Кони Мейсън
Пламък (6)

5

Танър виеше като побеснял вълк, трудно бе да го удържат. Петима мъже едва го откъснаха от капитан Креймър. Умът му не побираше представата, че индианците няма да направят нещо лошо на Ашли. Сигурно я малтретират, ако не физически, най-малкото словесно.

— По дяволите, Мактавиш — каза Креймър, отдалечавайки се на безопасно разстояние от Танър, — овладейте се. Нека войниците във Форт Бриджър се оправят. Това е тяхно задължение. Те ще върнат жена ви веднага.

— Копеле такова! — изрева Танър. — Тя може вече да е мъртва. Защо им позволихте да я вземат?

— Нямахме избор. Сиуксите бяха много повече от нас, не можехме да се съпротивляваме. Жена ви го разбра, точно затова доброволно тръгна с диваците. Щяха да избият всички ни, ако им бяхме попречили да я отведат.

В думите на Креймър имаше логика, но това не ги правеше по-приемливи. Танър се дърпаше, мъчеше се да се отърси от ръцете, които го задържаха на място, да се справи с ужасната болка, която го разкъсваше. Знаеше, че не може да чака, докато бавно движещият се керван стигне форт Бриджър и потърси помощ, трябваше сам да се справи. Колкото и да не му харесваше мисълта да търси помощ от янките, трябваше да пречупи гордостта си заради Ашли. Ако отидеше сам в индианския лагер, това щеше да бъде равносилно на самоубийство. Беше отчаян, но не и безумен.

— Пуснете ме! — извика Танър, отърсвайки се от петте чифта ръце. — Няма да нападна водача ви. Имам по-важна работа, няма да си хабя времето с един страхливец.

— Пуснете го — заповяда Креймър. — Не знам какво ще правите, Мактавиш, но първо искам да чуя какво сте научили за нападението срещу Слейтър. Той още е жив, но душата му се крепи в зъбите, а вие още сте под подозрение.

— Чакайте, няма нужда да подозирате Мактавиш — каза Хенри Джоунс и пристъпи напред заедно със Сет. — Може ли да поговорим насаме, капитан Креймър?

Креймър погледна любопитно бащата и сина.

— Много добре, елате във фургона ми. И вие, Мактавиш. Не можете да тръгнете, докато този въпрос не се разреши задоволително за мен, макар да смятам, че сте луд, ако мислите сам да се разправите с оная банда диваци.

Последваха Креймър към задната част на фургона му, където никой не можеше да ги подслушва.

— Казвайте, Хенри, какво става? Знаете ли нещо за нападението срещу Слейтър?

Хенри Джоунс, слаб, тих, около четиридесетгодишен мъж, сведе очи.

— Аз го направих, капитане, и съжалявам само за едно — че още е жив. Исках да го убия. Заслужава си го.

— Вие? Какво, по дяволите, ми говорите?

— Така или иначе щяхте да разберете. Сет ми каза, че Мактавиш е намерил ножа, с който нападнах Слейтър. Проявих небрежност. Всеки, който го видеше, щеше да познае, че е моят. Но така и така щях да си призная, ако обвиняха невинен човек за това, което съм направил аз. — Той се обърна към Танър. — Съжалявам, господин Мактавиш, че по-рано не си признах. Сет ми каза, че знаете за Сюзан.

— Знам, господин Джоунс, и ужасно съжалявам — каза Танър. — Сигурно на ваше място и аз щях да постъпя така.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — изрева Креймър. — Какво общо има тук Сюзан?

Хенри погледна към Креймър с налято с кръв лице.

— Прат Слейтър изнасилил дъщеря ми, после продължил да я използва, като й обещал брак, за да я накара да си мълчи. След това — гласът му потрепери и той преглътна мъчително — тя помислила, че е бременна, и поискала от Слейтър да се ожени за нея във Форт Бриджър, вместо да чака, докато керванът стигне в Орегон. Той й се изсмял, нарекъл я глупава малка курва и казал, че никога не е имал намерение да се жени за нея.

— Ти как разбра, татко? — запита Сет. — Сюзан се изповяда на мен, защото не искаше да те нарани. Казах й, че ще се погрижа за това, но когато се срещнах със Слейтър, той се разяри и отказа да спази обещанието си към Сюзан. Когато си тръгнах, Слейтър беше жив, но аз се зарекох, че ще намеря начин да го принудя да направи каквото трябва.

