Кони Мейсън
Пламък (5)

4

Същата нощ един от мъжете се отдалечи малко от фургоните, за да се облекчи, и намери Слейтър в локва съсирена кръв. Някой го беше пробол, но по чудо беше още жив. За съжаление не можа да посочи кой го е нападнал.

— Чух ги да се карат, капитан Креймър — каза един мъж, сочейки с пръст към Танър. — Много се бяха наострили.

Капитан Креймър бе изчакал да съмне и едва тогава бе съобщил на пътуващите в кервана, че между тях има потенциален убиец.

— Какво има да кажете, Мактавиш? — запита Креймър.

Танър се видя обкръжен от сърдитите мъже от кервана, което май означаваше, че е осъден.

— Не съм се опитвал да убия Слейтър. Ако се бях опитал, щях да успея да го убия.

Сърцето на Ашли падна в петите. Почти всички в кервана бяха чули двамата да се карат вече няколко пъти. Дали Танър се е опитал да убие Слейтър, запита се тя не за първи път, откакто научи за нападението. Само преди няколко часа Танър със сигурност жадуваше да съкрати живота на Слейтър.

— Ако вие не сте нападнали Слейтър, кой тогава? — предизвика го Креймър.

— Не съм сигурен, че съм единственият, който има причина да иска смъртта на това копеле.

Танър се загледа в наобиколилите го. Някои сведоха глави, други започнаха да пристъпват от крак на крак и той се усъмни, че Слейтър е имал не само един враг в този керван.

Въпреки че не бе нападал Слейтър, Танър бе огорчен от факта, че нападението не бе успяло. Това копеле заслужаваше да умре, защото беше голям изверг.

— Всеки може да е нападнал Слейтър — обади се Лайл Денч. — Не можете да обвините някого, като няма доказателства.

— Всички знаят, че вие, бунтовниците, се държите един за друг — подхвърли презрително един побелял заселник. — Казвам да обесим Мактавиш още сега. Или поне да го арестуваме, докато не намерим достатъчно здраво дърво, за да го издържи.

— Аз казвам да го предадем на войниците във форт Бриджър — обади се някой. — Нямаме право да бесим човек, без да е разпитан, както му е редът.

Ашли слушаше с нарастващ ужас. Над главата на Танър се събираха буреносни облаци. Тя знаеше, че омразата му към янките надхвърля простите географски граници и различията в мненията, ако го предадяха на войниците във форта, това щеше да бъде най-лошото, което изобщо можеше да се случи. Войниците в сини униформи караха Танър да полудява. Независимо какво мислеше за избухливия бунтовник, със сигурност не вярваше, че е способен на хладнокръвно убийство. Не беше в стила му да се промъква зад гърба на някого и да го пробожда с нож.

— Съпругът ми не може да е нападнал господин Слейтър — чу се да казва Ашли. — Отдели се от мен едва рано тази сутрин.

Танър я изгледа с неопределимо изражение. Защо ще тръгне Ашли да го защитава, след като явно не може да го понася? Бяха стигнали твърде далеч, за да ги изгонят сега от кервана, форт Бриджър беше едва на няколко дни път.

— Сигурна ли сте, госпожо Мактавиш? — запита капитан Креймър, като я погледна строго. — Да не би да лъжете, за да спасите кожата на съпруга си?

— Разбира се, че не! — каза възмутено Ашли. — Търсете си другаде потенциалния убиец, капитане.

Не почувства никакво угризение, че излъга. Нямаше представа къде е отишъл Танър, след като се разделиха снощи. Слава богу, че никой не го беше видял, за да я опровергае. Защото тя беше сигурна, че Танър може да е нападнал Слейтър. Със сигурност неведнъж с големи трудности се бе въздържал да не причини телесни повреди на Слейтър. Но нещо дълбоко в нея отказваше да го приеме за убиец.

— Някой виждал ли е Мактавиш наоколо вчера вечерта след скарването му със Слейтър? — запита Креймър, търсейки в тълпата някого, който да отговори.

Чу се само ропот и мърморения под нос, но никой не излезе напред.

Ашли изпусна облекчено дъх, макар че невинността на Танър все още беше под въпрос. Никой не го беше виждал след стълкновението му със Слейтър, а той със сигурност не беше прекарал с нея цялото това време.

