Христо Калчев
В очакване на шейха (6)

VI

Що за село беше Ярмаково? Не го беше чувал. Руско село в България? Козела мислеше, че нищо не можеше да го изненада, но схвана логиката на изтърканата фраза: „Човек се учи докато е жив!“. На изток от Силистра руско село… на българска територия! Малко вероятно, но факт. На площада стърчеше подобие на руската църква на софийския булевард „Цар Освободител“ в умален вид. Къщите бяха дървени като сибирските, а в дворовете растяха брези, макар селото да беше скрито от плътен пръстен тополови насаждения от времето на залесителните пояси. На площада освен църквата имаше читалище, кино, кметство и кръчма. Така изглеждаха и българските селски площади, но този се различаваше. Селото грееше от чистота и някаква по-скоро германска подреденост в еднообразието. Никъде не се виждаха автомобили и животни, освен огромните рунтави кучета, които се разхождаха зад боядисаните в зелено, ниски дървени огради. Един бърз, дори разсеян поглед откриваше гаражите. Луксовете на цивилизацията — автомобилите присъстваха, но бяха скрити. Селскостопанските животни — също. Те бяха далеч от погледа и по всяка вероятност добре защитени.

Когато трите автомобила спряха пред кръчмата, Козела включи телефона:

— Провери дали чакат! — каза той.

Исус слезе и с пъргавата си походка нахлу в кръчмата. Три-четири минути по-късно му направи знак да идва.

— Време е, момче — каза Козела. — Знаеш си урока, нали?

— Да, господин генерал. — Малас отвори вратата на джипа, Козела го последва. После бавно, с ръцете в джобове, влезе в пивница „Дунав“, както пишеше на зелена табела над входа.

Кокетното, подредено и чисто заведение беше полупразно. Шест маси с бели покривки, чист тезгях с барман — силен мъж около петдесетте, остриган до кожа и тримата братя Ямадаеви, сами на празна маса.

Да, всичко е готово за среща! помисли Козела и побутна Маласа пред себе си.

— Представи ме!

Придавайки си нехаен вид, младият Лазов направи десетина крачки и застана пред чеченците. Каза им нещо, Козела не чуваше от това разстояние. После тримата Ямадаеви се изправиха, а Малас го покани да се приближи. Когато застанаха лице в лице, той каза:

— Господа, генерал Милетиев! Господин генерал, представям ви Руслан, Джибрил и Бадруди Ямадаеви! Срещата е по тяхна молба. Ще чакам в колата, ако потрябвам, на ваше разположение съм.

Малас излезе, Козела придърпа стол и седна. С жест им предложи да го последват. Когато се озоваха лице в лице, извади цигарите си и каза:

— Бъдете мои гости, господа! Какво ще пиете? Аз съм на водка.

Руският му език беше слаб, падежите грешни, но разбираеми. Този, който Малас нарече Руслан, имитира усмивка и каза:

— Водка за всички, господин генерал! Макар нашата вяра да забранява алкохола.

— Барман — подхвърли Козела през рамо, — водка и кисели краставички! — после се обърна към чеченците: — Момчета, знаете, че съм генерал Милетиев, знаете прякора ми Козела, но за вас съм Йон и при разговора трябва да ползвате това обръщение. Ясен ли съм?

— Да, Йон — продължи Руслан. — Готов ли си да ни изслушаш?

— Няма друга причина да съм тук, господа — каза той. — Нещо повече, готов съм да ви съдействам в рамките на разумното и разчитам на същото от ваша страна.

— Тогава да изпием първата чаша за срещата, Йон! — каза този, когото Малас нарече Бадруди. — Последната ще бъде за побратимяване!

— Надявам се на същото, приятелю. — Козела изчака бармана да сервира.

Нямаше съмнение, че този мъж е посветен в делата им. И ако не пряк съучастник, то той се явяваше поне съидейник на чеченците. Беше безсмислено да крие разговора от него, а и домакините му не се безпокояха от чуждо присъствие.

— Имам един въпрос, господа. Убежище ли търсите?

— Част от причините да искаме среща с вас, Йон! — каза третият, май Джибрил му беше името. — Другото е съдействие. Без ваша помощ трудно ще стигнем до целта.

— А тя е? — попита Козела.

— Ще стигнем и до нея — каза Руслан. — Имаш ли вяра на своя сътрудник, Йон?

— Не. — Козела поклати глава. — Издал съм присъда. Държа го отговорен за смъртта на баща му, достоен офицер и мой приятел. Залових го в предателство към мен.

— Защо е жив? — попита Бадруди.

— Беше жив — каза Козела, — докато ме срещне с вас. Лежи мъртъв в саван.

— На площада? — попита Руслан.

Козела поклати глава.

— В багажника на мерцедеса. Проверете. Охраната е инструктирана да ви съдейства!

Руслан кимна към Джибрил, това всъщност беше заповед. Докато средният брат излезе от пивница „Дунав“, Козела разля водката по чашите. Джибрил се върна и седна.

— Можем да започваме разговора — каза Руслан. — Бургас, Стара Загора, Пловдив и София. Имена, снимки… ще получиш всичко необходимо. Адреси, бази… Четири лица…

— Командоси от „Кидон“ — прекъсна го Козела.