— Аз те последвах на срещата ти със Слейтър — каза Хенри. — Видях, че си шепнете със Сюзан и се усъмних, когато тя се разплака, а ти се ядоса. Чух всичко, което си казахте със Слейтър. Гневът ме заслепи, виждах само потъпканата чест на моето малко момиче. Сюзан беше толкова невинна, толкова доверчива, а това копеле я съсипа. Тя вярваше, че той ще се ожени за нея. Когато ти си тръгна, аз се промъкнах зад него и го прободох с ножа си. Заслужаваше да умре.

Креймър загледа Хенри, не можейки да повярва, че този плах, сговорчив човек е способен на убийство. Но колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Хенри е имал право да защити честта на дъщеря си. Това беше законът на запада — мъжът сам защитава семейството си и себе си, без да чака намесата на закона.

— Върнете се във фургона си, Хенри. Доволен съм, че сте действали в защита на дъщеря си. Бих предпочел да се бяхте отнесли към мен, за да уредя нещата, но вече е прекалено късно.

— Бих предпочел да запазя в тайна причината, поради която нападнах Слейтър. Не искам да излагам дъщеря си. Исках само да я защитя и да я предпазя от мъже като Слейтър. Съжалявам, капитане, че допуснах друг да бъде обвинен. Надявам се господин Мактавиш да ми прости. Лека нощ, капитане, господин Мактавиш. Хайде, Сет.

— Свободен сте да си вървите, господин Мактавиш. Винаги съм знаел, че Слейтър е долен човек, но не знаех, че е изнасилил Сюзан Джоунс. — Той поклати глава. — Не разбирам. Мислех, че задиря жена ви, но не подозирах, че ще се нахвърли на невинно младо момиче. Ако оживее, ще се постарая да направи това, което трябва, за Сюзан.

— Сюзан ще е по-добре без това копеле. Има много други неща, които не знаете за Слейтър — отвърна Танър. — Неща, които са се случили през войната. Които го уличават като хладнокръвен убиец и изнасилвач. Но сега няма да се спирам на това. Отивам да търся Ашли. Тод Линд може да кара фургона ми до Форт Бриджър и да го остави там в конюшнята.

— Да не сте луд? Не можете сам да тръгнете по следите й.

— И не възнамерявам. Ще отида до форта и ще съобщя за отвличането. Надявам се армията да прати хора да ми помогнат в спасителната мисия. Не могат да откажат, длъжни са.

Креймър си имаше резерви, но не ги изказа на глас. Нямаше начин да не видят, че Мактавиш е конфедерат. Робовладелците южняци още бяха обект на силна омраза и ако комендантът не харесаше Танър, вероятно нямаше да му даде подкрепления. Лично той не харесваше особено южняците, но Мактавиш си бе спечелил донякъде уважението му. Пожела му късмет, но силно се съмняваше. Жена му, все едно, беше вече загубена.

Танър дори не дочака сутринта. След като Тод Линд се съгласи да откара фургона му във форта, той извади парите и ценните неща от сандъка на Ашли, сложи в дисагите си дрехи и храна и изчезна в непрогледната нощ.

Първия ден ездата зад гърба на Бягащия лос беше същински кошмар, който Ашли за нищо на света не би желала да преживее отново. И той, и спътниците му бяха удивително издръжливи. Можеха да яздят цял ден, без да спрат нито за почивка, нито за храна, нито за да се облекчат. Само когато тя ги помоли за малко отдих, се съгласиха да спрат за кратко до един поток. Ашли се строполи на земята толкова отпаднала и схваната, че едва се движеше. Когато си почина малко, препълненият й мехур настоя да се облекчи. Бягащият лос я наблюдаваше неотстъпно и Ашли беше сигурна, че ако се беше забавила, той щеше да тръгне да я търси.

