Антъни Капела
С дъх на кафе (12)

Дванадесет

Емили стои в бащиния си офис, наблюдавайки Робърт, който си тръгва след поредния работен ден. Тя продължава да гледа в същата посока, въпреки че той вече се е изгубил от погледа й, и се навежда все повече към стъклото в отчаян опит да го проследи, докато се отдалечава по Нароу Стрийт. Когато се отдръпва, установява, че дъхът й е оставил ухаещо на кафе цвете върху прозореца.

Това е едно от многото неща, които не би забелязала преди месец.

Без да се замисля, тя докосва хладното стъкло с върха на езика си. Цветето се сдобива със своите влажни тичинки. С пръста си Емили очертава четири листенца и стебло, след което изтрива картинката. Стъклото скрибуца под досега с дланта й.

Нещо се случва с нея. Не е сигурна дали да му се наслаждава, или да бъде притеснена, дали одобрява или не тези промени, това физическо пробуждане, което постепенно я завладява, стопля я като докоснат от пролетните лъчи разтварящ се цвят…

Обръща се към бюрото, взема последните си записки и се зачита в тях. Пролетен цвят, това е едно от уханията, които са открили днес, концентрираният свеж аромат, запазил се в някои видове мока и ясно доловим в южноамериканските сортове. Той ще заеме своето място в техния списък с миризми наред с къпините и ягодите.

А днес, този следобед, колумбийското кафе ги отведе към наистина забележително откритие: ясния, съвършен аромат на свеж градински грах, сякаш току-що напуснал хрупкавите си, сочни шушулки…

Слама. Омайният мирис на покосената от сърпа трева, излегнала се на купчини сред огрените от слънцето ливади. Женско биле — мрачно, меко и сладко. Кожа, ароматна и стара, като тази, покрила любимия стол на баща й. Лимон — остър и толкова тръпчив, че принуждава устните да се присвият. Шоколад — горчив и ронлив. Очите й се плъзгат по записките и тя открива, че може да извика в съзнанието си всичко, което мастилото е белязало върху хартията. Вкусове и миризми препускат през осезанията й, сякаш потъва сред екзотични цветя, всяко едно — абсолютно необикновено.

Всяко едно — ласкаво приканващо стегнатата пъпка на сетивата й да се разтвори. Още малко.

Когато за първи път, преди много месеци, й хрумна идеята за Наръчника, тя беше пленена от възможността да систематизира: да пристъпи прага на хаотичния и вечно променящ се свят на човешките осезания и да го подреди и укроти, да го подчини със силата на рационалното. Никога не си бе представяла обратната възможност: собственото й вътрешно спокойствие, систематичната й и практична натура да се разпадне, подобно на разлетелите се във вихъра листенца на непокорно магическо цвете.

Не е споделяла с никого какво й причинява работата по Наръчника — нито със сестрите си, още по-малко пък с баща си. Веднъж или два пъти вече му е давала повод да усети опасността, стаена в силните прояви на страст у най-голямата му дъщеря; не би искала да привлече отново вниманието му върху емоционалността си. Освен това той има своите собствени причини да желае съществуването на Наръчника, при това не само очевидните, които е споделил с Робърт, но и тези, явяващи се неизменна част от скритите му планове и схеми. Не би допуснала той да помисли, че всичко това може да бъде провалено от непокорните й младежки емоции.

Младежки: точно в това се корени проблемът. Тя се поддава на тази смехотворна чувствителност, на това неподлежащо на контрол желание за физическа близост заради женското в себе си. И точно затова трябва да се бори с него — след като вече знае със сигурност колко парадоксално силна е тази нейна женска слабост, трябва да се опита да я унищожи.

Тя е открила, че не е рационална на всички възможни нива от личността си и, въпреки това има намерение да се държи като такава.

Нито един мъж, сигурна е в това, не би позволил на жена да работи като равна с него, да оформя бъдещето на света заедно с него. Мъжете се държат с жените, сякаш са слаби, прекалено податливи на плътските си страсти, нечисти. А тя е осъзнала, че сега се чувства точно такава.

Разбира се, има жени, които прегръщат със задоволство тези свои черти — скандални жени, жени, каквито Емили не одобрява. В действителност и Робърт Уолис е от типа мъже, които тя не одобрява. А осъзнаването на факта, че сърцето й — за да не споменаваме някои далеч по-интимни органи — не се поддава на моралните оценки, родени от здравия й разум, сериозно я дразни.

Тя взема малка чашка, послужила за една от днешните проби. Съдържа плътен, неподвижен слой кафе от Екселсос, отдавна изстинало. Но извън този рационален анализ Емили знае, че може да подуши, да различи сред всички останали нюанси на аромата омайваща следа от дъха на Робърт.

И тя го вдишва, притворила очи, оставяйки се във властта на сладостните фантазии, изпълнили мислите й.

После се обръща към прозореца и издишва върху изтритото цвете.

Като фигура, нарисувана със симпатично мастило, то се появява отново, само за миг, преди да избледнее и изчезне.