— Шин Бет — намеси се Бадруди. — Двама от „Кидон“, другите двама от „Дув Девам“. Представят се като офицери от SAS и са под закрила на вашата полиция. Знаеш ли какво значи SAS, Йон?

Козела кимна:

— Спешъл Еър Сървиз. Трудна задача, момчета. Каква е наградата?

— Сто хиляди евро на глава — каза Руслан.

Козела загаси цигарата си и стана.

— Пригответе документите. Ще повикам моя сътрудник, ще изпратя покойника и ще се върна. Десет минути. Дотогава надявам се, ще бъдете готови с информацията! Моето момче ще се изтегли. Тогава ще ви кажа каква е моята цел в Русия и ще се споразумеем за цената.

После излезе от кръчмата.

Двуликият Янус… Изпадал ли съм в по-мръсна роля, д’еба мама му? мислеше Козела зад спуснатите клепачи. Пътуваше на задната седалка на джипа, поръчал на Исус смъртта на еврейските командоси, на чеченците, великия сабри Алкалай, а самият той наемник на Мосад, на лов за главата на шейх Исламболи._ Кой ще се усети пръв и ще ми извие врата_ — мислеше той, друсайки се по дупките на неравния път. Отвори очи и заповяда на шофьора:

— Карай бавно! Ще си повърна червата!

И потъна в тъмнина и мрачни мисли. Кой ме набута в тази джунгла? Не му трябваше много време да си отговори. Никой! Сам скочих в ямата! и се унесе в дрямка. Предстоеше му шест часа път до София.

 

 

Израелският гражданин Бен Хоровиц, всъщност Козела, заживя в четиристайно жилище в комплекс „Заимов“, надвесен над бившия парк „Заимов“. В настоящия момент комплексът нямаше име, а градината беше прекръстена на „Оборище“. Мебелираният апартамент, бивше притежание на осъдения на смърт и екзекутиран за шпионаж, комунистически дипломат Иван-Асен Христов Георгиев от дълги години беше квартира на Мосад, която си менеше наемателите. По същия начин Козела си смени самоличността. Легендата му гласеше, че се занимава с туристически бизнес и чака първия сняг, за да се увери във възможностите на зимните курорти. Беше едва четвърти октомври и до зимата имаше два месеца. Нямаше стопроцентова легенда, но и не възнамеряваше да се вживява за дълго в новата си самоличност.

Апартаментът беше просторен, удобен, дори луксозен, но това имаше значение за него. Нуждите му се свеждаха до легло, тоалетна и баня. Всичко останало беше разточителство, което при други обстоятелства би си спестил. Козела — да, Йон Марин — също, но не и милионерът Бен Хоровиц, чийто ягуар беше в гаража под него, а сметката му открита в Булбанк, позволяваше неограничен кредит.

Събуди се в девет и половина, но лежа до обед. Тялото, а и мозъкът му бяха достатъчно натоварени, нервите прекалено опънати, за да се отпусне в истинския релакс. В дванайсет някой позвъни на вратата. Козела стана, нахлузи чехлите си, облече кашмирения халат върху копринената пижама и със свит стомах отключи. Не си направи труда да погледне през шпионката. Беше излишно. От работодателите си не можеше да се скрие, а и не искаше. Ако звънеше полицията, беше безразлично дали ще отвори веднага, или след обсада. Бенина.

— Ще ме поканите ли, господин Хоровиц? — попита тя, оглеждайки го от глава до пети.

Козела й направи място да влезе. Последва я в хола, включи машината за кафе, комбайна „Panasonic“, и седна срещу нея в едно от кожените кресла на хола.

— Чисто ли е? — попита той. Говореше за „бръмбари“.

Бенина кимна.

— Тройна дистанция!

Тази фраза му говореше, но за жалост и на ченгетата. Това означаваше, че търсенето на подслушвателни системи се прави веднъж от средно разстояние в рамките на километър с апаратура, която беше позната повече като „антижучка“ и не беше толкова прецизна, втори път в апартамента с индикатори на електромагнитно поле, които бяха значително по-прецизни и точни, и чак тогава се поставяше генератор, който предизвиква смущения във всички радиодиапазони и така заглушаваше неоткритите разузнавателни средства. Козела се задоволи с отговора.

— Нещо за пиене? — попита той, посочвайки ролковата количка с напитките.

Мосад угаждаше на наемателите си. Подвижният бар разполагаше с всички видове напитки, кухненските шкафове пращяха от резерви.

— Кафе — каза Бенина. — Къде е Сотан?

Във въпроса имаше нервни нотки и зле прикрита възбуда. Козела се усмихна кисело.

— Очаквах да попиташ: „Къде е Влад?“.

Бенина извади дамски цигари, кръстоса крака, и се отпусна в креслото.

— Не се ебавай с мен, Козел! Къде е?

— Кой от двамата? — продължи да се усмихва Козела.

— Твоето острие, Сотан… Исус… бог знае как още се нарича!

