Антъни Капела
С дъх на кафе (76)

Седемдесет и шест

Правителството научи, че суфражетките са постигнали успех в Манчестър и реши да подходи по различен начин в Лондон — с пренебрежение. Хората на властта създаваха впечатлението, че активистките са просто някакви превъзбудени жени, които нямат нищо по-добро за правене, вместо да ги представят като заплаха за държавата и обществения ред, както бяха сторили на север. Тази стратегия беше хитра и след първоначалната шумотевица вестникарите се успокоиха и последваха примера на управляващите:

Кабинетен пудинг

Взмете свежа млада суфражетка, добавете резен от собственото й чувство за значимост и сос на вкус; оставете я да постои пред прага на министър от кабинета, докато се сгорещи достатъчно; добавете един или двама полицаи, овъргаляйте всичко това в малко кал и вкарайте ястието в съдилището, докато е топло; оставете го да ври известно време; сервирайте с мъченически сос. Цената на всички изброени продукти е само мъничко себеуважение.

— Това е унизително — изсумтя Емили, хвърляйки „Дейли Мейл“ на масата. — Ние сме като комари, нападащи носорог.

— В такъв случай трябва да спрем да бъдем просто няколко самотни комарчета и да се превърнем в цял рояк — каза Джерълдин Менърс.

— Трябва да покажем на обществеността за какво става въпрос, както го направиха в Манчестър — добави Едуина Коул.

— Това е отлична идея — съгласи се Емили. — Можем да организираме митинг. Ще поканим суфражетките от север — текстилните синдикати и Лигата, както и ЖСПС^[1]. И те ще дойдат, за да покажат на правителството, че са сила, с която властта трябва да се съобразява. Ще дойдат, за да демонстрират подкрепата си към нашето движение в столицата.

Мери въздъхна:

— Без съмнение Пънч ще информира читателите си, че не е женствено да се организират митинги.

— В такъв случай няма да го наречем митинг. Ще го наречем процесия. Не виждам какво биха могли да кажат срещу това.

 

 

Процесията бе запланувана за деня след Великден. Някои от регионалните групи обещаха да изпратят делегации, което привлече вестникарското внимание. Пресата говореше за „похода на Валкириите“ и „атаката на воините във фусти“. Но за Емили всичко това бяха просто празни приказки.

— Искаш ли да дойда с теб? — попитах я.

Тя се замисли за момент:

— Защо не? Ще бъде хубаво хората да видят, че ни подкрепят и мъже.

— Да си взема ли тоягата от бара?

— Съмнявам се, че ще се стигне до насилие. Организираме само процесия — същинските бойни действия ще трябва да почакат до следващия път.

И така нашият митинг — пардон, протест — трябваше да тръгне от Трафалгар Скуеър, за да ни отведе до Уестминстър, където да представим петицията си. Нямахме никаква идея колко хора ще се съберат. Две хиляди — твърдеше „Дейли Мейл“, като само един Господ знаеше как са го изчислили: предполагам, просто бяха подбрали цифра, достатъчно голяма, за да мотивира присъствието на новината във вестника, но и достатъчно малка, за да не вземе някой да реши, че значителна част от населението подкрепя суфражистката кауза. Самите ние се надявахме на около петстотин — бройка, която би изпълнила доста добре Уестминстър Скуеър.

На съответната сутрин отидохме на мястото доста преди обявения час. Първоначално реших, че Емили се е справила наистина добре — вече имаше доста народ. Но след това ентусиазмът ми бързо потъна в мътните води на жестоката реалност, когато видях че повечето хора наоколо бяха мъже, събрали се на малки групички. На тревната площ в центъра на площада се бяха скупчили едва около петдесетина жени заедно с неколцината им поддръжници от противоположния пол — изглеждаха раними, изолирани и нервни.

Докато крачехме към тях през площада, един полицай се приближи към нас и ни спря.

— Ако останете тук, ще трябва да ви арестувам, защото пречите на движението — каза той на Емили. Един-двама от наблюдаващите сценката мъже изръкопляскаха ентусиазирано.