През нощта направиха малко по-дълга почивка заради конете, а на разсъмване потеглиха отново. Дадоха й да яде пемикан и царевица, пийна и малко вода от потока. Когато легна да спи, Бягащият лос се настани до нея. Тя лежеше неподвижна и напрегната, готова да се защитава, ако индианецът й посегне, но се успокои, когато си спомни думите му, че няма да й направят нищо. Разбра, че е легнал да спи до нея, за да я топли. Тази близост на мъжко тяло я изнервяше. Дори собственият й съпруг не беше спал до нея цяла нощ непрекъснато.

Танър. Заболя я, когато произнесе мислено името му. Ще го види ли отново? Дали му липсва? Или се е зарадвал, че се е отървал от нея? Безмълвни сълзи потекоха по бузите й, когато помисли, че ще трябва да прекара остатъка от живота си сред диваци. Ами брат й? Тя беше тръгнала на запад само за да помогне на Коул да докаже невинността си.

Накрая заспа, питайки се дали някой ще дойде да я спаси, дали изобщо една незначителна жена си заслужава този труд. Следващият ден приличаше на предишния. Яздеха през долини, хълмове и потоци. Ако можеше, би се наслаждавала на прекрасните гледки. За нещастие умът й не поемаше нищо, бе запълнен с мисли за несигурното бъдеще сред банда индианци, които я мислеха за божество заради едно тяхно глупаво видение и нейната червена коса.

Мислите й неизменно се връщаха при съпруга й, при мъжа, чиято лоялност бе купила. Мъжът, който мразеше всички янки с невиждана страст. Тя беше янки. Но целувките му бяха толкова нежни, милувките му бяха толкова възбуждащи. Тя искаше… о, колко силно искаше да му бе позволила да я люби. Ако трябваше да преживее всичко отново, с радост щеше да му отдаде девствеността си.

Щеше с гордост да носи детето му.

Твърде късно.

Никога няма да познае любовта на Танър, никога нямаше да му каже, че не е толкова безразлична към него, както се представяше. Ако не знаеше, че не е така, би си помислила, че… че го обича.

Стигнаха в индианското село късно на другия ден. Тридесетина типита се издигаха на полянка между два хълма, покрай извивките на малък поток. Обградено от дървета, селото бе така разположено, че да защитава обитателите от нападение. Сърцето на Ашли се сви. Дори да тръгнат да я търсят, никога нямаше да я намерят.

Хората наизлязоха да посрещнат завърналите се воини. Ашли слезе от задницата на коня, не знаейки какво ще последва, и остана неподвижна, докато Бягащият лос слизаше от седлото. Присъствието й предизвика вълнение, хората си зашепнаха. Изведнъж отвориха пътека и един престарял мъж се запъти бавно към Ашли. Старият индианец, който се подпираше тежко на тоягата си, носеше необикновен наниз от човешки кости, а на главата му имаше богата украса от орлови пера. Тялото му бе прегърбено от старост, ръцете набръчкани и с разкривени пръсти. Но без съмнение той упражняваше безгранична власт над племето и се радваше на всеобщо уважение.

Когато старецът се поклони пред Ашли, тя не знаеше какво да направи. Инстинктивно отвърна на поклона, което, изглежда, се хареса на стареца. Той й заговори на своя език, после изчака Бягащият лос да преведе.

— Тъкачът на сънища приветства Пламък в нашето село — каза Бягащият лос. — Тъкачът на сънища казва, че е научил за идването ти от едно видение преди много, много години, когато е бил млад и силен.

Шаманът отново заговори.

— Тъкачът на сънища казва, че е готов да тръгне по пътеката на духовете сега, когато е видял твоето лице. Той казва, че ти притежаваш силна магия.

— Как е възможно? — възрази Ашли. — Аз не съм от вашия народ.

Бягащият лос я погледна недоволно.

— Ние не се съмняваме във виденията на Тъкача на сънища. Той предсказа идването ти и ние чакахме дълго време. Виденията на хората са свещени не само за тях, но и за цялото им племе. Нашият народ вярва на знамения и знаци.

— Какво ще стане с мен? — заинтересува се Ашли. — Пленница ли съм?

— Нашият народ ще те почита и уважава. Твоята магия е голяма и мощна. Тъкачът на сънища казва, че от утробата ти ще се родят силни вождове, които смело ще посрещнат съдбата си.

— Синове? Но аз нямам деца. Съвсем наскоро се оженихме с моя съпруг.

Тези думи явно не се харесаха на Бягащия лос.

