Кони Мейсън
Пламък (14)

13

Дъждът продължи през цялата нощ и спря едва на обед на другия ден. Когато тръгнаха отново на път, се придвижваха бавно като охлюви. Пътят бе разкалян, потънал в гъста, лепкава тиня, в която затъваха час по час. Преодолявайки трудностите на пътя, двамата забравяха за страстните часове, които бяха прекарали през нощта, доставяйки си взаимно удоволствие. Но когато настъпи нощта и започнаха да се приготвят за сън, не можеше и дума да става Танър да спи в калта под фургона.

Когато най-накрая си легнаха, Танър отдръпна завивките си, за да влезе тя при него.

— Надявам се да го искаш толкова много, колкото и аз, янки — каза той, когато тя се сгуши в прегръдките му. — Това означава ли, че мислиш да прекратиш брака ни?

— Какво искаш, Танър? Досега говорехме само за това, че и двамата искаме да се освободим един от друг.

— Ти го каза съвсем ясно, когато се разбрахме, че не искаш съпруг за постоянно.

— Намерих те в затвора. Помислих, че си някакъв престъпник. Освен това и бунтовник. А имах само думата на шерифа, че няма да ме убиеш, докато спя. Ако си спомняш, и ти искаше да се жениш не повече, отколкото аз.

— Да не си си променила намеренията?

— А ти?

— По дяволите, янки, трябва ли да ми хвърляш въпросите обратно в лицето? Не можеш ли честно да ми отговориш?

Ашли сподави една въздишка, пълна с тъга.

— Много добре, бунтовнико, искаш честен отговор. Ще ти го дам. Може би съм се размислила относно прекратяването на нашия брак, но знам, че ти не искаш това.

— Сигурна ли си?

Ашли затихна така, че чуваше ударите на собственото си сърце.

— Да не би да искаш да кажеш… Не, това няма да стане. Не искам съпруг, чието минало е пълно с тъмни тайни. Би ли ми разказал за Елън? Къде е тя и защо си я оставил? Не искам мъж, който обича друга жена.

— Елън е моето минало. Не искам да говоря за нея, прекалено мъчително е. Надявам се да сложа край на тази част от живота си, когато намеря и убия Прат Слейтър.

— Какво е направил Слейтър?

— Нещо, което не може да се изкаже с думи.

— Обичаш ли Елън?

— Обичах я. Не можеш ли вече да престанеш?

— По дяволите, бунтовнико, не можеш просто така да кажеш нещо такова и да не го обясниш. Защо искаш да убиеш Слейтър?

— Копелето заслужава да умре.

— Не, Танър, недей! Убийството е противозаконно. Можеш да идеш в затвора. Знам, че мразиш янките, но ако искаш да опитаме този брак да просъществува, не можеш да тръгнеш да убиваш Слейтър. Не мога да живея с твоето минало, Танър.

— Не разбираш. Сега, след като намерих мъжа, който унищожи живота ми, не мога да се правя, че не го забелязвам. Не бих могъл да се понасям, като знам какво е извършил и като знам, че не вдигам ръка да направя нещо.

— Какво е направил Слейтър? Как мога да те разбера, като не искаш да говориш за това?

Танър сви лице от болка.

— Няма ли да престанеш, докато не изкараш на бял свят спомени, които ме морят вече три години? Много добре, янки, ще ти кажа — избухна той. — Когато свърша, ще знаеш какъв съм и ще избягаш толкова далеч, колкото ти държат краката.

Ашли вече не беше сигурна дали иска да узнае тъмните тайни на Танър. Какво би могло да накара такъв силен мъж като него да се разплаче?

Неволно я стисна в прегръдките си. Ашли потресена усети, че той целият трепери, и разтвори сърцето си. Независимо какво щеше да чуе, тя щеше да се опита да го разбере.

— Искаше да знаеш за Елън — започна Танър. — Тя беше моя жена.

— Беше твоя жена?

— Елън е мъртва.

— О, Танър, толкова съжалявам! Сигурно много си я обичал.

— Обичах я. Обичахме се още от деца. Оженихме се много млади и живяхме безгрижно, докато не дойде войната. Естествено, сметнах за свой патриотичен дълг да се запиша доброволец. Всички смятаха, че войната ще трае само няколко месеца и че Югът ще победи.

