Антъни Капела
С дъх на кафе (52)

Петдесет и две

„Див“ — лек аромат на месо, често срещан при кафетата от Етиопия.

Л. К. Смит, Терминология, свързана с опитването на кафе

Минаха седмици, докато чаках Бей да напусне отново Харар. Цяла вечност, но въпреки това — вечност, прекарана в състояние на сладостно замайване. Подобно на катеричка през зимата, преживявах с помощта на струпаните в съзнанието ми прекрасни спомени, очаквайки слънцето да се появи отново.

— Трее да кажа — отбеляза Хектор един ден, докато се придвижвахме между бригадите на една от обичайните си инспекции, — че приемаш всичко забележително спокойно, Робърт.

— Кое всичко?

— Всичко това — той направи жест с ръка, обхващащ горите край нас. — Най-чистосърдечно си признавам, че бях убеден как на този етап вече ще лееш горчиви сълзи за дружките си от Риджънт Стрийт.

— Риджънт Стрийт? Странно е, но Риджънт Стрийт ни най-малко не ми липсва. Всъщност сега ми се струва, че целият ми предишен живот в Англия реално е бил доста отегчителен, сравнен с този тук.

— Наистина ли? — Хектор ме погледна изненадано. — Май все пак ще направим авантюрист от теб, а?

— Като стана дума за това — вметнах, — мисля, че скоро пак трябва да прескоча до Харар.

— Пак ли, бе? — намръщи се той.

— Разбирам, че ще бъде значително по-трудно да напускам плантацията след като заминеш — надявах се, че звуча достатъчно убедително, — и точно затова искам да свърша максимално количество работа сега, докато още си тук.

— Предполагам, че си прав.

— Чудесно. Значи всичко е уредено — заминавам следващата седмица.

Бяхме достигнали билото на хълма: под нас бригадите копаеха дупките за засаждане, по една на всеки два метра, подредени в прави редици, маркирани от опъната от нас бяла лента.

— Виж тези линии, Робърт — каза загледан надолу Хектор. — В края на краищата цивилизацията се състои просто от прави линии и хубава бяла боя.

 

 

Лежах в обятията на Фикре. Всеки път, когато някой от нас се помръднеше, във въздуха се улавяше нов аромат — тя бе парфюмирала кожата си с дим от смирна и това ухание се смесваше с мириса на телесните ни течности, след като бяхме правили любов, включително и леката миризма на пот. Кафето в чувалите, оформили импровизираното ни легло, също отдаваше своето към тази палитра от аромати.

Внезапно се засмях, спомняйки си за Наръчника: там бяхме описали толкова много ухания и въпреки това единственият правилен начин бе да се поддадеш на инстинкта и да си кажеш: да, искам точно това; това е добро.

— За какво мислиш? — попита тя, размърдвайки се леко.

— За един доста глупав експеримент, който проведох, преди да дойда тук.

— Какъв експеримент?

Разказах й за Наръчника, за Пинкър и за кутиите с проби от различни миризми, които бяхме приготвили…

— Искам да ги видя — отсече тя, скачайки на крака. Енергията й сякаш беше неизчерпаема: минути след като се бяхме любили тя вече искаше още: още секс, още разговори, още страст, още планове за бъдещето. — Тук ли са?

— Да, някъде наоколо.

Открих кутията и й я донесох.

— Коя ти е любимата? — поиска да знае тя.

Отворих шишенцето с надпис „ябълка“

— Може би тази — поднесох я към носа си и вдишах. За момент си помислих, че съдържанието се е изпарило, не усещах почти нищо: после долових лекия полъх на нещо безлично и безинтересно, не по-вдъхновяващо от миризмата на мляко. — Само че сега ми се струва отвратителна.

Подадох й шишенцето. Тя вдиша и сви рамене.

— Много е слаба.

— Ти промени начина, по който усещам тези неща.

— Африка е направила това.

— Ти и Африка.

Върнахме се в леглото и тя отново се сгуши в мен.

— Открих едно от стихотворенията му — каза.

— Чие стихотворение?

— На французина, този, който е живял тук. Искаш ли да го чуеш?

— Както кажеш.

Тя седна с кръстосани крака върху чувалите с кафе, гола и неуверена, и започна да чете на глас.

— Достатъчно — казах. — Фикре, спри. Това са просто звуци, в които няма никакъв смисъл.

— Той се опива от думите си — настоя тя. — Не чуваш ли?

Скочи на крака и започна да обикаля из стаята, тактувайки си със свободната ръка, въртейки се като балерина, докато четеше стиховете.

— Est-ce en ces nuits sans fond que tu dors et t’exiles, Million d’oiseaux d’or, ô future Vigueur…

Не можах да потисна усмивката си — беше енергична като хлапе, а напуснали устните й, безсмислените френски фрази звучаха страшно еротично. Като добавим към това, че се въртеше наоколо чисто гола, беше нормално да се възбудя отново.