— Нашият народ не признава законите на белите хора. Ти нямаш съпруг.

Ашли понечи да възрази, предусещайки какво може да означава това. Но преди да изрече на глас страховете си, към тях се приближи една приятна млада девойка и се обърна към Бягащия лос:

— Добре дошъл у дома, братко — каза тя на сиукски. После поздрави Ашли на приличен английски. — Добре дошла, Пламък.

Огромните като на кошута очи пробягаха по лицето на Ашли и се отвориха широко, спирайки се на огненочервената й коса.

Бягащият лос започна да говори със сестра си. Думите му като че ли я изненадаха, но тя бързо се съвзе. Изведнъж вождът се обърна отново към Ашли:

— Върви със сестра ми. Името й е Утринна мъгла. Тя ще ти даде дрехи и храна и ще те научи на нашия език.

Ашли се накани да протестира, но замълча. Не виждаше да е изложена на някаква опасност, а мисълта за храна и чисти дрехи беше доста привлекателна. Освен това, трябваше й време, за да размисли, да организира бягството си. А че щеше да избяга — щеше. Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си сред индианците.

Утринна мъгла се държеше мило с нея, донесе й вкусно ядене и я заведе при реката, където се къпеха жените. След освежителната баня в студената вода тя облече чиста бяла туника от еленова кожа, богато обшита с цветни мъниста и украсена с пера.

— Ти ще бъдеш моя сестра — каза плахо Утринна мъгла, водейки Ашли обратно към типито, в което живееше с брат си.

Ашли се стресна и запита:

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Тъкачът на сънища реши, че е дошло подходящото време, ти ще се съединиш с Бягащия лос. Той се развежда с първата си жена заради теб.

Ашли зяпна от изненада.

— Да се съединя с… Искаш да кажеш да се омъжа за него?

— Ти ще бъдеш негова жена.

— Не, няма! Аз съм омъжена!

— Ще бъде така, както повели Великият баща. Бягащият лос е велик вожд. Той е смел и здрав. Когато се съедини с теб, ще стане още по-силен.

— Ами жена му? Как така ще я изостави?

— Мъжът може да има повече от една жена. Бягащият лос ти прави чест, като се развежда с Пролетен дъжд и не взема друга жена. Той ще й намери добър мъж.

На Ашли всичко това й се стори смешно, но мъдро реши да си премълчи. Ако се престореше, че приема съдбата си, може би няма да я наблюдават строго и ще успее да избяга.

След малко в типито влезе една жена. Беше красива, с гъста черна коса, искрящи тъмни очи и кожа, златиста като летен ден. Макар че не вдигна очи, Ашли усети неприязънта й. Жената остана дълго време вътре, събирайки разни лични вещи от торбите, които висяха на един от коловете. Когато свърши, заговори остро на Утринна мъгла. Преди да беше свършила, Бягащият лос влезе в палатката и я запълни с повелителното си присъствие. Обърна се със суров тон към индианката. Тя притисна вещите до гърдите си, хвърли убийствен поглед на Ашли и бързо излезе.

— Коя беше тази жена? — запита Ашли, страхувайки се, че си е спечелила неприятелка, без да знае защо.

— Това беше Пролетен дъжд. Връща се в колибата на баща си.

— Сигурно много ме мрази.

— Няма защо да те мрази. Ще намеря добър мъж да се грижи за нея. Тъкачът на сънища каза, че не трябва да вземам жена в постелята си до деня, в който ще се съединя с теб. Постът и въздържанието ще направят семето ми по-силно. Искам много синове от теб, Пламък. И дъщери. Твоята кръв ще се слее с кръвта на моя народ и ще я подсили.

— Аз съм вече омъжена.

— Ти напусна колибата на мъжа си, вече не му принадлежиш. Това е законът на моя народ. Върви да спиш, Пламък. Когато слънцето изгрее, Тъкачът на сънища ще проучи знаменията и ще намери най-подходящото време за нашето съединяване.

Утринна мъгла хвана Ашли за ръка и я поведе към постелката в задната част на типито. Тя легна на леглото от бизонски кожи и затвори очи. Беше ужасно уморена и уплашена. Искаше Танър. Искаше сигурността на неговото голямо тяло, закрилата на ръцете му. Искаше… Танър. Искаше своя съпруг.