— Но аз не съм на пътя — обясни Емили спокойно.

— Напротив, баш на пътя си — каза полицаят и я хвана в опит да я избута на паважа.

— Блъсни я по-яко — извика някой от мъжете зад нас. След това цяла групичка пристъпи напред, избутвайки с телата си Емили, за да я принудят да стъпи на улицата.

Обърнах се към полицая:

— Нима ще им позволите да се отнасят по такъв начин с една дама?

Той ме изгледа безизразно:

— Аз лично не виждам никакви дами наоколо.

Изпсувах, хванах здраво Емили за ръка и я поведох към мястото, където ни чакаха останалите суфражетки.

Тази случка изобщо не беше единично явление — много от жените, които идваха при нас, се сблъскваха с подобни груби прояви. И въпреки че редиците ни се увеличиха, с наближаването на уречения час за процесията, тълпите, видимо решени да ни спрат, се увеличаваха далеч по-бързо. Не мисля, че бяхме повече от шестдесетина, когато най-сетне поехме по уговорения маршрут, докато край нас се бяха събрали поне двеста човека. Някои от мъжете размахваха юмруци, други плюеха по нас, но повечето просто стояха и зяпаха жените с интерес, чието естество очевидно беше сексуално. На моменти враждебността прерастваше в насилие, трима мъже се втурнаха към мястото, където две жени носеха голямо парче плат, върху което красиво бяха избродирани думите „Представителки на текстилните работнички от Ланкашир и Чешир“. Те го изтръгнаха от ръцете им, след което започнаха да го тъпчат и късат, докато всичко, което остана от него, не бяха разтрошени пръчки и няколко парцала, разпръснати из калните локви. Всичко това се случи под акомпанимента на бурните аплодисменти и насърчителните викове на тълпата. Двама полицаи стояха на не повече от двадесет фута от мястото и наблюдаваха безучастно случващото се пред очите им.

Както вече казах, мъжете в процесията бяхме съвсем малко, което не ни пречеше да бъдем основен обект на подигравките. В началото не можех да разбера защо непрекъснато чувах някакво странно кудкудякане, докато не чух виковете: „Мъжле под чехъл! Мъжле под чехъл!“^[2] и „Да измиеш чиниите, ей!“.

Усетих как Емили прокарва ръка около моята, докато вървяхме.

— Не им обръщай внимание — каза.

— Всъщност ми е доста приятно да им обръщам внимание — усмихнах се аз. — Тъкмо си мислех колко добре ме кара да се чувствам това, че ме вземат за твой съпруг.

Когато най-накрая стигнахме до Уестминстър Скуеър, множеството от зяпачи напираше зад нас, така че излязохме на площада колкото заради личното си желание да го сторим, толкова и под натиска на тълпата. Пред нас, блокирайки пътя към Парламента, стоеше редица от конни полицаи.

— Какво става тук? — промълви Емили.

Изглежда в крайна сметка нямаше да ни бъде позволено да представим петицията си. Не можехме да се върнем назад, но не можехме и да продължим.

Конете въртяха очи и потропваха с копита, видимо нетърпеливи да получат някаква заповед. Хората от процесията се хванаха за ръце. Навсякъде край нас се надигнаха силните крясъци на мъжете, които се възползваха от невъзможността ни да помръднем и ни обиждаха с още по-голямо настървение. Скоро някои започнаха да си пробиват път през нашите редици, бутайки и блъскайки омразните им бунтарки.

— Защо полицаите не правят нищо? — изкрещя Емили.

— Най-сетне се раздвижват. Погледни!

И наистина — конните полицаи бяха извадили палките си и бавно се придвижваха напред като плътна синя стена. Зад тях забелязах още полицаи, пешаци, които също пристъпваха към множеството. Тогава с ужас забелязах, че силите на реда не идват, за да отблъснат нападателите. Те придърпваха суфражетките и ги арестуваха, извивайки грубо ръцете им, а понякога — директно блъскайки ги на земята. Писъци раздраха въздуха. Не можехме да направим нищичко: натискът на изпадащата в паника тълпа край нас беше прекалено силен; морето от хора ни повлече, блъскайки ни от различни посоки, но подобно на водорасли върху скала, движени от подводните течения, в крайна сметка си оставахме приковани на все същото място. Неумолимо напредващата група в сини униформи вече беше на шест метра от нас — три, ако включех в сметката обхвата на палките им. Видях потта по зачервеното лице на най-близкия до мен полицай, докато събаряше една жена на паважа.

