Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (60)

54.

Мерит чу гласовете и следвайки картата си, бързо стигна до двукрилата врата на кръглата съкровищница. Тихо и предпазливо отвори едното крило само колкото да се провре вътре, после се насочи към центъра на помещението.

Нямаше маса — но кръглият капак в центъра на залата беше повече от достатъчен. Дискът се оказа кух и той го вдигна лесно. Отдолу имаше каменно стълбище, виещо се в кула от каменни блокове.

Вмъкна се през отвора и затвори капака над себе си. После продължи спускането си, като се опираше на облата стена, за да облекчи натиска върху болния си глезен.

Сто четирийсет и четири стъпала по-надолу стигна до тесен проход в стената. Мина по него и излезе на пътека от каменни блокове, водеща към мастиленочерните дълбини. Лъчът на фенерчето му освети естествена пещера с необикновени метални стойки, високи над три и половина метра, върху които имаше широки и плитки метални паници. Стойките фланкираха пътя, редувайки се през петнайсет метра от двете страни, докъдето стигаше светлината.

Мерит влезе в пещерата и направи ново откритие. В основата на каменната кула, която обгръщаше стълбището, бяха пръснати купчини въглени, сякаш там са горели множество отделни огньове. Сред тях бяха натрупани дрехи, като че ли на това място бе имало лагер.

После се разнесе металическо стържене, което го накара да замръзне на мястото си. Метал върху камък. Онези, които вървяха след него, слизаха по стълбището.

Той се усмихна.

Идеалното място за засада.

Бързо зае позиция на шест метра от прохода в стената на кулата и угаси фенерчето си. Мигновено се възцари пълен мрак.

Спомни си предишния път, когато се намираше в такава ситуация — в подводната зала в Южния Пасифик.

И сега всичко щеше да мине добре.

 

 

— Аз ще вляза пръв — заяви Лайл.

Марано възрази.

Джес слушаше спора между двамата агенти, но не се намесваше.

— Сериозно, Джак, оня, дето е слязъл пръв, чака долу да очисти всеки, който е достатъчно глупав да го последва.

— Това ще съм аз — отвърна Лайл. — Имам пистолет.

— Сериозно — повтори Марано. — Аз съм дребна и бърза, нека привлека огъня и ти ще го ликвидираш.

— Знам си работата, Роз.

— Шефе…

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Дай ми фенерчето си. Не ми пука дали ще го прострелят.

Марано се подчини и Лайл го прибра заедно с това на Дейвид в един от джобовете на канадката си.

Агентът се спусна на първото стъпало от спиралата, после спря и се обърна към партньорката си.

— Стой наблизо и пази тишина. Не слизайте, докато не ви кажа, че е чисто.

— А ако не ни кажете? — попита Джес.

— Тогава не слизайте. Върнете се, откъдето дойдохме. Изровете радиостанцията и се отдалечете колкото може повече, преди да е настъпило утрото.

Дейвид и Айрънуд срещнаха погледа на Джес. Никой от тях нямаше да си тръгне, преди да е видял какво се крие долу.

Следван от Марано, Лайл заслиза по стълбището. След няколко секунди разсеяната светлина от фенерчето му постепенно помръкна. Джес се вторачи в мрака. Искаше й се тя да води, но знаеше, че агентите трябва да слязат първи.

Дейвид се обърна към нея.

— Според теб каква е връзката между това място и храмовете на твоето семейство?

Айрънуд я изпревари.

— Тая структура ми изглежда по-древна, Джесика. — Докато говореше, той посочваше различни детайли с лъча на фенерчето си. — Виждаш ли? Камъните са по-големи, не са толкова прецизно издялани, колкото в Индия и Перу. Погледни най-горните стъпала на стълбището. Виждаш ли колко са изтъркани? По тях са се качвали и слизали векове наред. В нито една от другите колонии няма такова нещо. Построени са много отдавна, но не са използвани дълго.

— Значи не смятате, че всичко е започнало тук, така ли? — попита го Дейвид. — Тая първа цивилизация?

— Как може да възникне цивилизация на Антарктида? — възрази милиардерът.

