Христо Калчев
В очакване на шейха (4)

IV

Навремето, скитайки из бивша Югославия, Козела беше видял с очите си какво значи геноцид. Тогава беше вътрешно контузен от разстрела на синовете си, но и слепец да беше, щеше да прозре яростната ненавист между двете религиозни общности. Не се замисляше за корените й, но от дистанцията на времето си даваше сметка, че тази нетърпимост е по-стара от най-дълготрайната империя, позната на човечеството — хилядолетната Византия. Сърби избиваха босненци, а бяха един народ. Бошнаците или моаджири, както ги наричаха, бяха помохамеданчени сърби и както българи и помаци имаха един корен, така и западната част на Балканите.

Когато ООН се намеси и окуражи моаджирите, геноцидът продължи с обратния знак. Сега мюсюлмани колеха християни и това се третираше като в „реда на нещата“. Великите сили за пореден път доказаха, че нищо не разбират от Балканите и че всяка тяхна намеса в региона води до кръвопролития. По света имаше един милиард мюсюлмани, четиринайсет милиона от които бяха граждани на Великобритания, Франция и Германия, на Пиренейския и Апенинския полуостров и къде ли не. Дори Скандинавия беше осеяна с джамии. И това принуждаваше западните демагози да кокетират с друговерците, от една страна, експлоатирайки ги като роби, от друга, защитавайки гражданските им права.

Ислямският свят не познаваше, затова и не признаваше гражданските права, възприети от християните. Държавите им бяха тоталитарни, никога не бяха практикували т.нар. демокрация и вътрешно я презираха. Жените бяха фабрики за деца и реално имаха статут на добитък. Многодетството имаше много повече икономически, отколкото нравствен смисъл. Колкото повече деца имаше един баща, с толкова повече работна сила се снабдяваше и толкова по-дълбоко потъваше в лентяйството.

Когато стъпи в Косово, пред Козела се разкри друга картина. Войната отново беше религиозна, но водена от две етнически общности. Албанците се изживяваха като илири, лелееха Велика Скепетария, сърбите, опирайки се на доктрините на династиите Обремович и Караджоджевич, също сънуваха Велика Сърбия и бяха готови да леят кръв за нея. Косово беше изконна сръбска земя. Именно там крал Лазар беше основал държавата им, там бяха манастирите и историческата им памет. И ако не се беше случило фаталното Скопско земетресение през 1963 г., такъв конфликт нямаше да съществува.

Лидерът на едновремешна Югославия Йосиф Броз Тито реши да възстанови щетите, но му трябваше работна ръка и се обърна с молба към другия комунист, Енвер Ходжа. Албанците нямаха ни поминък, ни индустрия. Мряха от глад под гнета на червения си диктатор и охотно приеха да работят в къде-къде по-богатата и свободна Югославия. Дойдоха временно, останаха завинаги. Дойдоха мюсюлмани, превърнаха се в ислямски фанатици. Косовари и македонци създаваха по едно-две деца в семейство, шиптърите по десет-дванайсет. След четиридесет години етническият баланс се наруши катастрофално. Временните гости се превърнаха в етническо мнозинство, предявиха претенции за самостоятелност и войните започнаха. И християнският свят е водил войни помежду си. Хилядолетия наред са пламвали войни между англичани и французи, между французи и германци, между англичани и испанци и т.н. Няма християнски народ, който да не е водил кръвопролитни войни със съседите си, но никой — нито победител, нито победен не е предприемал геноцид срещу временния си враг.

Дори доктрината на Хитлер за ликвидиране на евреите, на циганските пълчища и заробването на славянството (торта на човечеството) беше заимствана от ислямския свят. Перси, турци, а по-късно и ислямизираните Индонезия и Малайзия ползваха геноцида или верското прочистване, като единствен разумен и ефективен подход за създаване на световна ислямска империя.