— Застани зад мен — наредих на Емили.

— Не можеш да ме предпазиш!

— Няма значение.

Завъртях се и я прегърнах, обръщайки гръб на надигналата се синя вълна, която скоро щеше да се стовари върху нас.

Чаках в килията вече около четири часа, когато вратата й внезапно се разтвори. Някакъв полицай ми каза рязко:

— Тръгвай натам.

Все още с белезници, бях въведен в мрачна стаичка, чийто под беше застлан с бели керамични плочки като в баня. Артър Брюър стоеше зад стоманена маса. До него беше седнал намръщен господин в черен костюм.

— Уолис — произнесе през зъби Брюър, оглеждайки ме с презрение от глава до пети. — Трябваше да се досетя.

— Да се досетиш за какво?

Той се облегна назад, вкарвайки палец в малкото джобче за часовник на жилетката си.

— Когато ме информираха, че съм бил арестуван заедно със съпругата ми, бях основателно обезпокоен. Да бъда на две места едновременно е достатъчно трудно начинание, но когато едно от въпросните места е насред гражданските размирици пред Парламента, докато същевременно се възмущавам от тях вътре в него, нещата стават наистина удивителни.

— Конкретно за тази грешка нямам особена вина, уверявам те.

— Не. Вината е моя. Трябваше да се досетя, че някой — или нещо — е покварило мислите на жена ми с тези мръсотии.

Идеята за това беше толкова нелепа, че избухнах в смях. Той ме изгледа сърдито.

— Къде точно е смешното?

Не виждах особен смисъл да отговарям, затова контрирах с въпрос:

— Къде е тя?

— Беше освободена по настояване на лекаря си.

— Какво? Ранена ли е?

— Не е твоя работа — изръмжа мъжът в черния костюм.

Брюърс обясни спокойно:

— Тя страда от истерия. Беше ли ти известно това, преди да я въвлечеш в този бунт?

— Истерия? И кой го казва?

— Аз го казвам — изръмжа отново мъжът в черно.

— Доктор Матюс е нейният лекуващ лекар. Оказа се, че от известно време не е ходила на Харли Стрийт за медицинските си процедури.

— Изпращам я в частен санаториум в провинцията — прекъсна го мъжът. — Чистият въздух и спокойствието ще й се отразят добре. Колкото до теб — никога повече няма да се срещаш с нея. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Възнамерявам да опиша подробно всички събития от днешния ден — обещах им, — включително и нарушаващите закона действия на полицията. И ще предам материала на някой голям вестник.

— Моля те, чувствай се свободен да го сториш. Ще установиш, че никой редактор в страната не би го публикувал — каза Брюър с ледена усмивка. След това се обърна към полицая зад гърба ми: — Отведете го.

Преднамерено дръзко извиках:

— Силно се съмнявам, че би желал връзката ми с жена ти да стане публично достояние, Брюър.

Той трепна:

— Какво искаш да кажеш?

— Ако тя не бъде освободена, ще разтръбя за тази връзка във всеки клуб и всяко кафене в Лондон.

Произнесох думата връзка с доста недвусмислена интонация. Знаех, че е схванал какво искам да кажа.

Известно време той ме наблюдаваше пребледнял. След това отново се взе в ръце:

— Суфражетките не могат да си позволят подобен скандал.

— Възможно е. Само дето аз не съм суфражетка. И няма да се спра пред нищо — нищо — за да освободя Емили.

Той промълви бавно:

— А ако се погрижа да я освободят? Какво ще получа?

— Дискретността ми.

Той изсумтя невярващо.

— Думите ми са единствената гаранция, която ще получиш.

Той ме изгледа: продължителен, жесток поглед. След това кимна.

— Много добре — казах.