— Не можем да бесим човек, ако е невинен — заяви Креймър след известен размисъл. — Ще съобщя за това на коменданта на Форт Бриджър и той ще реши дали Мактавиш трябва да бъде съден. Може би дотогава Слейтър ще си спомни нещо, ако оживее — добави капитанът заплашително. — И се обърна към Танър. — Междувременно ще ви наблюдаваме, Мактавиш.

— Никъде няма да ходя, капитане — проточи лениво Танър. — Но ви предупреждавам, че няма да свърша в затвора дори ако това означава сам да намеря виновника.

— Направете го, Мактавиш. Добре, разотивайте се всички. Предстои ни тежък ден.

Танър върза коня си зад фургона и каза на Ашли, че сам ще кара впряга. Тя не възрази, настани се до него и той мълчаливо се зае да вкара фургона в редицата зад останалите. Накрая се обърна към нея с тъмен и напрегнат поглед, вглеждайки се в лицето й.

— Защо излъга? За своята кожа ли се загрижи наред с моята?

Ашли се изчерви.

— Ти ли се опита да убиеш Слейтър?

— Не.

— Къде беше?

Той се захили широко.

— С теб. Нали така каза на Креймър.

— Истината, бунтовнико. Ти ли нападна Слейтър?

— Казах ти, че не съм.

Ашли му повярва.

— След като се скарахме със Слейтър, трябваше да остана сам. Той ми каза някои неща, които не знаех и които толкова ме разстроиха, че не исках да виждам никого, нито да говоря с някого, докато не осъзная тези неща и не разбера какво имам намерение да направя. Сигурно не съм единственият, който гони карез на Слейтър. След това, което той ми каза, разбрах, че навярно си е създал безброй врагове. Върнах се при фургоните едва на разсъмване тази сутрин.

— Не искаш ли да ми кажеш какво ти е казал Слейтър, за да те разстрои така?

— Не, не искам да говоря за това.

Ашли замълча, опитвайки се да си припомни всичко, което Слейтър бе казал на Танър вчера вечерта. Нещо за името му и как изгорил някаква плантация близо до Атланта. И още нещо. Какво беше?

Да не би плантацията да е била домът на Танър? Кои са били жените, за които говореше Слейтър, и какво е станало с тях? Толкова въпроси без отговор се въртяха из главата й, че тя още повече се обърка. Когато се обърна към Танър, за да го попита, въпросите замряха в гърлото й. Вместо лице видя някаква маска. Изражението му бе мрачно, очите студени и празни. Тя почувства болката му така, сякаш беше нейна, и разбра, че единственият начин да му помогне, е да замълчи.

Тази нощ направиха лагер доста по-късно от обикновено, за да наваксат късното тръгване. Танър бе застрелял един заек, Ашли го наниза на шиш и го изпече на огъня. Тъкмо бъркаше тестото за бисквитите, когато една млада жена се приближи до нея. Тя пътуваше с родителите си и брат си.

— Госпожо Мактавиш, аз съм Сюзан Джоунс. Може ли да поговоря с вас?

Ашли се зарадва, че си има компания, и покани Сюзан да седне на един от двата стола, които Танър бе изнесъл от фургона. Запита се какво ли иска. Но само като погледна лицето й, се досети, че е нещо сериозно. Дръпна своя стол до девойката и седна.

— Моля те, казвай ми Ашли. С какво мога да ти помогна, Сюзан?

Сюзан видимо трепереше. Скри неспокойните си ръце в полата и погледна Ашли толкова умолително, че тя разбра — момичето няма да й каже нещо приятно.

— Не знам откъде да започна.

— Има ли връзка със съпруга ми и с това, което стана снощи?

Сюзан кимна.

— Господин Мактавиш не е нападнал Слейтър.

— Никога не съм смятала, че го е нападнал.

Точно в този момент Танър се появи в светлината на огъня. Сюзан скочи от стола си с побледняло лице.

— Аз май ще дойда някой друг път.

— Не, моля те, не си отивай — започна да я увещава Ашли.

— Ако е нещо, свързано с него, той има право да го чуе.

Танър погледна към Сюзан.

— Хайде, кажете, госпожице — каза той приветливо. — Бих искал да чуя какво имате да кажете.

Сюзан облиза пресъхналите си устни.

— Само ако обещаете, че ще си остане между нас тримата. Никой друг не бива да узнае.

Ашли се поколеба дали да приеме подобно условие, но Танър не възрази.

— Обещаваме.

