата пръчка гаснеше бързо на студения под.

— Джес, има ли друг изход от залата? — тихо попита той.

Тя поклати глава.

Още падащи камъни. После тичащи стъпки. Покрай скалите. Без фенери. Ориентираха се по светещите пръчки. Изведнъж му хрумна нещо.

— Можем да ги заслепим.

— Но само за миг.

— Достатъчно, за да избягаме по един от другите два коридора.

— Стига да няма други препятствия, те продължават трийсет метра нататък и стигат до ново разклонение. Няма къде да се скрием.

— Можеш да стреляш първа.

Джес кимна и Дейвид разбра, че вече е решила да го направи.

Разнесе се остро изхрущяване. Някой изруга високо.

Дейвид позна гласа и прошепна:

— Синът на Айрънуд.

— На какво разстояние са?

Дейвид наклони глава и се съсредоточи.

— Шест метра.

— Приготви се — когато стигнат на три метра. Дръж фенерчето колкото може по-настрани.

Той вдигна фенера си и започна да брои наум. „Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет…“

 

 

Мерит закова на място и вдигна свободната си ръка, за да спре Младши. Трябваше да се ориентира в обстановката. Усмихна се, когато видя зелената светеща пръчка на пода. Съкровищницата на Айрънуд трябваше да е направо и надясно, а тунелът, същия като онзи, по който беше плувал в Пасифика — наляво, точно срещу входа на онова помещение.

Предполагаше… не, знаеше, че плячката му вече е в залата, и беше разумно да приеме, че са чули приближаването му. По-точно, приближаването на Младши.

Не че това щеше да промени нещо. Уиър бе цивилен и съответно неподготвен. Онази Макклейри обаче се оказваше сериозен проблем. Първо се измъкна от зле замислената атака на Младши в Канада, а после оказа изненадващ отпор в лабораторията на Уиър.

Мерит обмисли положението от нейната гледна точка. Тя разполагаше със същата карта като неговата, следователно знаеше, че няма къде да избяга. „Когато се приближим, тя ще изскочи от залата и ще открие огън“ — реши той. И за да си осигури една-две секунди предимство, може би щеше да се опита да го заслепи с фенерче.

Затискайки лявото си око с длан, Мерит нареди на Младши да направи същото и да не се движи. После прилепи гръб към стената и безшумно продължи нататък, насочил напред деветмилиметровия си глок.

Преди хиляда години Сун Дзъ беше, казал, че когато няма къде да избяга, врагът може само да се бие до смърт.

Мерит не искаше нищо друго.

 

 

Десет…

Дейвид затаи дъх, за да чува по-добре. Нямаше стъпки. Мерит или беше спрял на четири-пет метра, или се приближаваше с крайна предпазливост.

Докосна Джес по ръката, посочи ухото си и поклати глава. Младата жена трябваше да рискува и първа да направи ход. Не можеха да чакат Мерит и Младши да се появяват на вратата.

Джес вдигна лявата си ръка, изпънала три пръста.

Дейвид кимна. На три.

Тя първо сви палеца си, после показалеца.

Той се приготви да се хвърли напред.

Първият взрив разтърси коридора.

 

 

Силата на експлозията отхвърли Мерит и Младши назад.

Мерит се стовари тежко на каменния под, но екотът от сблъсъка се изгуби в оглушителния грохот, който отекваше в самото му тяло.

Първата му мисъл беше, че момичето е полудяло и разрушава храма, за да не го остави на Айрънуд.

Веднага след това помисли за пистолета си. Глокът вече не бе в ръката му.

 

 

Дейвид и Джес скочиха на крака в мрака на пълната с прах зала. Той запуши ушите си, все още кънтящи от взрива, а Джес притискаше с длан устата си, за да сподави кашлицата.

Още се олюляваха, когато втора експлозия разтресе древната зала. Нещо метално падна отвисоко на пода и, невидимо в тъмнината, иззвънтя като въртяща се монета.

— Някой взривява скалите. — В гласа й се долавяше страх, но не за живота й, а за това място, това ехо от миналото на нейното семейство. — Но кой? Няма начин да е Мерит. Айрънуд иска храма не по-малко от нас.

— Кой друг знае за храмовете?