… Не след дълго осъзнах, че това е било илюзия. Войната е ад. Разбрах го още след първата битка. Бързо се издигнах и скоро започнах да командвам голяма група хора, по-годни за земеделие, отколкото за битки. Дори онези, които бяха вложили огромни надежди във войната, скоро се разочароваха. През първата зима повечето момчета в моята рота станаха мъже.

— Какъв ужас е било за теб — каза съчувствено Ашли.

Танър изсумтя презрително.

— Аз оцелях. Би трябвало да съчувстваш на онези нещастни мъже и момчета, които лежат в безименните гробове. Когато чувах, че янките прегазват Юга, палят и грабят и без това ограбените от войната хора, се тревожех за майка си и за Елън. Когато ми казаха, че баща ми най-вероятно е загинал при акция, поисках да си ида у дома и да ги успокоя, но не можех да напусна поста си.

— Каква безсмислица, човек да дава живота си заради робството, когато заробването на хората е толкова противочовешко — вметна Ашли.

— Ако си мислиш, че войната е била заради робството, грешиш, янки. Войната беше сблъсък на култури, въпрос на политика. Робството беше само един от поводите.

Ашли нямаше представа за какво говори той. Според нея войната беше започнала, защото робовладелците отказаха да освободят робите си.

— Каза, че са те ранили.

— Да, към края на войната. Пратиха ме у дома да се възстановя от една упорита рана, която не искаше да зарасне. Кракът ми се спаси по чудо.

— Каза, че си намерил дома си опожарен — напомни му Ашли, надявайки се да върне разговора към Елън.

Но знаеше, че не бива да го пришпорва. Като му дойде времето, Танър ще й каже това, което така отчаяно искаше да узнае.

— Дома ми го нямаше. Бяха останали само една-две полусъборени колиби за роби. Личеше, че пожарът не е отскоро. През цялата дълга зима не бях чувал нищо за семейството си и когато видях руините, се уплаших да не би мама и Елън да са мъртви. Може би участта им щеше да бъде по-милостива, ако бяха загинали в огъня.

Ашли помисли колко ужасно е да се изрече такова нещо, но замълча.

— Намерих мама в една от колибите, лежеше на мръсния под. Беше болна, недохранена, на прага на смъртта. Отначало Елън ми се стори добре, но скоро разбрах, че вече не беше същата жена, за която се бях оженил, жената, чийто образ носех в сърцето си през цялата война. Беше само подобие на жена, с кух поглед, с унищожена душа. Не ми позволяваше да я докосна. Трепваше, когато се опитвах да я прегърна, за да я успокоя, отказваше да говори с мен за това, което бе станало и така я бе променило.

Ашли въздъхна съчувствено.

— Чу ли достатъчно? Предупредих те, разказът не е красив.

Тя поклати отрицателно глава. Независимо какво щеше да чуе, трябваше да изслуша историята до края. До горчивия край.

— Мама ми разказа всичко, преди да умре. Каза, че толкова дълго се е борила със смъртта само за да ме види за последен път и да ми каже какво се е случило. Разказа, че янките изгорили засетите ниви, отвели добитъка, взели събраната храна и нападнали къщата. Един сержант ги водел. Било му заповядано да пали домовете и плантациите на хората, които се биели за Юга. Мама и Елън едва имали време да излязат, и къщата била подпалена… После…

Гласът му се пречупи, продължи едва след няколко минути.

— После мама ми каза как сержантът видял Елън и я подгонил. Как я изнасилил и после я прехвърлил на хората си. Двама янки, като нямали търпение да чакат, използвали майка ми по същия начин.

— О, господи! — извика Ашли. — Слейтър е бил, нали? Слейтър е опожарил дома ти и е изнасилил жена ти.

— Да. Не знаех, че е той, докато не го срещнах в кервана и не го чух да се хвали как изгорил плантацията на някакъв си Мактавиш. Не каза, че е направил нещо на мама и Елън, но от намеците му разбрах, че тъкмо той е виновникът. Ако Хенри Джоунс не го беше нападнал пръв, наистина щях да го убия.

Ашли като че ли се изненада.

— Не съм и мислила да те питам дали си открил кой е нападнал Слейтър. Не подозирах бащата на Сюзан. Такъв въздържан човек.

— Научил случайно за Сюзан и Слейтър и искал да накаже копелето, задето опропасти живота на дъщеря му.

