Антъни Капела
С дъх на кафе (37)

Тридесет и седем

„Сладко“ — хубаво кафе с изчистен мек аромат, лишен от каквато и да било острота.

Л. К. Смит, Терминология, свързана с опитването на кафе

Вечерята е извънредно успешна. Освен Артър Брюър Пинкър е поканил Лайл, вече негов почетен съюзник във войната срещу Хауъл, както и някои от другите поддръжници на идеята за свободен пазар. Емили се надява да седне близо до политика и — не особено изненадващо — когато всички се местят на масата за вечеря, открива, че й е отредено място точно от лявата му страна, което едновременно я радва и тревожи. Не се притеснява от отговорността да го забавлява — няма съмнение в способностите си да води интелигентен разговор на политически теми — просто познава достатъчно добре баща си, за да знае, че не би избрал това място за нея, ако не е сигурен, че Артър също желае компанията й.

Скоро, но не и преди да приключат със супата, Брюър спира да разговаря с жената от другата си страна и се обръща към Емили.

— Е — казва той с усмивка, — какво мислиш за опита на Лайл да разбият захарния монопол?

— Беше много драматично — отвръща. — Но ти ми кажи, като либерал, няма ли сериозно противоречие в самата идея за свободна търговия?

Той повдига вежди:

— В какъв смисъл?

— Ако цената, на, да кажем, захарта, бива поддържана изкуствено висока, това не позволява ли на хора като сър Хенри Тейт, да осигуряват по-добри условия за работниците си?

— Позволява — съгласява се той, — но не ги задължава да го правят.

— Значи независимо в каква посока ще поеме пазарът, обикновените работници винаги ще получават минимални заплати.

— Именно.

— Значи свободната търговия реално работи против личната свобода на работниците — предполага тя, — отказвайки им достъпа до възможностите, които тази свобода би следвало да им предостави. Те няма да бъдат освободени от болестите, от бедността, от пиянското деградиране, нито пък ще имат възможността или ще бъдат подтикнати да се издигнат над настоящото си положение.

Той я поглежда възхитен.

— Госпожице Пинкър, Емили, ти успя да обобщиш в няколко красноречиви изречения всички дебати, с които в момента е заета партията ми.

— Наистина ли? — Чувства се абсурдно поласкана от този комплимент.

— Гладстон, разбира се, смята, че ако просто оставим всички на мира laissez faire^[1] — нещата ще се подредят по най-добрия възможен начин. Но започваме да откриваме недостатъците на този подход. Знаеш ли, че половината от мъжете, призовани да се сражават срещу бурите, трябваше да бъдат изпратени обратно във фабриките? Оказаха се прекалено болнави, за да се бият. Това, което обсъждаме в момента, е нещо, наречено конструктивен либерализъм или категорична свобода — правителство, което пази свободите и доброто физическо състояние на отделния индивид.

— Което на практика означава?…

Той разперва ръце.

— Нищо по-малко от пълна промяна в ролята на управляващите. Ще поемем много от отговорностите, които сега лежат върху плещите на работниците, да не говорим, че за подобни неща се сещат само по-просветените от тях. Така например защо всички работници да не могат да разчитат на някакво здравеопазване. На платени болнични. На пенсия дори?

Тя полага усилия, за да не ахне.

— И това ще бъде вашата политика?

— Да.

— А как ще бъдат финансирани идеите ви?

— Е, не от митото върху кафе или чай очевидно, всъщност него се опитваме да намалим. Обсъждаме идеи за някаква национална осигурителна система, за която всеки работник ще плаща според възможностите си. — Той се усмихва. — Нека все пак кажа, че всички тези неща са много далеч от точката, в която ще се случат на практика. Дори в рамките на партията тежката и дълга сянка на Гладстон все още се усеща. Пък и — той поглежда през масата — някои от тези, чиято подкрепа ни е необходима, все още не са убедени напълно.

— Какво мога да направя, за да помогна? — Тя почти вика.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм била по-сериозна през целия си живот.

Това са точно нещата, в които винаги е вярвала. Вижда нов път, който минава между вмешателствата на просветените тори и жестокостта на свободния пазар. Радикален… възбуждащ път… не някакъв илюзорен компромис, а изцяло нова насока напред. Всичко това е повече от достатъчно, за да накара сърцето да препуска в гърдите й.

— Ще можеш ли да работиш с избиратели и поддръжници? — пита той със съмнение. — В моя район, Ийлинг, страдаме от остра липса на…

— Да! Моля те! Каквото и да е!

— Какво става там? — обажда се жизнерадостно Пинкър от челото на масата. — Брюър, какво заговорничиш с дъщеря ми?

Артър задържа погледа си върху нея, докато отговаря:

— Тя е доброволка, Самюъл. Нямах представа, че е толкова заинтересувана от политиката. Разбира се, първо трябва да помоля за твоето позволение…

Пинкър се усмихва снизходително:

— Това, което прави в свободното си време, зависи изцяло от нейните желания. Ако Емили може да ти бъде полезна, Артър, впрягай я в ралото.