Почти беше заспала, когато Бягащият лос легна до нея. Тялото му беше топло и невероятно твърдо. Тя усещаше скритата сила на здравите му атлетични кости. Не беше толкова висок и жилав като Танър, но целият беше мускули, изопнати и напрегнати като на кугуар. Въпреки тъмната си кожа беше красив мъж. Имаше ясни черти на лицето, високи скули, тъмни и пронизващи очи. Тя инстинктивно долавяше, че може да бъде рязък и жесток, и се молеше никога да не стане обект на гнева му.

 

 

Танър препусна с всичка сила към Форт Бриджър, изцеждайки последните сили от бедния си кон, като само веднъж спря за малка почивка. Всяка минута забавяне му беше противна до смърт. Защото всяка минута почивка можеше да бъде последният земен миг на Ашли. Обвиняваше се, че не е бил в кервана, когато са я пленили. Ако беше там, щеше да се бори със зъби и нокти, за да я спаси. Какво ли прави тя сега, питаше се. Дали не я заплашват, или измъчват? И как така една янки беше станала толкова важна за него? Бракът, сключен като сделка, се бе превърнал в нещо много по-голямо за краткото време, прекарано заедно с Ашли. Чувствата, които бе погребал дълбоко под огорчението си, започваха да се надигат у него. Всеки път, щом погледнеше към Ашли, в душата му проблясваха искриците на надеждата, че може и за него да има още един шанс в живота.

Танър стигна във форта на следващия ден. Конят му беше целият запенен, а той едва се крепеше. Слезе от седлото и запита първия, когото видя, къде да намери коменданта. Когато влезе в канцеларията, развълнуваният му вид убеди чиновника веднага да го въведе при капитан Калахан.

— Господин Мактавиш иска да ви види, сър — каза чиновникът, като почука на вратата и надникна. — Казва, че е спешно.

— Господин Мактавиш — повтори разсеяно капитан Калахан. — Познавам ли ви, сър?

— Не, сър — отвърна Танър, стремейки се да потисне отвращението си спрямо сините униформи. — Пътувам с един керван. Предполагам, че ще пристигне след ден-два.

Капитанът го загледа по-внимателно.

— Случило ли се е нещо, че идвате тук в такова състояние? Изглеждате, сякаш сте яздили дни наред.

— Сиукски воини спряха кервана ни и поискаха такса за преминаване през земите им.

Капитанът се облегна, явно отегчен, че го безпокоят за такава дреболия.

— Винаги става така, господин Мактавиш. Няма за какво да се тревожите.

Танър сви отпуснатите си ръце в юмруци.

— Има за какво. Червените дяволи взеха жена ми.

Калахан вдигна рязко глава.

— Взели са жена ви? Нападнаха ли кервана? Да не би водачът да е отказал да плати таксата?

— Нищо подобно — обясни Танър. — Жена ми има яркочервена коса. Това като че ли омагьосало вожда Бягащия лос. Поискал жена ми, за да ги пусне да минат. Искал я, за да им носи късмет, защото техният шаман имал видение за жена с червена коса.

— Вождът Бягащият лос, казвате? Той е хитрец. Отказва да се върне в резервата. Моите хора се утрепват да го издирват. Съжалявам за жена ви, Мактавиш, но не мога нищо да направя. В момента във форта има много малко войници. Само една рота, и тя ни трябва, ако ни нападнат. Може би след няколко седмици…

Танър, обезумял от ярост, загуби всякакво самообладание. С пламнала глава той прескочи бюрото, сграбчи Калахан за яката и го вдигна до неговата височина.

— Проклет янки! Ако не бях конфедерат, май щеше да си по-склонен да ми помогнеш, а?

— Махни си ръцете от мен, Мактавиш. Това, че си конфедерат, няма нищо общо с отговора ми. Мътят се големи неприятности с индианците и точно сега имаме ужасно малко хора.

— Хич не ми пука за това. Жена ми я няма, и аз искам да направите нещо!

Не можейки да се освободи от хватката на Танър, капитан Калахан извика високо:

— Редник Старк, повикайте часовия!