Връхлетя ги трясъкът на трета експлозия, този път с различна ударна вълна. Дейвид започна да си съставя звукова картина. Някой си пробиваше път от друга посока.

— Снимай! — ужасено извика Джес. — Трябва да го документираме! — Тя отново се втурна към вратата, вдигнала пистолета си.

Дейвид реагира светкавично. Първите три обекта бяха ограбени, нямаше нито артефакти, нито украса. Тук обаче световната карта беше невредима. Ако залата не оцелееше след тези взривове, поне щеше да се съхрани информацията от нея.

Той откри раниците, извади нов фотоапарат и опрял гръб на каменната маса, започна да прави снимки, като след всеки проблясък на светкавицата се завърташе няколко градуса надясно. Накрая обиколи цялата стена и засне картата.

— Тавана! — подкани го Джес.

Дейвид погледна нагоре, натисна бутона, после провери резултата на дисплея.

Таванът на залата имаше полусферична форма, като купол на планетарий, но беше осеян със сребърни дискове, които отразяваха светлината на светкавицата.

Той грабна друг фотоапарат, зае такова положение, че да ограничи блика, и засне изцяло тавана.

„А сега картата в едър план.“ Дейвид взе трети фотоапарат, но се нуждаеше от повече светлина. Вдигна една светеща пръчка.

— Джес… картата трябва да се вижда.

— Давай!

Дейвид запали пръчката и я разтърси. Потърси Корнуол и засне отблизо островърхия кръст, който показваше къде се намира…

После се изправи и придвижи пръчката покрай стенописа. Още един островръх кръст на остров в Средиземно море. И в Субсахарска Африка.

Чу се тропот, последван от изстрели.

— Джес…

Тя рязко се завъртя с пистолет в ръка — само силует на фона на зелено сияние, осеяно с носещи се във въздуха прашинки.

— Успя ли?

— Да! — Дейвид напъха всички камери в джобовете на гащеризона си и заряза брезентовата чанта и раницата. Протеинови таблетки, шишета с вода, инструменти за копане, батерии, аптечка… не им трябваше нищо друго, освен картите памет във фотоапаратите.

— Всичко ли засне?

— Да! Трябва да тръгваме, Джес. — Още малко и щяха да стигнат до тях. Бяха най-малко осем… Той поклати глава. Ушите му още пищяха от експлозиите. Може да бяха повече от осем…

Вниманието му привлече металически проблясък на пода. Източникът на иззвънтяването, което бе чул при втория взрив. Един от дисковете се беше откъртил от тавана. Той го вдигна, после изтича при Джес до вратата. Долови недалечен шепот, шумолене на тежък плат, изтракване на метал…

Този път и тя ги чу.

— Светещата пръчка!

Дейвид се укори, че не се е сетил за това, спринтира назад и я пъхна в един от джобовете на гащеризона си. В залата се възцари мрак.

Експлозиите бяха изместили другата пръчка в коридора, но тя продължаваше да излъчва зеленикаво сияние и осветяваше входа на напречния проход.

— Първо ще отидат там — прошепна му Джес. — Трябва да се скрием другаде. — Тя посочи втория тунел.

Но не го бяха проверили и не знаеха дали не е запушен.

— На три?

Дейвид кимна.

Изстрели.

 

 

Мерит и Айрънуд-младши бяха приклекнали в тъмнината и дори силуетите им бяха скрити от камарата камъни зад тях, спираща сиянието на светещата пръчка при входа на съкровищницата.

— Трябва да се махнем оттук! — Младши понечи да се надигне, но Мерит го сграбчи за рамото и го принуди да се наведе. Знаеше точно какво се случва. Не знаеше само кой стои зад всичко това. Онези, които си бяха пробили път с взривове, нямаха намерение да пазят нищо и никого и едва ли щяха да оставят свидетели.

Той хвърли една светеща пръчка над купчината камъни, по която току-що се бяха покатерили, и светлината й замъждука от отсрещната страна. Влажният тунел водеше до малкия отвор в скалата. Щеше да избяга оттам. Взривявайки нов проход, натрапниците бяха показали, че не знаят за тази пещера.

— Първо ще хванем Уиър. После ще си тръгнем.