Сюзан като че ли щеше да припадне. Овладя се с огромно усилие на волята.

— Знам кой е нападнал Прат Слейтър. Когато чух да казвате на капитан Креймър, че ще намерите убиеца, разбрах, че трябва да говоря с вас и да ви помоля да не разследвате толкова усърдно това нападение.

Ашли запита смаяно:

— Защо? Не искате ли да бъде въздадено правосъдие?

Сюзан я погледна с тъжна усмивка.

— Правосъдие щеше да бъде въздадено, ако Прат Слейтър бе умрял.

Ашли замря.

— Не разбирам.

Но Танър я разбра много добре.

— Слейтър ви е направил нещо, нали, Сюзан? За съжаление е още жив и може да нарани още някоя жена.

Сюзан избухна в сълзи.

— Една нощ ме извлече далеч от фургоните и ме насили. Виках и заплашвах да кажа на родителите си, но след това той се държа много мило с мен. Обеща ми да се оженим, когато стигнем в Орегон, и аз му повярвах. Изглеждаше толкова съкрушен, толкова разкаян. Дори м-ме уговори да се с-срещаме една-две нощи в седмицата зад фургоните.

Тя захлипа толкова силно, че не можеше да продължи.

— Копеле такова — процеди ядно Танър.

Ашли прегърна девойката, опитвайки се да я успокои и да я накара да продължи.

— Какво стана? Кой се опита да го убие?

— Преди две седмици му казах, че мисля, че съм… — и тя наведе глава засрамена, — че ще имам дете. Исках да се оженим във Форт Бриджър. Той ми се изсмя. Каза, че никога не е имал намерение да се жени за мен. Че само ме е използвал, докато си намери някоя по-добра. Исках да умра.

Ашли бе покъртена. Сигурна бе, че и Танър е развълнуван.

— Не знаех какво да правя — продължаваше Сюзан през сълзи. — Не можех да кажа на мама и татко, това щеше ужасно да ги разстрои. Казах на брат си. О, Ашли, аз съм виновна за всичко. Сет е млад и лесно се пали. Каза, че ще се погрижи за това. Уреди да се срещне със Слейтър късно през нощта зад фургоните. Беше толкова мрачен, когато се върна, че разбрах, че се е случило нещо ужасно. Мисля, че Сет се е опитал да убие Прат Слейтър.

Танър изруга цветисто.

— Защо ни казваш това?

— Страх ме беше, че ще разберете по някакъв начин истината и ще кажете на капитан Креймър. Брат ми е млад, целият живот е пред него. Той не е животно, което убива хладнокръвно. Прат сигурно му е казал нещо и го е вбесил.

Танър прекрасно можеше да си представи как Слейтър е подразнил младия Сет.

— Щеше ли да си замълчиш и да оставиш да ме обесят?

Сюзан наведе глава.

— Надявах се, че няма да се стигне дотам. Не знам какво щях да направя, ако беше станало така. Дори не знам Сет какво щеше да направи.

— Иди си във фургона, Сюзан. Трябва да премисля това.

— Вие ми обещахте! — извика Сюзан измъчено.

— Знам. Сет всъщност каза ли ти, че се е опитал да убие Слейтър?

— Не. Само предположих…

— Благодаря, че ни каза, Сюзан. Знам, че сигурно ти е било трудно.

След няколко минути Сюзан си тръгна.

— Какво ще правиш? — запита Ашли, когато видя решителното изражение на Танър.

— Познавам младия Сет — каза той. — Не мисля, че е способен на убийство.

— Ако не е Сет, тогава кой?

— Не знам, но смятам да разбера. Утре ще ида на мястото на нападението и ще поогледам наоколо… след като говоря със Сет.

— Дълго ли ще се бавиш?

Той й се ухили широко.

— Ще ти липсвам ли, янки?

— Колкото зъбобол, бунтовнико — парира го тя.

Той се засмя. Смехът му й хареса. Танър рядко се смееше, а когато го правеше, обикновено не звучеше приятно.

— Може би ще отсъствам няколко дни. Ако ти трябва помощ, помоли младия Тод Линд, сина на Нанси и Джейк.

Ашли кимна.

— Кога тръгваш?

— Преди разсъмване. Приготви довечера пакет с храна и ми го остави на задния капак на фургона. Сега отивам да поговоря със Сет Джоунс.

