Антъни Капела
С дъх на кафе (41)

Четиридесет и едно

Още един ден на път. Теренът край нас е променен. Сега хълмовете са оформени на тераси заради земеделието. Когато погледна към тях от някоя височина, изглеждат така, сякаш някой е прокарал гигантски гребен по земята.

Забелязвам храсти с тъмни, наподобяващи восък листа. Хектор ме смушква с лакът и изгрухтява доволно:

— Виждаш ли това? Кафе.

Заинтригуван пришпорвам камилата си, за да разгледам храстите отблизо. Растенията са отрупани с мънички бели цветове, усещам сладкия, силен аромат, когато разтривам листенцата им между пръстите си — те са твърди, месести, почти като кактус без бодли, и изпълнени с ароматен сок. Уханието е на кафе, но примесено с познатата ми миризма на орлови нокти и жасмин, която без усилия успява да надделее над смрадта от потните ми пътни дрехи и мръсното животно под мен.

Под всяко клонче висят жълти плодчета, кръгли и сочни на вид. В името на експеримента откъсвам едно и го захапвам. Кисело е като лимон.

Ароматът на тези храсти, както откривам скоро, е най-силен през нощта. Сякаш с падането на мрака се разгръщат благоуханни пипала и омотават сетивата ти. Разкъсваш ги като паяжини, докато се придвижваш напред, а те продължават да се носят в спокойния въздух.

При всяка почивка тя ни прави кафе — ароматно и силно. Когато прокарва кърпичката по лицето ми, усещам нежния натиск на пръстите й под плата. Тя мие лицето ми нежно, бавно и отделя специално внимание на устните, клепачите, носа. Трудно ми е да дишам. Имам чувството, че тези ласки продължават вечно, но предполагам, че не ми отделя повече време, отколкото на Хектор или на Бей.

Преди да се отдръпне, в дланта ми винаги попада зрънце кафе. Ако не успее да достигне дланта ми, поставя го другаде — под яката, между копчетата на ризата ми. Понякога ги откривам по-късно, докато яздя — усещам лекия им допир като песъчинки в сърцето на перла.

Следобедите са горещи, задушни, безветрени. Трудно ми е да държа очите си отворени, сякаш съм дрогиран. Ритмичното поклащане на камилата ме обсебва, превръща се в бавния, безкраен ритъм на любовта, който ме пронизва при всяка тежка стъпка.

Ще повдигна малкото ти, стегнато задниче, ще се плъзна в теб огромен, твърд и туптящ. Ще покрия нежните ти гърди с длани и ще те придърпам, прониквайки още по-дълбоко. Ще те накарам да стенеш, пронизана от съкрушителната ми твърдост. Ще опъна грубо косата ти, ще дера плътта ти, ще хапя черната ти кожа, ще ти пусна кръв. Аз ще бъда лъвът, който ще те разкъса и ще се храни с тялото ти, докато си още жива. Аз съм жесток, аз съм нежен, ще те целувам и ще се топя в теб, ще бъда обичан от теб и ще те нараня, всичко това едновременно.

Неприлични, възбуждащи блянове танцуват из размътеното ми съзнание като струпали се край пламък комари. Мога да ги прогоня, но знам, че ще се върнат след секунди.

Още една почивка. Успявам да говоря с Фикре само веднъж. Докато разтоварваме животните, се оказваме скрити от очите на другите благодарение на няколко камили.

— В Харар има склад, който Бей се опитва да даде под наем — казва тя припряно. — Принадлежеше на френски търговец на кафе. Кажи, че ще го вземеш. Може би ще мога да се срещам с теб там.

— Добре.

Една от камилите пристъпва напред, но преди някой да успее да ни види заедно, тя е изчезнала.

Аз съм в края на редицата и в началото не успявам да видя защо керванът спира. Присъединявам се към другите, които са се изправили на някакъв хребет и наблюдават долината под тях.

Там, сред тучната зеленина, виждам голямо езеро, а отвъд него се издига град. Дори от това разстояние различавам стените и укрепленията, които го заобикалят, дългите, окъсани флагове, веещи се над покривите; кафявите пръстени къщи и белите, приличащи на глави чесън минарета. Както и лешоядите, които се реят над него като мухи край развален плод.

— Харар — отбелязва Бей очевидното. — Пристигнахме.