— Ами момичето?

— Макклейри не може да предаде баща ти на ФБР.

— Баща ми е в безопасност, така ли?!

Това беше вярно. Отдавна планирано и често репетирано, бягството на Айрънуд мина като по ноти. В момента, в който човекът на Мерит в полицията на Атлантик Сити го предупреди за организирането на междуведомствена спецчаст в управлението, готвеща се да обискира „Атлантик Сити Инкаунтърс“, Мерит събуди милиардера и пилота на хеликоптера, когото държаха на разположение, за да превозва випове и китове между казиното и летищата в района.

След двайсет минути — повече от час преди началото на обиска — Айрънуд летеше за международното летище на Филаделфия с един от служебните вертолети. Докато спецчастта обкръжи казиното, той вече беше на борда на частен „Боинг“ 777. Колкото и да мразеше да лети, все пак го предпочиташе пред затвора и този самолет щеше да го отведе извън обсега на американските власти.

Всички тези предпазни мерки имаха само възпиращ ефект — лишаваха властите от предимството на изненадата. Айрънуд не можеше задълго да остане далеч от ежедневните операции на своята бизнес империя. Нито пък империята му задълго щеше да остане такава, ако властите му повдигнеха обвинение в кражба на секретни военни компютърни системи.

Мерит се чувстваше реабилитиран. Неговото предупреждение, че Уиър ще се окаже маша в ръцете на следователите от военновъздушните сили, напълно се потвърждаваше.

Само че синът на Айрънуд мислеше само за себе си, както обикновено.

— Щом баща ми е в безопасност…

— Само за няколко дни — отвърна шефът на сигурността. — Може би даже за по-малко, ако властите му повдигнат обвинение. Но когато се отърва от Уиър, ще сложа край на тая опасност.

— Трябва да убием и момичето.

— Защо?

— Знае прекалено много.

— Какво знае? — попита Мерит. После чу тичащи стъпки и команди на език, който му прозвуча като немски.

— Кои са тия, по дяволите? — изсумтя Младши.

Мерит се втурна напред и каза:

— Стой тук! Усети движение по коридора и стреля три пъти в мрака. После светкавично залегна на пода и над главата му изсвири автоматичен залп от куршуми, хвърлящи искри при рикошетите си в стените.

Щом стрелбата престана, Мерит отново се затича напред, стреля и се претърколи настрани, едва избягвайки поредната канонада.

Вече беше подминал светещата пръчка и входът на съкровищницата оставаше от дясната му страна. Отворът отляво бе по-близо.

Той натисна спусъка още два пъти и се хвърли в напречния коридор, докато покрай него свиреха куршуми. Притисна гръб към отсрещната стена и анализира ситуацията. Надясно се намираше проходът, копие на онзи, по който беше плувал в Южния Пасифик. Наляво, оттатък тунела, от който идваше, се намираше входът на съкровищницата. Врагът оставаше зад гърба му. Някъде в посоката, в която гледаше, чакаше Младши — стига да не беше мъртъв.

Той извади пълнителя на глока, но не го пусна на пода, за да не издаде шум, и тихо зареди нов. Очите му постепенно свикваха с почти пълния мрак. Светещата пръчка, захвърлена на няколко метра в посоката, от която бе дошъл, още излъчваше слабо зеленикаво сияние.

Разнесе се дрезгав глас, който отекна сред каменните стени.

— Хвърли оръжието и няма да ти се случи нищо!

Мерит рискува да надзърне навън, като се ослушваше за движение.

Зърна два силуета на прага на съкровищницата.

Уиър и онази Макклейри.

 

 

Дейвид дръпна Джес от входа.

— Мерит е!

— Хвърли оръжието! — отново изкънтя гласът в коридора.

Неизвестните нападатели напредваха покрай стената, която водеше към притворената врата на залата.

— Видя ли ни? — прошепна Джес.

— Не може да не ни е забелязал.

— Но другите не знаят, че сме тук.

— Няма как да сме сигурни.

— Тогава да пазим тишина и да се надяваме, че Мерит ще привлече вниманието им.

Внезапни стъпки, автоматичен откос, тъмна фигура, тичаща към тях.

Вече не бяха сами в залата.