Тази нощ Ашли чака дълго Танър да се върне, но накрая вече не можеше да държи очите си отворени. Съблече се и се пъхна в леглото, чудейки се за какво толкова говорят Сет и Танър. Почти беше заспала, когато го чу да се качва във фургона.

— Будна ли си, янки?

Ашли разтърка очи, да прогони съня от тях, и се надигна.

— Будна съм. Говори ли със Сет?

— Напуснал е кервана. Търсих го по хълмовете наоколо.

— Напуснал? — смая се Ашли. — Намери ли го?

— Не. Глупаво момче. Не разбира ли колко е опасно да броди сам из индианската територия? Напоследък наоколо са се навъртали индианци, видях следи.

Ашли изохка гласно.

— Видял си? Защо не каза нищо?

— Казах. На капитан Креймър. И той като мен е усетил, че ни наблюдават. Той също смята, че ако индианците са искали да ни нападнат, отдавна са щели да го сторят. Креймър и преди е минавал по този път. Казва, че тези индианци са сиукси, знае на какво са способни и смята, че сигурно ще ни поискат да платим за преминаването през територията им.

Ашли потрепери.

— Индианци. Могат да ни скалпират, докато спим. Не можеш да тръгнеш сега.

— Трябва. Скоро ще стигнем Форт Бриджър и ако не намерим кой е нападнал Слейтър, ще ме предадат на армията да ме разпитва. Слейтър може да се възстанови достатъчно, за да ме обвини. Аз съм конфедерат, Ашли, той ме мрази. Ще ме изкарат виновен, въпреки че съм невинен. Трябва да разбера кой го е направил. Ако не разбера, ще свърша във федералния затвор. Опит за убийство не е шега работа.

— Какво очакваш да намериш?

— Може би нищо. Ако Сет не беше духнал, работата ми щеше да бъде много по-лесна. Ако не успея да се върна навреме, ще те намеря във Форт Бриджър. Кажи на Креймър накъде съм тръгнал.

Изплашена от мисълта, че индианците могат да убият Танър, Ашли издаде звук, който подозрително напомняше на изхлипване.

— Внимавай, бунтовнико.

Без да разбере как, тя се озова в ръцете на Танър, притисна се до него и му поднесе устата си с невинна пламенност. Реакцията му бе всичко друго, но не и невинна. Той притисна уста в нейната толкова яростно, толкова властно, че тя, потресена и плувнала в собствената си топлина, остана без дъх. Чувстваше как тялото му се притиска към нейното, докато устните му я засмукват и езикът му я гали. Тя усети как потъва в реката на сексуалната възбуда.

Накъсаният му горещ дъх я примамваше да се впусне в танца на пламъка. Езикът му се вмъкваше и измъкваше от устата й, той притискаше пулсиращите си слабини към нея в същия замайващ ритъм. Тя посрещна езика му със своя, неопитно и дръзко, пренебрегвайки предупредителните камбани, които зазвъняха в главата й. Искаше това. Цял живот го бе чакала. Те бяха женени. Кой повече от съпругата има право на такова удоволствие, каквото й предлагаше Танър?

— Танър — прошепна тя. — Танър…

Дори да й бе отговорил с думи, нямаше да ги чуе, защото главата й бучеше. Отпусна се заедно с нея на одъра, покривайки я с тялото си. Ръцете му я галеха през меката тъкан на нощницата, после нетърпеливо разкъса дрехата чак до кръста. Ръцете й задържаха пламналата му уста върху копнеещата й плът, докато той заравяше глава между гърдите й. Ашли отметна глава и го остави да покрива с пламенни целувки оголената й шия.

Той се възползва с готовност, после прибави още едно измерение на мъчението, плъзвайки ръка надолу във влажната туптяща трескавост на разгорещения й център. Ашли извика, пометена в един свят, който досега не бе познавала. Танър я бе целувал и докосвал тялото й преди, но това не можеше с нищо да се сравни. Онези целувки и ласки бяха само хладна прелюдия към това, което чувстваше сега.

— Ашли, сигурна ли си?

Гласът на Танър трептеше от вълнение, каквото не бе изпитвал отдавна — много по-отдавна, отколкото беше склонен да признае.

Ашли се опита да се съсредоточи върху думите на Танър, но не можеше да мисли, отдадена на чувствата.

