Джудит Рийвс-Стивънс, Гарфилд Рийвс-Стивънс
12-те вятъра (51)

Корнуол, 7312 г. пр.н.е.
Корнуол, 7322 г. пр.н.е.
Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.
Малта, 7567 г. пр.н.е.
Патагония, 7794 г. пр.н.е.

Нощта беше ясна, но духаше леденостуден вятър. Тел ’Чон с усилие държеше кожуха си затворен, докато бавно напредваше в снега към общата къща.

Знаеше, че толкова късно акуилските работници от Никенк вече спят и несъмнено сънуват поредния снеговалеж, заради който утре няма да излизат никъде. Ала кайските корабостроители и писари още работеха на светлината на лампи с китова мас, завързваха възли на пъстрите си въжета, за да регистрират продукцията на колонията. Будните можеха да бъдат опасни, защото докладваха директно на флотските майстори в Карт. Ако узнаеха за присъствието му там и чуеха слухове какво е направил, какво носи и какво замисля с другите учени, с тях щеше да е свършено.

Тел ’Чон почука и Солон му отвори вратата. Въведе го припряно вътре и пак я затвори, като я покри с пластове кожи, за да я изолира от ледения вятър. В общата стая беше топло и тя ходеше с непокрита глава. Намазаният й с мас бръснат скат лъщеше.

Другите шестима от тайното събрание чакаха на масата край огъня. Лампите хвърляха мъждукаща светлина по тъмните им лица. Пушекът от горящата мас се смесваше с богатия кипарисов мирис на гредите, стените и самата маса.

Никенк беше създаден, за да сече кипарисовите гори на тази земя, която един ден щеше да се нарича Патагония, и Белият остров зависеше от неговата продукция, първо за корабостроителниците, а с всяка изминала година и все повече за гориво.

— Носиш ли я? — попита Солон.

Тел ’Чон бръкна под кожуха си и измъкна кожената торба, от която извади своя скъпоценен и опасен товар. Беше увит в пурпурната тъкан на учен и той го остави на продълговатата дървена маса.

— Ето — каза Тел ’Чон. — Заплатих с кръв.

Той видя изражението на своите съзаклятници, разбрали, че слуховете са верни.

Холч разви плата и за миг всички в стаята зяпнаха в почуда златната книга от Залата на Пътешествениците. Досега никой не беше виждал такова нещо извън стените на Карт.

Холч внимателно прелисти златните страници, четейки йероглифите и изчисленията.

— Това доказва ли го? — попита той.

Тел ’Чон застана до огъня, за да се стопли. Вятърът виеше през каменния комин. Никой не помнеше толкова тежка зима.

— Цифрите са записани в книгата. Десетки поколения наред. И го доказват. Както подозирахме. И се бояхме.

Азотекай стана от масата и хвърли още дърва в огъня, който вдигна облаци пращящи искри. Също като другите, тя беше загрижена за парадокса, пред който бяха изправени.

— Щом цифрите са записани от самите Пътешественици, защо учените не ги приемат? Ако един факт е доказан, защо някой го оспорва?

Тел ’Чон живееше в Карт и знаеше, че влиянието, на което са изложени там учените, няма нищо общо с техните занимания.

— Промяната, която наблюдаваме, е доказан факт, но много скъп — рече на другите той. Непременно трябваше да проумеят, че ако картските учени приемат тяхното предложение, тамошният народ ще изпадне в тежко положение. Доставките на гориво и строителни материали от Никенк щяха да намалеят и гибелта щеше да настъпи по-рано от предсказаното.

Солон се приближи до него, сякаш също търсеше топлината на огъня. Носеше кожен панталон, риза и ярка жилетка като онези, които плетяха местните акуили. Изглеждаше странно в дрехи, които не са предназначени за истинска личност.

— Боиш се, че ако успеем да ги убедим, може да станем причина за гибелта на собствената си родина, така ли?

— Гибелта и без друго ще дойде. — Тел ’Чон посочи книгата на Пътешествениците. — Морето се надига, сушата се променя. Не за един кайски живот, но Пътешествениците са го видели навремето, също както сега го виждаме ние. Ако предприемем тези действия, когато гибелта настъпи, поне няма да бъде изгубено всичко. Ако не сторим нищо, ще настъпи краят на всичко, което представляваме, на всичко, в което може да се превърнем.

Коскол, най-старшият сред тях, почука по масата. Трябваше да вземат решение.

— Планът е прост. Ще отклоним две части от продукцията за строеж на още мостови кораби и ще създадем с тях колонии далече от центъра на света. Промяната може да сполети една или друга колония, но не и всички.

Солон не изглеждаше убедена.

— Не можем да скрием толкова много продукция от корабостроителите. Те ще искат да знаят къде са отишли корабите.

Отговори й Тел ’Чон.

— Току-що прекосих Бурното море от Карт. Толкова тежки условия никога не съм виждал. При тези плавания изчезват все повече кораби. Само трябва да приготвим документи, че корабите са отплавали за родината. А ако не стигнат дотам…

— Ако узнаят какво правим, ще ни убият — отбеляза Солон.

Тел ’Чон вече беше мислил за това.

— Нашият живот срещу този на народа ни?! Уравнението ми се струва вярно.

— А ако не е достатъчно? — попита тя. — Ако промяната все пак засегне целия свят и учените продължат да намаляват броя на тези от нас, които имат право да влизат в Залата на Пътешествениците?

Тел ’Чон имаше готов отговор.

— Тогава няма никаква надежда и няма да има значение.

— Надеждата няма количество, което може да се измери — отвърна Солон.

Накрая гласуваха да изпълнят плана и да построят кораби, за да се пръснат и разнесат знанието по света. Въпреки цялата си мъдрост Пътешествениците не бяха предприели такова пътуване, не си бяха поставиш такава задача. И бяха платили цената.

За седмината, които седяха на масата в Никенк, нещата бяха ясни. Какъв смисъл можеше да има изучаването на историята, ако не да се учат от грешките на онези преди тях? А какъв смисъл имаше самата история, ако никой не я запомнеше?