Антъни Капела
С дъх на кафе (33)

Тридесет и три

— Живях в Харар много години — започва Ибрахим. — Африканското кафе е много ценено от моите сънародници и те са готови да платят много висока цена за най-добрите му сортове.

Той прави пауза, изглежда подрежда мислите си преди да продължи:

— Аз съм търговец на кафе, Робърт, не търговец на роби, но пътят, по който тези две стоки поемат към Константинопол, е един и същ. Така че познавам много от търговците на роби, въпреки че никога не съм имал желание да се замесвам в техните дела. Което не означава, че не съм изпитвал любопитство. Така, когато мой приятел, търговец в Константинопол, ми каза, че ще се организира търг за роби, на който ще бъдат продавани някои от най-красивите момичета на нашето време, а самият той е поканен там, както можеш да си представиш, изпитах силно желание да отида с него — просто за да гледам.

Всичко беше на изключително високо ниво: търгът се организираше от изтъкнат член на Гилдията на търговците на роби. Обяви бяха поместени дори във вестниците на много отдалечени от мястото на търга градове, като Виена, София и Кайро — на арабски, разбира се. Раздаваха се и напечатани брошури, които описваха всяко момиче като красиво цвете на природата плюс някои малко по-неприлични определения.

Разбери: това не беше някакъв мизерен, прашен пазар, където се продават на едро работници за плантациите. Тук се продаваше нещо наистина специално — момичета, избрани заради красотата си още като деца, отглеждани и възпитавани повече от десет години в харема на уважавания търговец; момичета, изучавали математика, география, музика, чужди езици и шах. Някои, родени в земите на изток — Грузия и Черкезия — бяха високо оценени заради светлите си коса и кожа, други дори бяха родени в собственото семейство на търговеца.

Търгът не се водеше от нашия домакин, а от майка му. Тя бе управлявала харема на сина си, беше надзиравала образованието на момичетата, беше преценила кога ще настъпи най-добрият момент, за да бъдат продадени — началото на пубертета им. Те дори нямаше да бъдат закупени от потенциалните си господари — щяха да бъдат препродавани от агент на агент, като най-красивите щяха да достигнат до харема на владетеля. Всеки от агентите преценяваше доколко да качи цената и трябва да знаеш, че цените за тези, които щяха да станат притежание на султана, бяха астрономически, суми, каквито мога само да се надявам да спечеля в рамките на целия си живот. Това, естествено, се отнасяше за много малко момичета — те трябваше да бъдат наистина изключителни, за да попаднат във владетелските сараи.

Когато дойде денят на търга, аз за малко да го пропусна, задържан от работата, която ми се бе струпала. Но в крайна сметка успях да приключа навреме и отидох с приятеля си в дома, където щяха да продават робините.

Присъстващите бяха стриктно подбрани: видях само двадесетина мъже. Всеки от тях можеше да си позволи да изхарчи баснословни суми в рамките на следобеда — с изключение на мен, разбира се. За да се почувстваме възможно най-добре, не бяха пестени средства, гостоприемството на домакините ни караше да се чувстваме като кралски особи. В селямлика — основната стая за гости — стените бяха наскоро пребоядисани, полилеите — лъснати, а килимите под краката ни — перфектно почистени. Бяхме посрещнати от търговеца, който ни предложи да се подкрепим с каквото пожелаем — шербет, кафе, сладки и така нататък — преди да ни покани да заемем местата си, внимателно подбрани и разположени в зависимост от богатството и социалния статус на гостите.

Стаята беше огромна, с размерите на бална зала. Единият й край беше преграден със завеса, зад която надничаха нетърпеливи лица, чуваше се глъчка и момичешки кикот… това беше мястото, където чакаше стоката. Един секретар седна на голяма маса, приготвяйки си писалки и счетоводни книги, в които да записва плащанията. Майката на търговеца, ханъмата, облечена в най-хубавите си дрехи, се движеше бързо наоколо, заета с последните приготовления. Търговецът се изправи и произнесе кратка приветствена реч. После представи първото момиче, описвайки го с гръмки епитети. В което нямаше нищо лошо, но всички ние искахме да я видим. Най-накрая тя излезе иззад завесата, притеснена от присъствието на толкова много мъже, но също така видимо доволна от себе си — беше й оказана честта да открие церемонията. Беше рускиня, доста красива, още почти дете. Носеше гомлек — дълга дреха от украсена със скъпоценни камъни коприна, разтворена на шията и закопчана до коленете; копринени панталони и меки пантофи. Гледахме я и бяхме впечатлени. Никой не я докосна, разбира се — всяко момиче беше прегледано от акушерка и имаше сертификат за девственост, който трябваше да убеди всеки купувач със съмнения по този въпрос. Така или иначе цялата организация показваше ясно, че това са изискани момичета за нечий харем, не проститутки.