— Какво ще стане с господин Джоунс?

— Креймър каза, че няма да повдига обвинение срещу него. Каза, че Джоунс е имал право да защити честта на дъщеря си.

— Радвам се. Сега… кажи ми как умря Елън. Не мога да си представя как понасяш този ужас от трагедията с нея.

— Ти си силна, Ашли, ти щеше да оцелееш. Но Елън беше слаба. Цял живот е била предпазвана и глезена. Не можа да живее със срама си. Направих всичко, каквото ми беше по силите, за да я убедя, че това няма значение за мен, че продължавам да я обичам, но тя не ме чуваше. После мама умря и аз бях така смазан от скръб, че не разбрах какво става в ума на Елън. Имаше признаци. Трябваше да бъда по-наблюдателен.

… След смъртта на мама нещо се пречупи у Елън. Явно това, че се бе грижила за мама по време на болестта й, я бе въздържало да не предприеме фаталната стъпка. Трябваше да разбера какво става. Виновен съм за това, което се случи. Трябваше да обръщам повече внимание на нуждите й. Но, по дяволите, бях загубил и двамата си родители за съвсем кратко време, и двамата по насилствен начин. Раната ми още не беше оздравяла, а и трябваше да се справя с това, че жена ми беше изнасилена от янките.

— Не трябва да обясняваш това на мен, Танър.

— Трябва, по дяволите, не разбираш ли? Трябваше да разбера какво става в ума на Елън и да се досетя, че тя е замислила нещо отчаяно. Преди да бях оздравял, научих, че войната е свършила, че Югът е победен. Знаех, че е неизбежно, но въпреки това бях потресен. Нямах представа какво ще правим двамата с Елън, къде ще отидем. Споделих страховете си с нея, а тя ми каза да не се тревожа. На другия ден взе револвера ми, опря го до главата си и си пръсна мозъка.

Ашли извика.

— Нали виждаш? Изпуснах я. Ако бях по-наблюдателен, ако прониквах повече в чувствата й, тя нямаше да умре от такава насилствена смърт. Не можах да й помогна, Ашли, не можах да й дам това, от което тя имаше нужда. Погребах я на следващия ден и напуснах всичко, което някога бях обичал. Станах разбойник по пътищата, крадях, когато имах нужда от пари, и се сбивах с всеки войник янки, който имаше нещастието да ми пресече пътя.

… Пиян или трезвен, разяждаше ме ненавист към самия себе си, проклинах сънищата си. Бях собственият си най-лош враг и истинска напаст за армията. Ако шериф Биърдсли не беше настоял да приема предложението ти, сигурно сега щях да седя в затвора. Ако има бог, Прат Слейтър ще ме чака при кервана. Няма да мога да се понасям, Докато не отмъстя за смъртта на Елън. — Той направи драматична пауза. — Сега знаеш какъв съм. Бях безчувствен към нуждите на жена си. Не заслужавам втори шанс за щастие. Може би, след като се погрижа за Слейтър…

— Не можеш хладнокръвно да го убиеш, Танър. Не ти е присъщо. Лицето на Танър застина, очите му станаха ледени.

— Не ме познаваш, щом мислиш така. Та Елън се самоуби с моя пистолет, за бога! Не можеш да си представиш какъв ужас е, като знам, че жена ми взе собственото ми оръжие, за да сложи край на живота си!

— Станало е отдавна, Танър. Остави миналото да си иде.

— Не! Виждала ли си мозъка на човек, когото обичаш, размазан по стената? Знам, че картината не е никак красива, но искам да разбереш каква агония преживях. Кълна се, че ако някога намеря онзи, който е отговорен за това, ще му взема мизерния животец.

— Нима наказването на Слейтър за теб означава повече, отколкото аз? — запита Ашли. — Ти не си ми безразличен, Танър.

Той се изсмя сурово.

— Не те заслужавам, Ашли. Загубих правото да бъда щастлив. Ти също не си ми безразлична, признавам, но ще бъдеш по-добре, ако намериш човек, достоен за твоята любов.

— Намерих — изхълца тя. — Но той е твърде обсебен, за да го забележи. Сега разбирам защо не искаш жена. Не можеш да обичаш и да мразиш в едно и също време. Няма да ти преча. Щом стигнем в Орегон сити, ще те освободя от уговорката ни. След време ще получиш и развода, който така искаш. Ако нямаш жена да те спъва, можеш да продължиш направо към катастрофата.