— Ашли, отговори ми, по дяволите! Ами анулирането? Аз искам да продължа, но ако го направим, не може и дума да става за анулиране на брака ни. От това, което правим сега, може да се роди дете.

Изведнъж тя започна да разбира думите му. Не иска да остане омъжена за бунтовника, нали? В миналото му има твърде много тъмни тайни. Той мрази янките. Мрази нея. Желанието й да се любят, е породено от страстта, също както неговото. И какво каза той току-що, спомена за дете?

О, господи, разбира се! Тя не е някоя наивна госпожичка, знае как става в живота. Дойде на запад само за да помогне на брат си, няма нужда съпруг или дете да я разсейват. Тя замря под него.

— Сигурно съм луда — прошепна накъсано Ашли. — Не е възможно да правя това. Няма да допусна да се случи. Не искам дете от теб.

Танър се надигна и се загледа в Ашли. Очите му блестяха, сърцето му биеше диво в гърдите. Жестоките й думи успяха да угасят страстта му, но трябваше няколко минути да диша дълбоко, за да възстанови поне привидно контрола над бушуващия си темперамент. Когато успя, се изправи на крака.

— Не искам да ти давам нищо, което ти да не искаш, янки. Дете от теб ще бъде живо напомняне за всичко, от което ме лишиха янките. Трябва да ми простиш. Ужасно дълго бях без жена. Ще се погрижа за това, когато стигнем във Форт Бриджър.

Тя не можеше да види ясно лицето му в тъмното, но от ледените му думи разбра, че го е наранила. Не бе искала да бъде така брутално откровена, но не можеше и дума да става за дете. Дори ако се отдадеше само този единствен път на Танър и не заченеше, не можеше да гарантира, че щом веднъж се е поддала, това няма да се повтори отново… и отново… Инстинктивно знаеше, че може да се пристрасти към любовта на Танър, по-добре беше да не се поддава.

— Ще се видим след един-два дни — нахлу в мислите й Танър. — Не забравяй, дължиш ми още петстотин долара.

— Танър…

Името му се отрони от устните й и отлетя с нощния ветрец. Какво щеше да му каже? Тя докосна устните си, все още подути от целувките му, и й се поиска всичко да беше се развило по друг начин. Само той да не беше толкова огорчен. Само да не й се бе наложило да го наеме, за да й помогне. Само да можеше поне мъничко да я обича…

Тод Линд дойде малко след зазоряване, за да помогне на Ашли да впрегне воловете. Предложи да кара фургона и Ашли прие. Няколко дни бе управлявала впряга и китките й като че ли бяха измъкнати от ставите. Не беше предполагала, че ще заякне така, но все пак й беше добре да седи отзад, а някой друг да държи юздите.

Утрото беше облачно и много топло. Ашли виждаше как слънчевата светлина се процежда през облаците и се надяваше слънцето скоро да ги разпръсне. Пот се стичаше между гърдите й и тя постоянно подръпваше нагръдника, за да го отдели от влажната си кожа. Бе оставила бонето на седалката до себе си. Свали го, за да остави вятъра да развява гъстата й коса.

Мислите й бяха все мрачни. Чудеше се дали Танър ще намери Сет, дали ще разбере нещо за нападението срещу Слейтър. Страхуваше се от индианците. Самотният пътник беше лесна плячка.

Внезапно Ашли дочу уплашен вик, после още един, керванът в миг бе обзет от панически страх. Тя погледна към точещата се редица фургони и страхът се изписа и на нейното лице. Думата индианци най-накрая проникна в замаяния й мозък.

Индианци.

Видя ги. Десетина червенокожи конници се спускаха от хълмовете от лявата страна на кервана. Изглеждаха свирепи дори от разстояние. Нямаше време да наредят фургоните в кръг. Можеха само да седят и да чакат. Капитан Креймър препусна към тях. Въоръжените мъже излязоха пред фургоните си, готови да защитят жените и децата си. Креймър ги беше предупредил да бъдат предпазливи, обяснявайки, че индианците идват само да искат такса. Ашли стана и надзърна да види какво става, докато индианците спряха рязко конете си съвсем близо до кервана. Когато се разбра, че нямат намерение да ги нападат, жените и децата започнаха да слизат от фургоните и да зяпат червенокожите диваци.

Ашли слезе също от фургона си и се присъедини към жените. Промъкна се напред, застана неподвижно на място и се заслуша учудена в думите на вожда, който говореше неправилен, но все пак разбираем английски.