 

 

Мерит се претърколи на колене и насочи глока към своите заложници.

— Оставете съвсем бавно оръжията си на пода и ги плъзнете насам.

— Ако имахме оръжие, щеше да си мъртъв — каза Макклейри.

Мерит се зачуди дали мълчанието на Младши означава, че е мъртъв. Можеше и да е за добро.

Изправи се, като държеше пистолета си напред.

— Добре. Нова заповед. Когато ви кажа, ще се затичате и ще прекосите коридора. Аз ще ви прикривам.

— Не мога да изпреваря куршум.

— Техните или моя. Вие избирате.

Мерит си позволила се усмихне. Планът му можеше да успее. Тъй като не подозираха за входа на пещерата, нападателите нямаше откъде да знаят за тези двамата. Очакваха Младши или него. Когато Уиър излезеше в коридора… Той пак се усмихна. Другите щяха да свършат работата вместо него, а когато влезеха да проверят трупа, той щеше да ги ликвидира.

— Пригответе се. — Шефът на сигурността отстъпи назад, за да им открие пътя към изхода. Уиър стоеше с гръб към стената. Момичето още беше приведено на пода до него.

Мерит зърна движение и премести поглед. Момичето бе хванало Уиър за ръка.

— Хайде!

Уиър изведнъж завъртя глава и се наведе, за да прикрие Джесика Макклейри с тялото си. Гранатата се приземи в коридора пред входа и…

 

 

Грохотът на експлозията оглуши Дейвид и в ушите му закънтя пронизителен вой. Видя, че Мерит отхвърча назад, връхлетян от светлинна вълна. Блъсна се в каменната маса и се просна отгоре й.

Внезапната топлинна стена изсмука въздуха от дробовете на Дейвид. Той усети, че Джес дращи по гърдите му, за да измъкне светещата пръчка, която беше скрил в гащеризона си.

Тя скочи на крака и вдигна високо пръчката. Устните й се движеха. Дейвид не чуваше нито дума. Само вой.

Джес посочи входа. Дялани каменни блокове. Ронлив шист.

Срутваха се.

Дейвид се пресегна, хвана я за ръка и се втурнаха навън. Не ги посрещнаха проблясъци на изстрели.

Наляво, надясно или направо?

Той се вторачи с присвити очи надясно. Гъстите облаци прах бяха осветени от подскачащи лъчи на фенерчета, размахвани като светлинни мечове сред водопад от срутващи се камъни. Онези, които бяха причинили експлозиите, си бяха пробили път от отсрещната страна, не идваха откъм брега. Не можеха да избягат в тази посока, а разклонението насреща криеше пълна неизвестност.

Оставаше само пътят, по който бяха дошли.

Затичаха се наляво, спирайки едва когато видяха труп, проснат по очи пред камарата камъни. Дейвид понечи да се наведе, за да го обърне по гръб, но видя проблясък. После още един.

Усети ръката на Джес на рамото си и видя как устните й оформят настойчивите думи: „Стрелят! Бягай!“.

Те се изправиха, покатериха се по камъните и се претърколиха от отсрещната страна. Затичаха се по влажния студен проход, докато…

През воя в ушите на Дейвид започнаха да проникват едва доловими звуци. Далечен тътен. Хрущящи камъни. Шепот на океански бриз. Бяха стигнали тунела към пещерата.

Хвърлиха се с главата напред през хлъзгавия мокър отвор, водещ надолу, където можеха отново да се затичат. Когато таванът се сниши прекалено, запълзяха.

Въздухът стана по-свеж, усещаше се повей откъм морето. Дейвид видя бледа лунна светлина, проникваща през тесния отвор пред тях.

Усети длан на рамото си и се обърна. Джес притискаше показалец към устните си, докато напъхваше светещата пръчка обратно в джоба на гащеризона му. После се провря покрай него, стигна до отвора и надникна навън.

След миг му махна да продължи.

Бяха в безопасност.

Скочиха от метър и половина върху камънака под пещерата и се озоваха на брега.

Джес го дръпна за ръката. „Фотоапаратите? — произнесоха устните й. — В теб ли са?“

Дейвид опипа джобовете си и кимна.

После отново се затичаха.