Антъни Капела
С дъх на кафе (27)

Двадесет и седем

„Мек“ — оказващ влияние на сетивата по нежен, приятен начин.

Пангборн, Принципи на сензитивното оценяване на храната

Емили седи на бюрото в кабинета и преписва сумите от голяма купчина разписки в счетоводната книга. Доказателствата, че Наръчникът работи, са пред очите й. Пинкър купува повече висококачествени сортове кафе откогато и да било — главно маракайбо и мока. Много от кафетата, които идваха от считани доскоро за добри региони, бележат ниски резултати — ямайската „Синя планина“, според бележките на местния агент, се оказа слаба и водниста, докато „Мусонският малабар“, толкова прехвален от познавачите, реално има аромат на гранясало и солен вкус. От друга страна, региони с наскоро установени плантации бяха предложили няколко страхотни попадения, сред които си струва да се отбележи кафето от Антигуа и Гватемала, с аромати на пушек, подправки, цветя и шоколад и страхотно свеж остатъчен вкус.

Тя сбърчва чело. Наред с добрите кафета, които Пинкър изкупува в сериозни количества, квитанциите й говорят и за прекалено много лоша стока, особено най-евтиното от всички кафета — индийската робуста, плътно, гъсто и безвкусно, което оставя в устата вкус на катран. Може да бъде купено буквално без пари и точно поради тази причина пазарът е залят от него. Никой търговец с добра репутация не би го купил, освен ако…

Тя тръгва да търси баща си, вземайки счетоводната книга. В момента той развежда някакъв посетител из склада — добре облечен човек с бързи очи и хубава усмивка.

— Емили — ето те и теб. Брюър, позволете ми да ви представя дъщеря си.

Мъжът пристъпва напред и стисва ръката й.

— Изключително се радвам да се запознаем, госпожице Пинкър. Мисля, че с вас имаме общ приятел — Милисент Фосет.

Емили е изненадана, дори впечатлена.

— За съжаление не познавам госпожа Фосет достатъчно добре. Но съм член на нейното общество и искрено й се възхищавам.

— Обществото на суфражетките — кимва Брюър отривисто. — Тя е направила и някои изключителни неща за подобряване условията, при които държат южноафриканските военнопленници. Определено може да се каже, че аз също й се възхищавам.

— Господин Брюър е член на Парламента от Ийлинг — обяснява Пинкър. — И също като мен е особено заинтересуван от свободната търговия.

Тя поглежда Брюър с още по-сериозен интерес.

— Либерал ли сте?

— Точно такъв. И въпреки че в момента позициите ни не са много добри, не се и съмнявам, че с помощта на хора като баща ви… — Баща й накланя глава на една страна. Думите на младия мъж видимо му доставят удоволствие: — скоро ще се сдобием с по-сериозна власт. Свободата е това, за което се борим — свобода на мисълта, свобода да харчиш припечеленото по начин, който намираш за добър, свобода да правиш бизнес.

— Свобода и усъвършенстване — съгласява се Пинкър. — Това е единственият начин.

— А бори ли се вашата партия за свободите на жените? — пита тя.

— Разбира се. Както знаете, всяка година се внася законопроект за това на жените да се дадат гласоподавателни права и всяка година торите го отхвърлят. Това е една от злоупотребите с парламентарните процедури, които сме твърдо решени да премахнем.

— Но всичко трябва да става по реда си, нали Брюър? — намесва се Пинкър. — Първо свободната търговия, после ще дойде и времето на социалните проблеми.

Брюър обръща мекия си поглед към Емили. За момент в очите на двамата се вижда нежният отблясък от една и съща споделена мисъл — такива са правилата, които движат света; идеалите се реализират бавно, внимателно, стъпка по стъпка.

— Да, първо трябва да се сдобием с власт — съгласява се той, но сега говори по-скоро на Емили, отколкото на баща й. — И затова имаме нужда от подкрепата на бизмесмените. Така че, да — свободната търговия е най-важната стъпка на този етап. Лишените от избирателни и граждански права не могат да ни помогнат, за да достигнем позиция, от която ние ще можем да им помогнем.

Те се спират пред вратата към улицата. Обиколката на Брюър из склада видимо е приключила и баща й е нетърпелив да се върне към работата си, но и тя, и политикът се бавят.

— Може би трябва да поговорим по тези въпроси отново — казва той.

— Би ми било приятно — съгласява се тя. — Много приятно.

Поглежда към баща си.

— Какво? А, да — със сигурност трябва да дойдеш на вечеря вкъщи, Артър. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Значи планираш да подкрепиш либералната партия с финансови средства? — пита тя баща си, когато политикът вече си е тръгнал.