— Вие навлизате в нашите земи, бели очи — каза вождът.

— Пътят ни минава оттук — обясни Креймър. — Никой от тези хора няма намерение да се установи тук, на вашата земя. Отиваме на запад, където земята се среща с голямата вода.

— Ако искате да минете безопасно, трябва да платите такса. Вождът Бягащият лос каза.

— Кажи какво искаш, Бягащ лос — поде Креймър, примирен със загубата на няколко глави добитък.

Това беше ниска цена за човешкия живот.

Бягащият лос вдигна пръстите на двете си ръце.

— Толкова крави от стадото ви. Те ще изхранят моите воини през зимата, когато няма дивеч.

Креймър кимна в знак на съгласие.

— Вземи кравите. Няма да те спираме.

Изведнъж слънцето се провря през облаците, изпращайки златист водопад от лъчи към земята. Няколко от тях кацнаха на главата на Ашли. Един индианец погледна случайно към нея и зяпна потресен и невярващ. Взе да сочи с диви жестове и да вика на своя език, останалите воини загледаха смаяно Ашли. Дори заселниците се обърнаха да я погледнат, чудейки се за какво е тази врява.

Ослепителното слънчево кълбо като че ли си бе избрало Ашли. Свободно пуснатата й коса падаше по гърба като огнен водопад. Огнени кичури обграждаха лицето й със струи жив пламък. Индианците си зашепнаха смаяни и доста изплашени.

Бягащият лос изглеждаше също така зашеметен, както и останалите му съплеменници. Заселниците се размърдаха притеснено, отправили любопитни погледи към Ашли.

— Не ви искаме кравите, бели очи. Дайте ни жената с коса като пламък.

Ашли подскочи, стресната от предупредителния поглед на Креймър. Ако можеше, щеше да се изпари и да стане невидима.

— Това не е възможно, Бягащ лос — каза Креймър. — Вземи два пъти колкото тези крави, които поиска.

— Задръжте си кравите. Жената с коса като пламък идва с нас. Много отдавна шаманът предсказа, че такава жена ще влезе в живота ни. Той имаше видение. Каза, че жената с огнена коса ще ни донесе щастие, мирен живот и достатъчно храна, за да напълним коремите си и коремите на децата си. Предсказанието се сбъдна. Дайте ни жената.

— Не! — извика Ашли, по-изплашена от всякога. — Аз не съм тази жена. Няма да дойда с вас. — Тя се обърна към Креймър с подивели от страх очи. — Не им позволявайте да ме вземат, капитан Креймър!

— Не можете да вземете една от нашите жени — възрази отново Креймър.

Усещаше, че губи контрол над положението и не знаеше какво да направи, за да си го възвърне.

— Жената ще получи името Пламък и никой няма да й навреди. Ще има почетно положение сред нашето племе.

Креймър реши, че е време да покаже повече сила.

— Вие сте само малка група, ние сме четири пъти повече от вас. Имаме много оръжия.

Това не направи никакво впечатление на Бягащия лос. Той вдигна ръка и се обърна към околните хълмове. Изведнъж петдесетина въоръжени конници изникнаха там, готови да се подчинят на сигнала на Бягащия лос.

— Господи, вижте ги тия боядисани дяволи — изохка един от заселниците. — Ще ни изпотрепят.

— Нима заради една жена трябва да умрат толкова много хора? — запита Бягащият лос със заплашителна нотка в гласа. — Дайте ни Пламък и няма да ви навредим. Вие и вашите хора ще можете да пресечете с мир земята ни. Ако се противите, всички ще бъдете убити, до последната жена и дете.

Отговориха му с недоволни викове.

— Дайте им жената! — завикаха един млад мъж, жена му и двете му деца. — Казаха, че няма нищо да й направят. Когато стигнем във форта, ще пратим войници да я спасят.

— Не знам — каза Креймър, обмисляйки ситуацията, която имаше само един възможен изход. — Мъжът й не е тук, нямаме право да даваме тази жена на индианците.

— Те ще ни убият и ще ни скалпират всички, дори и децата — изхлипа една жена, стиснала бебе в прегръдките си.

— Можем да се бием с тях, капитане — каза Джейк Линд и излезе напред, готов да защити Ашли с цената на живота си.

Тод Линд застана до него.

