Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Various Flavours of Coffee, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бакалов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: С дъх на кафе
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-198-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245
История
- — Добавяне
Двадесет и девет
Тогава я зървам за първи път.
Приседнал съм върху палубата на нашата лодка и пиша писмо, когато зад завоя на реката виждам друга лодка. Това е дхоу, управлявана с човешка сила — четири чифта черни гребла се издигат и спускат ритмично в пълен синхрон. А на палубата…
Огромен мъж в арабска дреха — дълга бяла роба — седи върху стол, който напомня за трон. Едната му ръка е положена върху коляното, отпуснал е тежестта си върху нея, сякаш всеки момент ще скочи на крака. Позата му говори за напрежение, за нетърпение. Едрото му лице излъчва аристократизъм, а очите, проблясващи в сянката на качулката, оглеждат внимателно кея; нищо не може да им убегне. Дебели, месести устни, арабски гърбав нос. Зад него стои негър — висок мъж или по-скоро високо момче, защото въпреки ръста в черното му лице има нещо твърде младо и невинно. Стои като страж, очакващ заповедите на господаря си. Облегнал е ръце върху дръжката на огромно оръжие, някакъв меч, чийто връх е забит в дървената палуба; точно по същия начин в Лондон някой мъж би отпуснал двете си ръце върху своя бастун. А зад него, до другото рамо на арабина, стои момиче.
Шафрановожълта роба обвива тялото й от глезените до косите: лицето под шала, с който е омотала главата си, е деликатно, с високи скули, почти индийско, а тялото… когато порив на вятъра завихря дрехата й виждам, че е силно и гъвкаво, фигурата й е изправена като на спортистка. Тя е, осъзнавам бързо, стъписващо красива. Кожата й е толкова черна, че подобно на сърцевината на въглен, изглежда почти сребриста под светлината.
Чувам свирка. Четирите гребла се вдигат нагоре и лодката се плъзва край кея. Хора тичат напред-назад, размотавайки въжета. Сякаш от нищото се появява цяла тълпа, която посреща лодката с възбудени викове. Настава неизбежната глъчка. Лодката минава съвсем близо до мястото, където е привързана нашата: двамата мъже са вперили поглед напред към посрещачите си, но момичето… момичето извръща леко глава и очите му се спират върху мен. Ефектът от тази среща на погледи е главозамайващ, използвам цялата сила на волята си, за да не отклоня очи, уплашен от силата на тази красота.
В мига, в който лодката спира, арабинът вече е на крака. Въпреки масивното си телосложение той се движи пъргаво — няма нужда от протегнати за помощ ръце, когато уверено пристъпва на твърда земя. Негърът го следва, отказвайки на свой ред всякаква помощ, и държи меча пред себе си, както свещеник би държал кръста. После и девойката слиза на брега бързо и с лекота: виждам нов намек за формите на стегнатото й тяло, когато памучната тъкан се раздвижва и докосва плътта, скрита под нея, докато тя пристъпва с босите си ходила по планшира, спира там за момент и след това скача — или по-скоро полита, защото нищо в гъвкавите й котешки движения не подсказва усилие — върху кея.
После всичко потъва в обичайния хаос — носачите притичват напред и започват да разтоварват. Продължавам да я наблюдавам като хипнотизиран. Краката й са черни, толкова черни, че изглеждат почти сиви, но докато пристъпва напред, забелязвам за миг розовите й стъпала. Сега мога да видя ясно, че косата й е дълга и жилава. Няколко немирни чупливи кичура са се изплъзнали изпод шала и са се разпилели по гърба й. Вятърът си играе с жълтата й роба — сари — очертавайки за миг първо една част от тялото й, после друга. Тя вдига ръка, за да оправи шала си и виждам, че дланите й също са розово-сивкави.
Багажът все още не е разтоварен, но арабинът дава няколко бързи заповеди — гласът му е груб, силен — и тримата тръгват към селото, подредени по същия начин, по който съм ги видял в лодката. Наблюдавам как шафрановожълтата роба проблясва сред масата от черни тела — тя се движи толкова по-различно от всички останали, крачките й издават сила, лекота, раменете й са изпънати назад като на бегачка. Нещо прещраква в главата ми — ключ, най-сетне открил своята ключалка, за чието съществуване дори не съм и подозирал. Усещането е отчетливо, но не мога да определя дали нещо се отключва или заключва. Осъзнавам, че съм задържал дъха си, и го оставям да напусне дробовете ми в една шумна въздишка. Поглеждам надолу. В ръцете си държа недовършеното писмо до Емили. Стягам пръсти в юмрук, смачквам листа и го захвърлям във водата. Топката хартия се завърта два пъти преди да отплува, първоначално бавно, след това — набирайки все повече скорост надолу в тъмните тихи води, носещи се към морето.