— Да. Изглежда това е единственият начин да получа някакво влияние в тези среди. А те имат нужда от капитал, ако искат да се противопоставят на торите. — Той й хвърля бърз поглед. — Одобряваш ли?

— Мисля, че идеята е отлична. Но защо ни е нужно влияние в политическите среди?

Той прави кисела физиономия.

— Хауъл се е присъединил към бразилския синдикат. Те държат монопола в момента. И имат силата да нареждат на производителите да държат цената на стоката висока, докато в същото време продават останалото в складовете им кафе на собствените си сътрудници срещу значително по-ниски суми. Невъзможно е да се съревновавам с тях.

— И твоят господин Брюър може да ти помогне?

— Едно либерално правителство не би искало пазарът да е в ръцете на неколцина богаташи и чужди правителства.

— И как ще сложат край на това?

— Чрез закони, ако е необходимо. Но в по-краткосрочен план… — той поглежда съсредоточено дъщеря си, наясно с факта, че тя ще разбере важността на това, което ще й каже. — Господин Брюър вярва, че либералите могат да ни помогнат да разрушим монопола.

— Какво?

Той кимва.

— Тяхната кауза е свободната търговия. Те вече работят в тази насока, като внедряват свои хора във важни комисии и установяват дипломатически отношения със съседните на Бразилия държави. Рано или късно ще се случи нещо, което ще попречи на синдиката да поддържа влиянието си. И когато се случи, ние ще бъдем готови за действие.

Тя въздъхва.

— Всичко това ми се струва много далеч от простичката идея да си приготвиш чаша хубаво кафе.

— Да — съгласява се той. — Но по този начин функционира бизнесът — преминава се от малките въпроси към по-големите.

Тя си спомня какво е дошла да го попита.

— Това има ли нещо общо със закупуването на евтина робуста?

— Ами — поглежда я, — може и така да се каже. Най-добре ела с мен в кабинета.

Половин час по-късно те все още седят край голямата маса, където Емили е работила с Робърт. Наръчникът е разтворен върху нея, а пред тях има половин дузина чашки, които подсказват, че досега са опитвали различни видове кафе.

— Виждаш ли — казва Пинкър, — оказва се, че от Наръчника има двойна полза, точно както се надявахме. Той не само ни помага да оценяваме и описваме кафето, което купуваме, може да бъде използван и при комбинирането на различни видове. Именно работата със смесите на Робърт от последните няколко седмици ми посочи правилната насока. — Той поглежда внимателно дъщеря си. Робърт продължава да бъде тема, на която не й се иска да говори. — Благодарение на Наръчника, разработването на смеси вече е наука, не изкуство. — Той посочва една чашка. — Вземи евтино, нискокачествено кафе като това, определи недостатъците му и после просто добави достатъчно от описаните в Наръчника кафета, за да ги компенсираш. — Той посочва с жест три или четири от другите чашки. — Така получаваш кафе, което на практика няма ясно различими недостатъци.

— Но няма и ясно различими положителни качества — възразява тя.

— Така е. Но това също е предимство. Знаеш ли, Емили, хората невинаги са на едно и също мнение относно това, което биха харесали в едно кафе. За мен и теб може би най-доброто е африканското — меко и силно. Други обаче предпочитат по-скоро плътния, тежък вкус на южноафриканското. Робърт, доколкото ми е известно, харесва моката и йеменските сортове, но много други намират флоралните им аромати за прекалено остри. Приготвяйки смеси според правилата на Наръчника, можем да премахнем всички характеристики, които биха отблъснали хората от кафетата на Пинкър. В крайна сметка ще получим кафе, което никой не би критикувал. Кафе с постоянен, неутрален вкус. При това на по-ниска цена.

— Не мисля, че Робърт би се зарадвал особено, ако те чуе в момента.

— Робърт не е бизнесмен — поглежда я той внимателно. — Имах причина да го изпратя надалеч, както знаеш, и тя не беше свързана само с парите.

— Да — казва тя. — Знам.

Избягва погледа на баща си. На бузите й се е появила руменина.

Той продължава с по-тих глас:

— Може би когато разстоянието охлади привързаността ти към него, ще разбереш, че той не е правилният избор за съпруг. Трябва да знаеш, че не си му задължена с нищо.

— Няма да се откажа от споразумението ни, татко.

— В любовта, както и в бизнеса, трябва да вземаме най-доброто решение. И не е задължително то да съвпада с предварителните ни планове.

Тя не отговаря. Наместо това се протяга към кутията на Наръчника, пръстът й се плъзва по корковите тапи на шишенцата и се спира на едно от тях. Тя го вдига, отваря го, оставя аромата да изпълни ноздрите й.

— Разбирам това — казва. — И ти си прав в съвета си да бъда внимателна, татко. Обещавам да не вземам прибързано решение.