Антъни Капела
С дъх на кафе (39)

Тридесет и девет

Казах си, че да целунеш робиня, със сигурност не е по-лошо от това да преспиш с проститутка. Казах си, че съм човек на изкуството и не мога да бъда обвързван с моралните правила, които важат за другите.

Правилата ни нашепват да го правим:

в тълпата всички ний избираме

любовница или другар

и поглед върху никой друг не спираме,

потискайки привличане или любовна жар,

обричайки ний всичко друго, красиво или мъдро,

на ледено забвение…

Но никога не съм аз следвал правилата.

Истината обаче е, че просто мислех за удоволствията, които настоящето можеше да ми предложи, без да имам никаква представа към какво ще ме отведат.

Когато пристигнах в Африка, открих, че тук използват различни времеви мерки от тези, които познавах — годината имаше тринадесет месеца и започваше през нашия септември, а денят им започваше с шест часа по-късно, така че пладне се падаше в шест следобед. В началото старателно поддържах часовника „Ингерсол“, който Пинкър ми беше дал, на европейско време. Понякога обаче при преходите през пустинята забравях да го навия и нямаше начин да го сверя отново. Пък и изглеждаше много по-лесно да се нагодя към местните часове и напълно да зарежа проклетия часовник. Защото тези машинки са като Наръчника — има полза от тях само ако повече от един човек притежава същото оборудване като теб.

С Емили нещата стояха по доста подобен начин. Не е като да я бях разлюбил, просто пружинката от онзи механизъм в сърцето ми, който трябваше да тиктака с мисълта за нея, се беше развила докрай и се случи така, че изобщо не можах да я навия отново.

Има една английска поговорка: „Сърцето не скърби за това, което очите не виждат“. В Етиопия имат различна мъдрост, в която намирам повече истина: „Очите не виждат това, за което сърцето не го е грижа“.