От устните на Танър се откъсна въздишка.

— Ти наистина не разбираш, Ашли. Знаех, че няма да ме разбереш.

— Не съм глупава. Ако тръгнеш подир Слейтър, най-малкото ще свършиш живота си зад решетките. А най-многото — да го загубиш под дулото на Слейтър. Радвам се, че ми каза, Танър. Сега поне знам, че няма надежда за нас.

— Ашли, аз…

— Не, няма какво повече да се каже. Хайде, заспивай, бунтовнико. Изведнъж страшно се уморих.

— Ашли, нали ще ми кажеш, ако носиш дете от мен? Няма да се разведа, ако си бременна. Последният път, когато излях семето си в теб, беше в селото на Бягащия лос. Скоро трябва да разбереш.

— Не се тревожи, бунтовнико. Ще разбера дали съм бременна, а сега не се чувствам така.

— Времето ще покаже. Аз нямам нищо против. Двамата с Елън бяхме женени пет години и нямахме деца. Може би нещо ми има. В моето положение това няма да е лошо.

— Едно дете би ли променило намерението ти да убиеш Слейтър?

Танър замръзна. Не можеше да я лъже.

— Не. Изобщо. Детето ми ще има име, независимо какво ще стане с мен.

Като чу това, Ашли още по-твърдо реши да не му казва, ако усети, че е бременна.

След два дни стигнаха форт Хол. Спряха за кратко, за да купят провизии, и продължиха покрай Снейк Ривър към Боаз. Танър отново бе започнал, както преди, да спи под фургона. Не бе казал нищо повече за миналото си и Ашли не настоя. През това време тя разбра и че няма изгледи да има дете.

След като прекосиха един особено труден планински проход, пристигнаха в Боаз. Танър каза, че воловете трябва да си починат един-два дни, преди да продължат за Форт Уола Уола. Ашли се възползва от възможността да попълни хранителните запаси в местния магазин, докато Танър се занимаваше с животните и фургона. Тъкмо се ровеше из лавиците, когато чу да я викат по име:

— Ашли! Слава богу, жива си!

Тя се обърна, изненадана, че някой в Боаз я познава. Видя с огромна радост Мери Денч, застанала на няколко крачки от нея.

— Мери! Какво правиш тук? Мислех, че сега трябва да си в Орегон.

— След като те отвлякоха индианците, преживяхме едно след друго няколко нещастия — обясни Мери. — Най-лошото беше заразната треска, овърша целия керван. Не остана семейство незасегнато. Мисля, че дойде от кервана, който срещнахме по пътя. Беше ужасно, Ашли, ужасно.

— О, Мери, разкажи ми. Семейството ти добре ли е? Какво стана с Нанси и Сара? Ами семейство Джоунс?

— Двамата със съпруга ми се разболяхме и оздравяхме, слава богу, но Нанси загуби син, а Сара съпруга си. Хенри Джоунс умря, но семейството му оцеля. Капитан Креймър също се разболя. Преди да свърши треската, почти половината от кервана останаха погребани покрай пътя. Пътувахме към Боаз, но без сърце. Тези, които оцеляхме, решихме да се заселим тук. Местността е хубава, успях да я обикна.

— Госпожо Денч, учудвам се, че ви виждам в Боаз.

— О, Танър, ужасна трагедия се е случила — каза Ашли, когато Танър се приближи към двете жени. — Мери тъкмо ми разказваше как, след като сме напуснали кервана, треска уморила половината заселници. Оцелелите решили да се заселят тук, в Боаз, вместо да продължат за Орегон сити.

Танър присви очи.

— Какво стана с Прат Слейтър? Оздравя ли от раните? Да не би треската да го е отнесла?

— Господин Слейтър се излекува от раните — каза Мери. — Той беше един от щастливците, които бързо се възстановиха от треската.

— В Боаз ли е?

— Танър, хайде.

— Остави ме, Ашли. — И той повтори въпроса си към Мери.

— В Боаз ли е Слейтър?

Нещо в тона на Танър изплаши Мери. Тя неволно отстъпи крачка назад.