— Ами стенописите? — настоя Дейвид. — Когато са нарисувани, земята не е била напълно скрита под леда. Всъщност, както се повишава температурата на планетата, след по-малко от век на Антарктида сигурно няма да остане лед.

— Не ми излизай с тия идиотщини за глобалното затопляне — предупреди го Айрънуд.

— Не казвам защо има затопляне, само констатирам факта. Ледът на целия континент се топи. — Той погледна Джес. — Ти на какво мнение си? Знаеш много за древния климат. На Антарктида някога било ли е толкова топло, колкото го представят стенописите?

На нея й се искаше да изкрещи, че си губят времето в празни приказки, макар да знаеше, че не могат да направят нищо, докато Лайл и Марано не ги повикат.

— Не. — Тя веднага се поправи. — Освен ако… няма съмнение, че Централна Антарктида е заледена от милиони години, но на Антарктическия полуостров климатът е по-мек. Преди десет хиляди години, след поредната ледникова епоха… морското равнище е било толкова ниско, че никой не знае какво е било влиянието му върху дълбокоокеанските течения — а тъкмо те определят местните климатични условия. Следователно при други характеристики на теченията е възможно тази малка част от континента да е била обитаема целогодишно. Но не задълго — за няколко века, най-много хилядолетие.

— За хиляда години може да се случат много неща — отбеляза Дейвид.

 

 

Лайл слизаше бавно и с всяка крачка се питаше какво прави там.

Арестуването на Айрънуд беше правилно. То оправда кошмарната логистична подготовка на тази операция, възможна единствено защото осъденият сам уреждаше собственото си погребение. Но на повърхността се бе водил бой. Имаше жертви. Ако не се отдалечаха оттам до сутринта, щяха да загинат.

И за какво?

Заради археологията ли?

Искрено съжаляваше, че е харесал идеята. Най-много съжаляваше, че взе Роз със себе си. „Най-далечната ни командировка“, беше казала тя. И с нетърпение я очакваше.

На сто трийсет и осмото стъпало лъчът на фенерчето му освети пода. На сто и четирийсетото видя единствения отвор в облата стена, който водеше към мрака. В кулата на стълбището нямаше къде да се скрие човек. Засадата трябваше да е навън.

Лайл спря на последното стъпало и насочи фенерчето си към отвора. Лъчът потъна като в бездна. Каквото и да имаше там, то беше огромно.

— Готова ли си? — прошепна той.

— За всичко — тихо отговори Роз.

Агентът запамети разположението на тясното пространство пред най-долното стъпало и угаси фенерчето си.

Направи три крачки с протегната напред ръка и докосна каменната стена точно в момента, в който очакваше. После бавно плъзна дланта си надясно и напипа отвора.

След това се заслуша. Не чу нищо.

— Настрани, плътно до стената — прошепна той на партньорката си.

Тя мина зад него и опря лявото си рамо в стената.

Лайл прибра пистолета в канадката си и с плавно движение включи фенерчето, хвърляйки го надясно през отвора.

То се превъртя във въздуха, осветявайки пода навън, ала нищо друго — нито стени, нито таван. Затъркаля се, залюля се напред-назад и спря. Лъчът му следваше тези движения и накрая замря под ъгъл от деветдесет градуса спрямо отвора.

Лайл не изчака онзи отвън да реагира. Повтори маневрата с второ фенерче, този път наляво.

Когато падна на пода, лъчът му сочеше обратно на отвора.

Лайл си съблече канадката, вдигна ципа и я протегна точно пред вратата. После бавно я завъртя, леко я върна назад…

Бум!

Рамото й избухна с взрив на вата, осветен от искрите, вдигнати от рикоширащия нагоре по стълбището куршум. Почти моментално, все още заслепен от проблясъка, Лайл пусна канадката на пода. Фенерчетата хвърляха достатъчно светлина и противникът им, чиито очи бяха свикнали с мрака, беше видял бялата камуфлажна дреха. Не много добре, но достатъчно, за да знае, че фигурата е там.

Нов гърмеж и дъжд от рикошетни искри. Канадката подскочи и… Роз ахна.