— Върни се в леглото.

— Mais, vrai, j’ai trop pleuré! Les Aubes sont navrante…

— Сериозно. Искам да те любя отново.

— Да, ама аз не искам. Искам да чета тази поезия на висок глас!

Сграбчих я за глезените и я придърпах върху леглото. Тя се бореше с мен, дереше, удряше и се смееше, докато се опитваше да продължи с четенето. Дори когато вече бях вътре в нея, тази странна, почти демонична енергия не я напусна — тя се извъртя така, че да застане върху мен и не спря дори след като свърших, движейки се върху омекващото ми мъжество и крещейки: Ô que ma quille éclate! Ô que j’aille a la mer! Докато не дойдоха спазмите и тя не ме пристегна с бедра, забивайки жестоко нокти в стомаха ми.

— Имам идея — каза.

Бавно потъвах в обятията на съня.

— По-късно — промълвих.

Нещо леко, твърдо и сухо падна между полуотворените ми устни. Задавих се и отворих очи, Фикре бе взела шепа кафе и пускаше зрънцата право в устата ми. Ухили се и лапна останалите, сдъвквайки ги с бързи, ожесточени движения на зъбите, като котка, която разтрошава кости.

— Ядеш несмлени зърна?

— Разбира се. Много са добри.

В името на експеримента задъвках зрънцата, които беше пуснала в устата ми, усещайки ги как хрущят и се разбиват между зъбите ми. Беше права — наистина бяха добри: съвършено чистият, първичен вкус на кафето.

Тя добави:

— Освен това трябва да се разсъниш. И да чуеш идеята ми. — Тя направи пауза. — Реших, че трябва да убием Ибрахим, това е единственият начин.

— И как точно ще направим това?

— Трябва да наемем отряд башибозуци — местните наемници. Те ще го убият и ще можем да бъдем заедно.

— За съжаление ти си ипотекирана. Той ми го каза в пустинята.

Тя се намръщи:

— Ипотекирана?

— Той е взел пари назаем срещу стойността ти. Дори да умре, лихварите му ще те вземат, за да покрият дълга му.

Очите й проблеснаха.

— Колко само го мразя! — Тя легна отново. — Когато всичко това приключи, трябва да намерим начин да освободим света от подобни несправедливости.

Изсумтях.

— Светът е най-малкият ни проблем.

Тя се притисна към мен.

— Преди мислех, че искам да умра. Но сега, когато те имам — когато имам всичко това — искам да живея. Да бъда с теб, свободна.

— Ще измисля нещо — обещах.

Пак тази успокояваща лъжа.

Следващата нощ тя отново дойде до къщата. Изглеждаше уплашена.

— Бей се е върнал — каза веднага щом прекрачи прага.

— Можеш ли да останеш?

— Не, ще бъде опасно. Но не можех да не те видя.

— Трябва да внимаваме.

— Налагаше се да говоря с теб — прекъсна ме тя. — Той планира да ме продаде.

— Какво?

Тя кимна.

— Изгубил е пари при последната си доставка. Сега не може да си позволи да плати за кафето, което вече е в склада му. Обмислял го е, докато е прекосявал пустинята — обмислял го е и е ридал: плачеше, когато ми каза, каза, че ме обича, че не може да понесе мисълта да бъде разделен от мен, но няма избор.

— Какво му отговори?

— Че не ме интересува кой ме притежава — произнесе тя с презрение. — Робът си е роб.

— Как го понесе?

— Каза, че сигурно ще го оценя, когато го сравня с бъдещия си притежател. Имаше предвид — когато бъдещият ми притежател ме изнасили. Затова споделих с него как винаги ще помня, че именно той, Бей, ме е запратил в ада, където ми предстои да попадна. Бей, тлъстият лицемер.

— Не мисля, че е разумно да му показваш гнева си точно сега, Фикре.

— Той иска да повярвам, че не е лош човек. Защо трябва да му доставям подобно удоволствие?

— Това означава, че ще трябва да заминеш. Да бъдеш далеч от мен…

Тя се изсмя сухо.

— Не. Не означава.

— Но новият купувач…

— Чуй ме, Робърт — заговори тя бавно, сякаш обясняваше на хлапе. — Преди да ме продадат, ще бъда прегледана от акушерка. Всеки купувач би настоял за това. Така че всичко ще бъде разкрито. И след това ще ме убият, освен ако не ги изпреваря и не се самоубия навреме.

— Няма да се самоубиваш.

— Това ще бъде по-добрата алтернатива. Най-малкото ще бъда свободна да избера мига на смъртта си. Сега трябва да тръгвам. Ще ме целунеш ли?

— Няма да умреш — казах и я отместих нежно, за да я погледна в очите. — Никой няма да умира. Обещавам, че ще измисля нещо.