— Господин Слейтър отиде в Орегон сити. Трябва да си ходя, но много ще се радвам, ако двамата с Ашли дойдете на вечеря у нас. Построихме си колиба в северния край на града. Няма как да я отминете. Иска ми се да чуя как сте спасили Ашли от индианците.

— Няма какво да се разказва. Аз по-скоро затрудних Ашли, вместо да й помогна. Тя се освободи благодарение на собствените си сили. Колкото до вечерята, съжалявам, но ще трябва да откажем. Смятах да си починем един-два дни в Боаз, но реших, че трябва незабавно да тръгваме. Предстоят ни Сините планини и Водопадите, трябва да ги преминем, преди да завали снегът. Не можем да си позволим да губим нито минута.

Мери беше разочарована, но ги разбра. Ашли знаеше истинската причина, поради която Танър така бързаше да продължи. Прат Слейтър. Бе подушил жертвата си и дори миг забавяне му се струваше цяла вечност.

— О, казах ли ви за Сюзан Джоунс? — възкликна Мери на раздяла.

Ашли поклати глава.

— Омъжи се за момчето на Маккол. Двамата изглеждат щастливи.

— Това наистина е добра новина — каза Ашли. — Предай им нашите благопожелания, когато ги видиш.

На един ден път от форт Уола Уола срещнаха петима въоръжени мъже, които пътуваха към Орегон сити. Изгледът им не се хареса на Танър и той отказа предложението да пътуват заедно. Бяха грубияни и никак не му хареса начинът, по който се заглеждаха в Ашли. Целия следобед не изпусна оръжието от ръцете си и когато се разположиха на лагер, за да нощуват на една полянка, не позволи на Ашли да излезе от лагера без него. Когато стана време да си лягат, Танър стъкна огън и приготви две постелки, едната във фургона, другата под него.

— Лека нощ, Танър — каза Ашли и се обърна към фургона.

Танър хвана ръката й, стиснал пушката си в другата, и я издърпа в гъстата растителност около полянката.

— Какво правиш?

— Тихо. След малко ще си имаме компания и не възнамерявам да им позволя да ни намерят заспали като жертвени агнета.

— Компания? За какво говориш?

Бяха навлезли дълбоко в гората, Танър я притисна към един дебел дънер и я накара да клекне.

— Онези, които срещнахме днес. Преследват ни вече цял ден. Не видя ли как те гледаха? Изгладнели са за жена. Имат намерения да ме убият, за да се докопат до теб. Изчакват да се стъмни, за да ни нападнат, понеже са страхливци. Страх ги е, че мога да улуча някого. Цял ден са по петите ни, виждам ги. Няма да спим обаче, това е сигурно. Каквото и да става, янки, стой тук на скрито.

— Нека да ти помогна. Дай ми единия пистолет.

— Можеш ли да стреляш?

Ашли кимна трескаво.

— Като се прицеля, мога да улуча.

— Най-добре е да стоиш на скрито и да не мърдаш.

— Ти какво ще правиш?

— Ще убия тия копелета. Искат изненада, ще я имат.

— Д-да ги убиеш?

Сурово изопнатото лице на Танър, стиснатите му устни казваха достатъчно ясно, че наистина има намерение да убие нападателите, ако решат да се нахвърлят върху тях през нощта. Ашли не познаваше този Танър. Не познаваше този мъж, който беше готов да убие съвсем хладнокръвно петима души.

Мина още един час, и едва тогава Ашли видя как нещо се размърдва в храсталаците в края на полянката. След няколко минути пет тъмни фигури изскочиха от гората.

— Идват — прошепна Ашли.

— Виждам ги. Помни какво ти казах: стой тихо, каквото и да става. Вземи пушката, ако някой тръгне насам. — Той потупа кобура с двата 41-калиброви двойнозарядни пистолета „Колт“. — Само това ми трябва.

Преди Ашли да каже нещо, петима стреляха по постелката под фургона. Ако Танър беше легнал да спи там, щяха да го убият на място.

— Хванете жената! — изкомандва единият. — Твърд съм като камък. Откога не съм имал бяла жена.

Двама скочиха във фургона, а другите се събраха около огъня. Единият извади бутилка и всички се изредиха да я надигат. Танър избра точно този момент, за да излезе от храстите. Изскочи без никакво предупреждение и двата му пистолета изгърмяха. Двама паднаха веднага. Третият бе застрелян, докато посягаше към оръжието си. Единият от двамата, влезли във фургона, падна, докато скачаше от задната му част, но другият бе имал достатъчно време и успя да стреля по Танър.