Подлудял от отчаяние, Танър разтърсваше Калахан като парцалена кукла. Ако не можеше да го убеди с думи, надяваше се да постигне това с груба сила. Не допускаше, че трима войници и сержантът на пост ще се нахвърлят върху него.

— Махнете тоя луд — изхърка Калахан, докато откопчваха ръцете на Танър от врата му. — Вземете му оръжията и го затворете в ареста, да му поизстине главата, утре сутринта го изведете от форта. Няма да предявявам обвинение, той е обезумял от мъка. Жена му е била пленена от Бягащия лос.

— Как можете да се понасяте? — крещеше Танър, докато го измъкваха навън. — Животът на една жена нищо ли не струва за вас?

— Разбира се, че струва. Но нямам достатъчно хора, за да ги пратя сега да търсят Бягащия лос. Ще ме разберете, когато се поуспокоите и имате време да размислите. Ако имате късмет, една нощ в ареста ще ви поохлади горещата глава.

Изведоха ревящия от гняв Танър от канцеларията на коменданта. Разбирайки, че е безполезно да се съпротивлява, той престана да се дърпа. Беше направил всичко възможно за момента. Не можеше да се бори с толкова хора. Утре, щом го пуснат от ареста, сам ще тръгне да търси Ашли. Трябваше да е наясно, че не може да очаква помощ от един проклет янки, но се надяваше…

Когато вратата на затвора хлопна зад него, Танър удари с юмрук по стената и яростно изруга. Никога не се бе чувствал толкова разочарован, толкова безпомощен. Не, всъщност не беше точно така, поправи се той. Един път вече беше изпитвал същата болка. В деня, когато Елън… Не, сега не можеше да мисли за Елън. Трябваше да разсъждава трезво, ако иска да спаси Ашли.

— Добре дошъл в ада, господине.

Танър подскочи. Беше толкова погълнат от нещастието си, че не забеляза мъжа, облегнат в тъмния ъгъл на килията.

— Докога сте тук?

— Утре ще ме пуснат. А вие откога сте тук?

Мъжът се засмя горчиво.

— Отдавна. Седмици, месеци, кой знае точно колко.

Пристъпи към слънчевата светлина, която влизаше през единствения прозорец високо горе в стената.

Танър видя най-напред червената му коса. После очите. Само веднъж досега бе виждал очи с такъв особен оттенък на зеленото. Лицето на мъжа бе копие на това на Ашли, но в мъжки вариант. Близнаци? Танър си пое дъх дълбоко и шумно, спомняйки си, че братът на Ашли е задържан в армейския затвор във Форт Бриджър.

— Презимето ви не е ли Уебстър? Не сте ли Коул Уебстър?

Мъжът като че ли не се учуди много.

— Значи сте чували за мен. За ваше сведение, не съм убил лейтенант Кимбал.

— От сигурен източник знам, че не сте.

Коул вдигна вежди. Погледът му се плъзна по тялото на Танър и се спря на сивите военни панталони.

— Вие сте конфедерат.

— Е, и?

Коул сви рамене.

— Войната свърши. Не гоня карез никому.

— Бих искал и аз да кажа същото — измърмори Танър.

— Не ме познавате, но аз съм чувал много за вас. Казвам се Танър Мактавиш. Аз съм мъжът на сестра ви.

Танър очакваше Коул да се изненада и не бе разочарован. Коул го погледна с върховно неверие.

— Ашли е омъжена? Не съм мислил… Тоест, тя е на двайсет и пет години и никога не е искала да се жени, след като онова копеле в Чикаго я заряза. — Лицето му изведнъж светна. — Тя тук ли е?

Танър смръщи чело. Добре бе чул думите на Коул, че Ашли била зарязана. Оня, който я е зарязал, трябва да не си е бил с всичкия. Ашли беше цел, достойна за всеки мъж.

— Танър, чуваш ли ме? Къде е Ашли? И ти какво правиш в затвора?

Танър се загледа в ботушите си, мъчейки се да намери най-подходящите думи, за да каже на Коул какво е станало със сестра му. Премисли внимателно и разбра, че няма лесен начин.

— Ашли и аз се присъединихме към кервана, който тръгна от Сейнт Джо. Тя получи писмото ти, че си в затвора, обвинен в убийство. Леля ви почина и Ашли твърдо реши да дойде във форт Бриджър и да ти помогне да очистиш името си. Продаде всичко, което притежаваше, за да купи фургон и волове.