Макар да бе почти полудяла от страх, Ашли съзнаваше, че една битка срещу толкова много индианци ще бъде гибелна за заселниците. Не можеше да позволи това да стане. Не можеше да понесе мисълта да види приятелите си да се валят убити сред разграбеното си имущество.

Докато Креймър обмисляше коя от възможностите — малко на брой и все обезсърчаващи — да избере, Ашли пристъпи напред.

— Ще отида с тях, капитан Креймър. Ако не отида, те ще избият всички. Не бих могла да живея, ако стане така, а е в моя власт да го предотвратя.

Креймър изпита огромно облекчение. И той бе стигнал до същото заключение. Трябваше да пожертват Ашли Мактавиш. Не можеше да рискува живота на цял керван невинни хора, за да запази една жена. Когато Танър Мактавиш се върне, Креймър ще му каже, че жена му сама, по своя воля, е взела това решение.

Бягащият лос не промени изражението си, когато чу, че Ашли е съгласна да я отведат. Той препусна с коня си към нея и спря точно пред краката й.

— Пламък е толкова умна, колкото и смела — каза той, наведе се и я вдигна от земята.

Мускулите му се изтъркаляха под златистокафявата кожа, докато я наместваше на седлото зад себе си. Вдигна копието си високо, нададе смразяващ кръвта боен вик и препусна.

Ашли, ужасно уплашена, бе хванала здраво индианеца през гъвкавата талия, а косата й се развяваше след нея като пламтящо знаме. Останалите воини смушкаха конете си, нададоха същите бойни викове и отпрашиха след тях. Индианците по склоновете на хълма изчезнаха като по магия.

Заселниците останаха като вкопани на местата си под изгарящото слънце на обрулената от ветровете прерия. Някои бяха облекчени, други изпитваха съчувствие към Ашли, а имаше и такива, които бяха прекалено уплашени, за да чувстват каквото и да било.

— Хайде, връщайте се във фургоните — каза Креймър. — Платихме си за безопасното преминаване, да се махаме оттук.

Джейк Линд хвана Креймър за рамото и го завъртя към себе си.

— Не мога да повярвам, че им позволихте да я вземат. Не ви завиждам, когато се върне Мактавиш и научи какво е станало.

— Госпожа Мактавиш сама реши да тръгне с тях — отвърна Креймър. — И тя не по-малко от мен желаеше да не се пролива кръв. Спаси кожите на всички ни. Да тръгваме, Линд. Имаме да минем много мили, преди да се стъмни.

Танър настигна кервана след два дни. Фургоните тъкмо се нареждаха в кръг за през нощта. Сет беше с него. Той бе проследил момчето до импровизирания му лагер и бе говорил с него за нападението срещу Слейтър. Сет се бе пречупил и бе признал всичко, включително и това, че бе избягал, защото се е уплашил, а не защото е бил виновен. След като сестра му му казала, че е споделила подозренията си за него с Танър и Ашли, той изпаднал в паника.

Двамата се бяха върнали до мястото, където бе намерен Слейтър, и бяха открили важни улики, които преди това бяха пропуснали. За нещастие и Сет, и Танър трудно можеха да ги приемат. Върнаха се в лагера, възнамерявайки да помолят капитан Креймър да прояви дискретност в случая.

— Защо всички ни гледат така? — запита тревожно Сет.

— Проклет да съм, ако знам — каза Танър.

Вратът го засърбя, почувства мускулите на гърба си да се напрягат. Положително нещо не беше наред.

— Сет! — Сюзан изтича да посрещне брат си, който слизаше от седлото, но когато вдигна очи към Танър, погледът й бе пълен със съчувствие. — Слава на бога, че се върнахте и двамата.

На Танър тези думи не му харесаха.

— Какво се е случило, Сюзан?

Той се огледа наоколо, но не видя жената, която търсеше да види. И всички го гледаха вторачено.

— Ашли. Индианците дойдоха. Взеха я.

Танър усети как земята се изплъзва изпод краката му.

— Какво говорите? Как може индианците да вземат Ашли и да не пипнат никой друг?

Креймър приближи към тях.

— Вождът Бягащият лос я поиска, Мактавиш. Не можехме да му попречим, дори да бяхме се опитали. Индианците бяха омагьосани от червената й коса. Държаха се така, сякаш тя е някаква богиня. Щяха всички ни да избият, ако им бяхме попречили да я вземат.

Танър нададе гневен вик и се нахвърли върху Креймър.