Отварям уста, за да задам въпрос. Затварям я бързо, защото съм осъзнал, че не искам да прекъсвам историята, но Ибрахим Бей ме е забелязал. Поглежда ме и казва:

— Когато казвам харем, сигурно си представяш нещо като бордей. Но всъщност харемът няма нищо общо с публичен дом. Никой не би взел момиче, ако то е докоснато от друг купувач и по този начин — опозорено. Също като при книгите — харесваш хубавите книги, предполагам?

Кимвам. Замислям, се че никога не съм разговарял с Бей по този въпрос.

— Когато си купуваш първо издание, лично разрязваш страниците му. Защо? Това е нещо, което продавачът или дори печатарят могат лесно да направят вместо теб. Но истината е, че всички ние имаме нужда от абсолютно сигурно доказателство, че сме първите, които ще прочетат тези думи. Така е с книгите, така е и с жените.

Той замлъква. Достигнали сме до скалист сипей. Керванът забавя ход, всяко животно бавно заобикаля канарите, осеяли пътя. Поглеждам назад към пешаците, сред които е и Фикре. Виждам как Мулу й помага да преодолее скалите, повдигайки я от камък на камък. Кожата й сияе като сребърна монета: блясък на лунна светлина в абсолютния мрак.

Бей продължава с мек глас:

— Наддаването започна. Почти веднага беше счупен някакъв рекорд — не си спомням точните подробности. Всъщност не си спомням много. Беше възбуждащо, разбира се, но не ми доставяше никакво удоволствие да наблюдавам как човешки същества се превръщат в стока при всеки удар на малкото дървено чукче. Интересното е, че момичетата бяха детински щастливи — със сигурност никога не бяха носили подобни красиви дрехи. Всяка от робините излизаше гордо иззад завесата, оглеждайки с удивление пищните си и обсипани със скъпоценности копринени одеяния, често препъвайки се с копринените си ботушки, докато пристъпваше към стола в средата на стаята. Не, това което караше сърцето ми да бие учестено, бе друго. Аз съм търговец, трябва да помниш това; търговията е в кръвта ми. Бил съм на много разпродажби, но никога не съм присъствал на нещо подобно. Аукционерът беше истински майстор — никога не повишаваше глас, но очите му следяха всичко. Указваше с кимване, че е видял поредната вдигната ръка, или подканваше с усмивка човека, направил предпоследната оферта, да продължи с наддаването. Всички в стаята се вълнуваха и това се усещаше ясно. Купувачите горяха от нетърпение — момичета като тези се появяваха на пазара изключително рядко, а за тези мъже богатството не значеше нищо пред възможността да се сдобият с някое от тях… Предполагам, че и тръпката от това да победят останалите наддаващи също си казваше думата. Отчаяно ми се искаше да бъда един от участниците в търга, да се включа. Но, разбира се, не можех. Сумите, които се хвърляха в онази стая, бяха астрономически. А аз бях обикновен търговец на кафе, наблюдател, който нямаше никакво право да бъде там; който дори не би трябвало да наблюдава играта на подобни богаташи.

Запазиха най-добрите момичета за последно. След като около половин дузина бяха продадени, търгът беше спрян — привидно, за да могат гостите да се подкрепят с храна и напитки, но на практика — за да може напрежението и нетърпението да бъдат разпалени и да достигнат възможно най-високата си точка. Освен това — хитър ход на ханъмата и сина й — докато пиехме кафе и ядяхме сладки, ни беше организирано малко представление. Нищо вулгарно, разбира се: момичетата излязоха иззад сцената, някои, за да посвирят на различни инструменти, други — за да поиграят шах.