Бенина измъкна къс револвер „Лама“, испанско производство, малък на вид, но 38-ми калибър и идеален за нападение от засада. Козела се развесели. Какво ли ще стане, ако тази бясна курва ме застреля?, но на глас каза:

— Исус работи, Бени! Ако не ти харесва отговора, дръпни спусъка!

Кафето беше готово, наля две чаши, постави едната пред нея, а с другата в ръце тръгна да се разхожда из хола.

— Можеш да стреляш и в гръб!

— Козел — разколебана, продължи Бенина, — къде е Сотан?

Козела се върна на мястото си, премахна усмивката от лицето, запали цигара, отпи.

— Ще те свържа, Бени! Вашите отношения не са моя работа. Нито съм моралист, нито съм ти баща, слава богу! Знаеш ли какво ме изненадва, моето момиче?

— Любопитно! — наперено каза тя.

— Напротив — продължи Бен Хоровиц, — отегчително! Работата изисква търпение, а мисията — ако не финес, поне добро възпитание. Ти не притежаваш и двете, колежке Аберман!

— Не употребявай името ми! — извика Бени.

— Защо? Нали твърдиш, че е чисто!

Възбудата отново се връщаше в гласа й.

— Кога ще ме свържеш, Козел?

— Щом ми отговориш на няколко въпроса.

— Цялата съм в слух — с нескрита ирония и видима омраза каза младата красавица.

— Отказахте ли се от Влад?

След пауза Бени отговори:

— Други движат този въпрос, Хоровиц!

— Кой?

— Джиут и Йохан. Един от двамата знае отговора.

— Свържи ме, моето момиче. Чуя ли един от тях, ще имаш Сотан!

Бенина прибра „Лама“-та и извади джиесема си.

— Козел, един ден тази мисия, както я наричаш, ще бъде зад гърба ни. Тогава ще те потърся!

Беше чул предостатъчно заплахи, за да се впечатли кой знае колко от поредната.

— Добре, Бени, но дотогава ще се държим като търговци. Набери мадам Сабат — натърти на последните си думи, — ако искаш да чуеш любовника си!

 

 

Свечеряваше се. Ръмеше, а беше едва седем и половина, когато Козела прекоси парка. По малки, неосветени улици излезе на „Оборище“, а отсреща, в „Унгарския ресторант“ трябваше да го чака Джуит, но завари фалшивия барон Фон Веер.

Масите бяха шест, три — заети. Вдясно от вратата вечеряха двама мъже; в дъното, вляво от пътеката, Фон Веер пиеше бира; срещу него възрастна двойка озвучаваше заведението с мелодичен френски.

Звучеше тихо пиано. За невъоръжено око цареше спокойствие, но новоизлюпеният евреин Хоровиц нямаше нужда от лупа, за да знае, че е под контрол.

— Здравей, Йохан! Барман, водка. — Козела седна. — Къде е Джуит?

— Очакваш отговор? — безразлично звучеше фалшивият австриец, но Козела знаеше, че това е репетирано поведение и не му обърна внимание.

— Къде си на служба, Йохан?

— В смисъл?

— Кой ти плаща, момче? „Кидон“ или „Дув Девам“?

— Полудя ли, Бен? — оглеждайки се смутено, каза Фон Веер. — Откъде знаеш тези понятия?

— Знам повече, отколкото си представяш, твое височество! Кой ти плаща?

Фон Веер се надвеси над масата.

— Защо искаш среща, Бен?

— Имам нужда от помощ.

— В София?

— В Атина. — Козела отпи от водката, запали цигара, все рутинни действия, които извършваше машинално, но които бавно го водеха към „края“.

— Кога?

— Имам нужда от квартира за семейството си. Ще я ползват около седмица, но ми трябва веднага.

— За семейството или за Влад Аберман? — попита Фон Веер.

— Малък си за тази информация. Мадам Сабат ползва Влад чрез мен. Мосад финансира командосите…

— Стига — прекъсна го Фон Веер, — ще имаш квартира! Нещо друго?

— Накарай тези френски клоуни да си допият шампанското, изчакай охраната да дояде рамстеците и ги разкарай от тук. Искам среща с мадам Сабат! Ясно ли е, момче! Уреди тази среща, база в Атина и си свободен! — Козела допи водката и остави двайсет лева на масата. — Джуит знае къде да ме намери.

 

 

Козела гледаше късните телевизионни новини, когато иззвъня телефона.

— Бен — чу познатият глас, — чакам асансьора, ще бъдеш ли така любезен да ми отвориш вратата?

Беше два и десет през нощта, когато мадам Сабат получи съобщение от Москва. Срещу Морис Алкалай беше извършен атентат с бубитрек. Взривният еквивалент се изчисляваше на килограм и половина тротил. Бронираната кола беше превърната в метални отпадъци. Шофьорът и охраната — мъртви, но великият сабри се беше отървал без драскотина.

Когато остана сам, Козела потърси Исус.

— Кажи, шефе? — чу той сънения му глас.

— Хората на Малас се провалиха. Спри операциите по „Тракия“!

— Отбой? — Сега гласът на Исус звучеше разсънено и бодро.

— Притихване — отговори Козела. — Може би временно, може би — не! Около обед ще бъда при теб.