Просветеният полуевреин, полуславянин, но с турско самосъзнание и гражданство Мустафа Кемал, наречен по-късно Ататюрк (баща на всички турци) отрече геноцида и оповести светската държава по европейски тип като единствен и хуманен изход от многовековното противостоене. Завет, който до ден-днешен потомците му спазват. Те да, но единствени.

Козела излезе на балкона на хотелската си стая и впери поглед в града. Одрин или Едрине, както го наричаха турците, беше чисто български град, но в него бяха останали по-малко българи от минаретата, които огрени от слънце блеснаха пред очите му.

Майната му!, помисли той. Животът е накрая, друг да му мисли за оцеляването в този верски котел! Да, но няма други, д’еба мама му.

Козела прибра багажа си, разплати се на рецепцията, качи се в колата и потегли към границата.

Няма оправия в той шибан свят! — мислеше той. — Трябва да отрежа главата на Хауки Исламболи, човекът, който спаси жена ми и да загина от ръката на руския евреин Алкалай, който три пъти ме подложи на симулативна екзекуция. Море от лайна! Кой може да плува в това „поточе“? Който може, да опита! набирайки все повече гняв, мислеше Козела.

Трябва да взема Флора, малкия и да изчезна. Но къде да се дяна на майната си? Ако не врагове, приятели ще ме открият! Ебем ти приятелите! Всички са за бесило! Козела включи радиото и натисна газта. Ще мисля след границата! реши той и подложи лицето си на въздушната струя.

Чакаше реда си пред ГКПП Капъкуле, когато на „менюто“ се изписа „анонимен“. Козела се поколеба, но включи телефона.

— Къде си, приятелю? — беше Виктор Бут.

Козела заекна от изненада:

— Влизам в България! А ти, Булат?

Булат Варо беше „партизанското име“ на Виктор, но Козела знаеше, че не бива да ползва друго.

— Далеч — отговори Бут. — Бих искал да те видя.

— Видеовръзка? — колкото да каже нещо промълви той.

— О, не. — Гласът на руския таджик звучеше толкова ясно, все едно беше на задната седалка в купето. — Избери явката!

— Където и да е — отговори Козела, — но ми трябва време. Поне десетина дни…

— Не бързам. — Гласът на Бут звучеше весело. — Християнин ли си, Козел?

Най-малко такъв въпрос очакваше. Световният оръжеен контрабандист номер 1 едва ли беше религиозен. Поне Козела не си го представяше със свещ в ръката или да бие теманета в някоя джамия.

— По-скоро агностик — отговори той. — Във всеки случай смирението ми е чуждо.

— Точно такъв отговор очаквах — каза Виктор Бут.

— И мюсюлманин не съм, Булат!

— Нито аз — смеейки се отговори той. — Нашата религия е сатанизма, брат! Ще те потърся след десет дни. Избери град в Африка. Ще бъда там, другите континенти са нездравословни за мен.

„Африка! Имаше едно-единствено място, където можеше да осигури защитата си!“

— Кейптаун, Булат, или телефонът! Изборът е твой!

— Така да бъде! — сега гласът на Булат звучеше сериозно, като че ли твърдо. — Ще бъда там! Сам, Козел! Очаквам същото и от теб! Потърси ме в пристанищния хотел „Лайден палас“. Портиерът ще ти каже къде те чакам.

Кейптаун? Защо не? Какво ще стане, ако взема Флора и малкия с мен? После премина в България.

Мотел „Божур“ беше в подножието на Балкана, в географската среда на държавата, но встрани от централните пътища и сравнително закътан. Козела се прибра в София, остави колата, от автопазара в Илиянци купи на безценица двайсетгодишна лада и потегли за срещата с гангстерите. Над мотела, по протежението на река Усойка, беше разположено едноименното полупусто село, в което Симеон Мишев-Плъха беше купил къща и му я беше предоставил за „казарма“.