Коул го погледна с присвити очи.

— А ти къде се вместваш в това? Ашли не е споменавала за теб в писмата си. Къде е могла да се запознае с конфедерат?

— Ще оставя Ашли да ти обясни, когато… — Не можа да довърши изречението. — Ако…

Коул усети тревогата на Танър и по гърба му полазиха тръпки. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Той сграбчи Танър за раменете.

— Къде е сестра ми? Какво е станало с нея?

— По дяволите, Уебстър, опитвам се да ти кажа — отвърна Танър, освобождавайки се от ръцете му. — Индианците я отведоха.

— Какви индианци?

— Сиукси. Водачът на кервана каза, че вождът им се казва Бягащият лос.

Коул изстена отчаяно.

— О, господи. Колко пленници е взел Бягащият лос?

— Само Ашли. Веднага дойдох във форта да моля за помощ. Капитан Калахан каза, че не можел да прати никого с мен, не му достигали хора. — Той млъкна, очите му потъмняха безжалостно. — Този отговор не ми хареса.

Коул го погледна смаян.

— И си се нахвърлил срещу капитана?

— Аха — отвърна Танър без ни най-малко разкаяние.

— Започни от началото и не пропускай нищо.

Танър разказа на Коул всичко, което знаеше за отвличането на Ашли, а то никак не беше много. Дори му обясни защо не е бил при кервана, когато Бягащият лос е дошъл да иска такса за преминаване през земите му.

— Войната още е прясна в умовете на хората — забеляза Коул. — Мога да си представя на какви предразсъдъци си бил жертва по време на пътуването на запад. Но не мога да разбера и да си обясня защо Ашли се е омъжила за бунтовник. Сестра ми е яростна аболиционистка. Само че това сега не е най-важното. Трябва най-напред да се погрижим за Ашли. Трябва да намерим лагера на Бягащия лос и да я освободим.

Тъмните вежди на Танър се вдигнаха нагоре.

— Ние?

— Бягащият лос е хитрец. Армията не може да го намери и да прекрати набезите му. Аз съм добър следотърсач, Танър. Трябва да се измъкна оттук, за да ти помогна да намериш Ашли. Говори се, че скоро щели да ме прехвърлят във федералния затвор, а ако стане така, няма да мога да помогна на сестра си.

Танър наостри уши.

— Какво имаш предвид?

Танър за нищо на света не би допуснал, че някога ще търси помощ от един янки и че тази помощ ще му е добре дошла.

— Помогни ми да избягам. Не съм убиец. Натопи ме един човек, който искаше да ме махне от пътя си. Двамата с лейтенант Кимбал се натъкнахме на доказателства, че някои хора искат да продават армейските пушки на сиуксите. Стеснихме кръга на заподозрените до двама души. Единият беше сержант Харгър. Харгър хладнокръвно уби Кимбал и направи така, че да обвинят мен. Дори се яви да свидетелства, че ме е чул да заплашвам Кимбал преди изстрелите. Един ден ще намеря Харгър и ще го накарам да си признае. Не мога да го направя, ако съм в затвора.

— Къде е сега тоя Харгър?

— Избяга. Доколкото знам, търгува нелегално със сиуксите. — Той присви очи, поглеждайки Танър. — Ти излизаш утре, нали?

— Да, имаш ли някакъв план?

Коул сниши гласа си в отчаян шепот.

— Слушай внимателно, Танър. Животът на Ашли зависи от моето бягство. Познавам околността. Има само няколко места, където Бягащият лос може да строи лагер, и аз ги знам всичките. Много е хитър, върви непрекъснато една стъпка преди армията и тя не може да го намери, но двама мъже, сами, могат.

За пръв път през целия ден Танър почувства надежда. Слушаше Коул с очи, замътени от напрежението, което изпъваше чертите му. Когато Коул млъкна, очите на Танър бяха изгубили лъщящата си празнота. Сега пламтяха, тъмни и решителни.

— Какво ще кажеш, Танър? С мен ли си?

— И с дявола ще тръгна, само да спася Ашли — отвърна Танър напълно сериозно.