Ашли сподави един уплашен вик, когато го видя да пада на земята. Щеше да изтича към него, да му помогне, но той се претърколи, прицели се и стреля. Последният нападател тупна на земята. Ашли не можеше да мисли, не можеше и да помръдне. Танър бе убил петима мъже за секунди, като нещо съвсем естествено.

Бе потресена, макар да разбираше, че е действал в самозащита. Или трябваше да ги убие, или те щяха него да убият. Но го бе направил хладнокръвно, методично, акуратно. Беше войник. Сега нищо в него не й напомняше нежния любовник, чиито ръце й бяха давали неизмерима наслада. Танър се изправи и Ашли хукна към него.

— Ранен ли си?

Тя му помогна да стане, потърси следи от кръв по лицето й тялото му. Видя едно тъмно, мокро петно на челото му и го докосна. Беше лепкаво. Той отмести ръката й.

— Няма нищо, драскотина. Дръпни се, Ашли. Трябва да се уверя, че никой от тия копелета няма да ни направи нещо.

Наведе се и огледа всички нападатели поотделно.

— Двама са мъртви, а трима са само ранени. Скоро няма да могат да мръднат оттук. Ще ги вържа и ще ги оставя в гората. Ще кажа на войниците във форт Уола Уола да дойдат да ги отведат. Сега ще се погрижа. Ти се опитай малко да поспиш.

Ашли не мислеше, че ще може да заспи след това вълнение, но без да спори с него, се запъти към фургона. Докато се събличаше, осъзна на каква опасност бяха изложени допреди малко. Петима срещу един. Ако Танър не бе разбрал какво кроят, щеше да бъде убит и с нея щяха да се случат ужасни неща.

Тя затрепери неудържимо. Не се бе уплашила толкова от индианците, колкото от тези петима бели мъже, готови на всичко. Стана й студено и затрепери още по-силно.

След като се разправи с петимата нападатели, Танър надникна във фургона да види какво става с Ашли. Луната хвърляше светла ивица върху леглото й. Той я видя да трепери под одеялата и запита загрижено:

— Ашли, наред ли е всичко?

— Т-Т-Танър, моля те, прегърни ме!

— Янки, не мисля…

Тя седна и протегна ръце към него.

— Моля те, Танър, та те можеха да ни убият. Не помня някога да съм била толкова безпомощна или толкова уплашена. Дори в селото на Бягащия лос.

Танър не можеше да откаже на невинната молба на Ашли. Трябваше да я прегърне и да я задържа така, докато тя се успокои. Тази нощ бяха имали късмет… и предимството, че се бе сетил как да обърне нещата в своя полза. Нападателите бяха толкова сигурни в успеха си, че почти беше смешно. Той винаги се бе славил като добър стрелец, дори като момче, когато баща му го водеше със себе си на лов. Годините в армията го бяха научили да подушва опасността, инстинктите му, както винаги, бяха нащрек.

Танър се качи във фургона и дръпна одеялото от Ашли. Постла го на пода, седна и я взе в прегръдките си. Не само тя трепереше. Той никога не бе обичал да убива и сега тялото му реагираше със закъснение на опасността, която бе отблъснал съвсем сам.

— О, господи, Танър, можеха да те убият — изхълца Ашли, сгушена на гърдите му.

— Но не ме убиха. Вече няма да ни създават тревоги. Сега се опитай да поспиш, любов моя.

— Не искам да спя. Люби ме, бунтовнико. Не искам да мисля какво можеше да се случи, ако не беше такъв добър стрелец. Не искам да мисля за нищо, само искам да ме любиш.

— Господи, Ашли, така ми се иска да те любя, че постоянно ме боли от това. Не искам да те лъжа. Знаеш какво мисля за Прат Слейтър и че няма да си променя намеренията. Още ли ме искаш?

— Знам как се чувстваш и знам аз как се чувствам от това. Знам също, че ако сега се любим, това няма да промени нищо помежду ни. Искам те, бунтовнико. Искам те веднага.

Той отвърна с нисък, гърлен стон. Обхвана лицето й, повдигна го и впи устни в нейните.