Мъжете се изправиха и започнаха да се разхождат из помещението — за да поговорят един с друг или да се насладят на керамичните фигури по колоните — но в действителност, за да огледат по-добре момичетата, които все още не бяха продадени. Случайно дочух разнесъл се сред присъстващите слух — стоящият наблизо млад мъж, чиито дрехи го определяха като, богат придворен, беше тук с намерението да купи най-красивото момиче, за да го подари на султана с надеждата, че от благодарност султанът ще го направи управител на някоя провинция. Останалите купувачи се чудеха кое ли ще е това момиче.

Огледах стаята, опитвайки се да преценя стоката така, както я виждаше той. Светлите девойки, както вече отбелязах, бяха доста скъпи и желани. Може би ще се спре на унгарското момиче с дълга руса коса, което в този момент показваше отлични танцови умения. Майката на търговеца определено разсъждаваше точно по този начин: ханъмата се суетеше около красавицата и оправяше дрехите й, сякаш бе младоженка, която всеки миг ще застане пред олтара.

Тогава забелязах друго момиче. Черно, прекрасно, седеше на една от масите за шахмат. Африканка по рождение, виждаше се, че е била в харема няколко години. Беше облечена в жакет от блестяща червена коприна, а изражението й, докато местеше фигурите по дъската, беше сериозно и напрегнато. Това ме заинтригува: за разлика от другите момичета тя не използваше стоенето край шахматната дъска като извинение, за да хвърля бързи погледи към мъжете, които можеха да я купят. Беше се концентрирала върху играта, на лицето й бе изписана силна решителност. За нея очевидно беше важно дали ще спечели или не. Това показваше и отношението й към търга, към купувачите, към целия този непристоен цирк: тя просто бе игнорирала всичко, фокусирайки се върху единственото занимание в рамките на тази стая, където реално би могла да триумфира. Изпитах възхищение.

Спрях се, докато минавах покрай масата й. Опонентката й беше много слаб играч или най-малкото в съответния момент просто не мислеше за фигурите — беше далеч по-заинтересувана от това, което се случваше в стаята. Когато бе победена с не повече от пет-шест хода, пристъпих напред и се поклоних.

— За мен ще бъде чест — казах, — ако ми позволите да се присъединя към вас за една игра.

Африканката се присви на стола си, но пренареди фигурите, докато сядах. Направих няколко лесни откриващи хода. Исках да вида как ще играе. Етикетът на харема изискваше тя да загуби от мен, за да поласкае егото ми. В началото си мислех, че ще направи точно това. Но после — внезапно — долових в погледа й проблясък на упорство и тя бързо пристъпи към опити да ме победи.

Докато играехме, наблюдавах лицето й. Тя, разбира се, не срещаше погледа ми — това би било извънредно нахалство, най-малкото предвид мястото, където се намирахме. Но аз нямаше как да не оценя красотата й… Е, виждал си я, няма нужда да ти обяснявам как точно изглежда. Но въпреки това трябва да опиша духа й. Това беше момиче, което категорично отказваше да бъде притежавано — да бъде победено. Не говореше, но всяко мускулче в тялото й се бе напрегнало от ярост пред случващото се, заради начина, по който беше изложена като стока. В нейните очи самият аз бях участник в това позорно дело и да ме победи беше единственият й начин да си отмъсти. Твърде незначително отмъщение може би, но въпреки това — израз на нейното противопоставяне.

В един момент забелязах, че някой се е приближил до дъската, на която играем. Това беше младият придворен. Той ни наблюдаваше и напрегнатата му и неподвижна стойка ме накара да си помисля, че и той е видял нещо в това африканско момиче — нещо необикновено. Вдигнах поглед с надеждата да го пропъдя с навъсеното си изражение, но той вече се беше отдалечил.

След като се върнахме по местата си, търговецът обяви, че търгът продължава. Русокосото момиче щеше да бъде последно — кулминацията на шоуто. Първо беше ред на африканката. Търговецът прочете списък с дарбите й: езици, музика, стрелба с лък, езда, тичане. Беше повече от ясно, че я предлагаха като нещо ново и екзотично — добре образована маймуна. Двама мъже започнаха да наддават един срещу друг без особен ентусиазъм, но въпреки това — приближавайки цената към сравнително щедра сума. Надиграването им спря, когато внезапно, с отегчено махане на ръката си, богатият млад придворен се включи в търга.