Вилата, както Плъха я наричаше, беше каменен градеж, напомнящ албанските бункери по Адриатика, снабдена с четири изхода за отстъпление. Зад една ниша се намираше сервиза с допълнителен изход, който освен че водеше в гората, криеше и каса с оръжие. Плъха разполагаше с два АК-47, карабина снайпер, няколко двуцевки и надцевки, с които зимно време бракониерстваше наоколо.

Козела паркира колата зад къщата и влезе. Лъхна го на застояла смрад на село, специфична миризма, без да има определение за нея. Селска? Особена комбинация от дим, лоша хигиена и старо. Разтвори прозорците и се просна върху дивана. Беше с черни джинси и черно кожено яке, с кожен каскет, който премести върху лицето си и мигновено заспа. Събуди се след двучасово мятане в кошмари, пусна краката си на бетонния под и се замисли. Не помнеше нищо от съня си, но знаеше какво му предстои. Имаше време да се откаже от налудничавата идея за гангстерски конгрес.

Козела разтвори хладилника. Нямаше нищо за ядене, беше пълен с вина и ракии и нито една водка. Козела избра най-безцветната бутилка, откъсна няколко ябълки с размер на орехи и с вкус на оцет, включи допотопното радио, намери пращящата „София“ и започна да се налива с домашния боклук, наречен гроздова ракия.

Беше преполовил бутилката, когато разбра, че или трябва да повърне, или утре събранието ще мине без него.

След дълги мъки прочисти стомаха и с плувнали във влага очи отново се просна на дивана. Нито можеше да спи, нито да слезе в мотелската кръчма. Търсейки водка отваряше шкафовете, докато налетя на някакво подобие на аптечка. Между препаратите с изтекли срокове на годност откри блистер диазепам, погълна две хапчета и отново легна. Трябва да ликвидирам критската авантюра мислеше той. Кандия отдавна не е безопасно място!

От всички, които вървяха по петите му, само българското МВР не беше се добрало до бърлогата му. Но и Мосад и Таухид знаеха къде да го намерят.

Вземам Флора и се махам! беше последната му мисъл. Събуди се 12 часа по-късно, но рано за бандитския конгрес. Оставаха му пет часа на разположение.

Запали колата и слезе в мотела. Остави я на паркинга, хвърли в река Усойка ключовете, накъса фалшивия талон, стъпка го в калта и със сак през рамо и ръце в джобовете влезе в мотела. На вратата на ресторанта беше закачена обява: „Частно парти! Заведението не работи за посетители!“. Вратата беше отворена. Влезе, огледа бившия социалистически лукс и тръгна към новопостроения бар, в рязка дисхармония на всичко заобикалящо.

— Господине… — опита да го спре барманът.

Козела вдигна ръка:

— Спокойно, момче, аз съм от гостите!

Седна срещу него, постара се да смекчи и погледа, и тона си:

— Подраних, приятелю! Водка и минерална вода на моя сметка! Ще дочакам компанията при теб.

Видимо недоволен барманът неохотно изпълни поръчката. Исус го е наплашил! помисли Козела, преди да поеме така необходимата му порция отрова.

После запали цигара и подпря лакти на барплота:

— Не се притеснявай, момче! Оня, русия, който запази заведението е синът ми! Тази джабола се вдига в моя чест.

Барманът се усмихна, успокоен — „това беше друга работа“ — изправи се срещу него и любопитно попита:

— Синът ви ми изкара акъла, господине! Извинявайте, ако бях нелюбезен! Всъщност какво празнувате?

— Конфирмация… — Старият гангстер извади магнума си и го застреля в челото.

Мина зад бара, с усилие вдигна тлъстото тяло на „любопитния лакей“, замъкна го в офиса на мотела, просна го на мокета, заключи и зае мястото му.

По пода беше останала кървава диря. Козела намокри гъба за миене на чаши, попи кръвта, подсуши с покривките за маса, хвърли ги в коша за бельо, отпи и зачака престъпния контингент на държавата.