— В крака. — Лайл чу шумоленето на канадката й. Партньорката му се беше свлякла на пода. — Уф, мамка му — изсумтя тя.

Отвън се разнесе стържене.

— Шшт… — почти безшумно я предупреди агентът. Роз дишаше ускорено. Болеше я.

Нови стъпки. Противникът им се приближаваше, за да провери жертвата си.

Лайл потърси с ръка лицето на Роз и притисна пръсти към устните й. Долови вибрации на безмълвен стон. „Моля те, Роз… моля те…“ Не биваше да говори точно сега.

Тя се напрегна и Лайл усети надигащия се в гърдите й мъчителен вик.

Сега чуваше стъпките още по-отблизо. Знаеше, че са уязвими на слабата светлина от падналите фенерчета.

Ако Роз дори само издишаше, и двамата щяха да са мъртви.

Стъпките спряха. Онзи се намираше отдясно на отвора. Поглеждаше надолу към канадката, още малко и щеше да разбере, че е празна, че това е капан и врагът е на две крачки…

Лайл усети, че Роз отваря уста под дланта му, опитвайки се да си поеме дъх, за да облекчи болката по единствения възможен начин, и…

Не му оставаше друг изход, нямаше друга надежда. Прескочи канадката си с див вик, като стреляше слепешком с пистолета си и се прицелваше в противника при всеки следващ проблясък на дулото. Без да спира огъня, той се претърколи, чу, че онзи му отвръща, и после…

Всичко свърши.

Лежеше по корем на студения камък с разперени ръце, готов отново да стреля, задъхан. Заслепен от стрелбата, той плъзгаше поглед наоколо, опитваше се да си припомни видяното при поредния проблясък. Беше убеден, че е улучил мъжа с третия или четвъртия си куршум. Представи си го превит надве. Бягаше. Или само залягаше, за да се прикрие?

Дишането му се успокои. Роз лежеше на стълбището и кръвта й изтичаше. Трябваше да се върне при нея — но дали противникът им не чакаше да направи тъкмо това?

Лайл премигна, напрягайки очи да различи нещо на слабата светлина на двете хвърлени фенерчета. Усети до себе си някакъв вързоп? Предпазливо го подръпна. Вцепени се, когато видя череп с опъната съсухрена кожа и странно сплеснати черни скули. „Труп? — По-нататък имаше още вързопи. — Трупове? Навсякъде около мен. Колко са? Какво се е случило тук?“

Ала сега не беше моментът. Той скочи на крака, затича се и се хвърли през отвора на кулата. Никой не стреля по него.

— Роз!

— Съжалявам… — немощно отвърна момичето.

Десният й крак беше целият в кръв и висеше неподвижно.

Лайл я вдигна на ръце в мрака и като едва не се препъна в разкъсаната си канадка, се втурна нагоре, забравил за коляното си.

На петдесет и четвъртото стъпало ги осветиха лъчи на фенерчета.

 

 

Тичайки надолу по витото стълбище, Дейвид пръв видя Марано в ръцете на Лайл — с поаленял десен крачол и смъртнобледо лице.

Джес се провря покрай него, вече извадила многофункционалния си нож. Разряза бързо подплатения панталон, действаше уверено, без колебание. След това нареди на Айрънуд да освети раната — тъмно кръгче, от което бавно бликаше кръв.

— Няма изходна рана — съобщи тя и след секунди направи от плата на панталона и ножа на Марано турникет, с който стегна бедрото й над раната.

— Ще намерите ли обратния път? — попита тя агента.

Той кимна потресен. Сега Джес командваше.

— Вземете аптечките от раниците. Можете ли да ги използвате? Лекарствата? Интравенозните системи?

— Да — потвърди Лайл. — Мога.

— Тогава побързайте. Тя е в шок, но ще оцелее, ако действате експедитивно.

Лайл вдигна Марано, притисна я към гърдите си и се заизкачва по стълбището.

— Ликвидирахте ли го? — извика подире му Дейвид.

— Да, струва ми се.

Джес имаше друг въпрос.

— Видяхте ли какво има долу?

— Да. Трупове. Много трупове.