Веднага схванах номера, който разиграваше — искаше да намекне, че в крайна сметка е решил да направи повече от една покупка днес и въпреки че обектът на реалния му интерес все още не се е появил, е склонен да вземе и Фикре. Поведението му можеше и да подлъже някои от присъстващите в стаята. Но не можеше да заблуди мен. Със сигурност не знаех много за робите, както ти споменах, но бях наясно с всичко за търговете. Имаше и друга причина да разбирам мотивите на младия мъж: аз ги споделях.

За краткото време, което прекарахме над дъската за шах, аз се бях… не, би било твърде прибързано да кажа „влюбил“, по-скоро бях омагьосан от нея. Това бе забележително, дълбоко, всепомитащо усещане: просто знаех, че не мога да допусна този мъж, или който и да било мъж всъщност, да ми я отнеме и да прекърши духа й.

Наддаването продължи още малко, докато младият придворен не сви рамене, обявявайки с безразличие огромна сума. Другият участник се поклони и се оттегли. Чукчето удари веднъж. А след това се надигна възбуден шепот или по-скоро — озадачен шепот, защото нов купувач се беше включил в търга. Някой достатъчно нахален и безразсъден, за да направи опит да отмъкне тази необичайна покупка изпод носа на придворния. Донякъде изненадан, установих, че този човек съм аз. Ръката ми беше във въздуха. Придворният повдигна вежди, а след това — и ръката си, за да покаже, че битката все още не е приключила. Щракнах с пръсти, без да свалям ръка — жест, който издаваше нетърпение, но във всеки случай — изключително груб. Така или иначе, бях преминал отвъд точката, в която ми пукаше за подобни неща. Видях как присъстващите се напрегнаха. Придворният се намръщи и удвои сумата, която бе обявил. Беше изоставил преструвките, че всичко това е било просто импулсивно решение — искаше я. Аз също, но цената вече надвишаваше всичките ми приходи за последната година. Преглътнах с усилие, но отново вдигнах ръката си. Младият мъж пак удвои цената. Бях пределно наясно, че ако сега спечеля, ще трябва да ипотекирам всичко, което притежавам. Това не ме спря. Вдигнах пръст и го насочих към водещия търга, обявявайки абсолютно немислима сума. Той я прие с кимване и се обърна към придворния, за да чуе неговото решение. Цената отново бе удвоена. Беше мой ред и без дори да се замисля, и аз удвоих.

Младият мъж примигна, отпусна рамене и поклати глава. Всичко беше приключило. Избухнаха ръкопляскания, които бързо секнаха, когато присъстващите си спомниха, че идеята да аплодираш победата на беден търговец над могъщ човек от двора е доста лошо решение от политическа гледна точка. Търгът продължи. Фикре, седнала на стола в средата на стаята, беше забила поглед в земята до този момент. Сега вдигна очите си към мен и в тях видях презрение.

Бях рискувал всичко, за да я притежавам, за да бъда мъжът, който ще има власт над живота и смъртта й, а тя не показваше повече интерес към мен, отколкото към някой млад глупак, който е подвикнал след нея на улицата.

Някъде зад нас камила от кервана издава колеблив гърлен звук, а дебелите й устни шляпват шумно, когато се затварят. Ездачът й промърморва тихо нещо на бедуински или арабски.

— Да, бях станал неин господар — произнася тихо Бей, сякаш си говори сам. — Отидох при своите банкери и взех назаем необходимите средства. Срещу тях получих парче хартия, указващо, че вече съм горд собственик на това необикновено момиче. Опитай се да осъзнаеш, ако можеш, какво значеше всичко това. Отговорността — решенията, които ми предстоеше да взема. Помисли пред каква чудовищна дилема бях изправен.

— Защо? — питам.

Ибрахим Бей се сепва:

— Какво защо?

— Защо си бил изправен пред дилема?

Започвам да осъзнавам, че той не е разказал всичко това заради мен, а заради себе си. Със сигурност изглежда доста изненадан, че съм прекъснал сцената, разиграваща се в съзнанието му с въпрос.

— Това, приятелю мой, е история, която ще ти разкажа някой друг път — казва той и пришпорва камилата си към началото на колоната.