Христо Калчев
В очакване на шейха (5)

V

Козела чу първо двигателя. Приближаваше мощна бензинова кола, а още беше рано. Срещата беше след час и десет минути. Малко по малко шумът намаля, двигателят утихна. Козела се взря във вратата. Беше Исус, но водеше още трима.

— Момчета, изчакайте ни навън! — каза Козела, спирайки ги на входа.

Охраната се подчини на заповедта. Когато останаха сами, Козела го повика с ръка.

— Барманът лежи в административната стая — каза той. — Заровете го в гората! Под твоя диктовка. Чакам те тук!

Това трябва да са хората на Маласа! помисли той, прехвърляйки калъфките на дисковете. Включи уредбата, пусна Нат Кинг Кол, наля си нова водка и набра телефона на жена си.

Трябва да се превземам! отегчено мислеше, докато чакаше да се осъществи контакта.

— Йон? — чу познатият, трудно прикриващ тревогата си, глас. — При нас ли си?

— Не — каза той. — Обяви къщата за продан!

Флора мълча известно време.

— Кога, Йон?

— Утре.

— Цена?

Флора беше свикнала да не противоречи. Козела благодареше вътрешно. На всяка друга глезла щеше надълго и нашироко да обяснява основанията си.

— Цена? — отново чу тихия й въпрос.

— Не се пазари, скъпа! — каза той. — Ликвидирай и ме чакай в онзи хотел, в който се срещнахме навремето! Нали помниш?

— Никога няма да забравя… — отговори Флора.

Това беше хотел „Елион“ на бул. „Василиус II“, където я доведе Хауки Исламболи и когото „от благодарност“ той трябваше да убие.

— Как е Осип? — попита Козела.

— Добре е, Йон, беше започнал да свиква…

— Майка ти? — грубо я прекъсна той.

— Старее, става все по-капризна.

— Така е, скъпа! — Козела трябваше да приключи разговора. — Обади ми се като си готова.

— Ще ни вземеш ли, Йон?

— Да — сухо каза той и прекъсна връзката.

 

 

Козела чуваше командите на Исус, после останаха да звучат само блусовете. Завиха тялото в мокета и го изнесоха. Исус се върна веднага.

— Ще се справят без мен, шефе! Трябва да говорим, докато сме сами!

— Къде е къртицата? — попита Козела.

— В кафез.

— Защо не в преразход?

— Считай, че е в преразход. Ако не те заинтригува предложението, ще го издухам по телефона.

— Предложение? — Козела го изгледа внимателно.

— По-скоро, идея! Едни хора искат среща с теб. Мисля, че е важно.

— Щом някой иска среща чрез теб, знае повече отколкото трябва!

— Малас — отговори Исус, — и затова е жив още!

Да, това обясняваше нещата. Може би Исус наистина имаше основание да не избързва с ликвидацията на младия Лазов!

— Слушам.

— Чеченци… трима братя. — Исус извади лист от джоба си. — Ямадаеви… опасни типове, май на руска служба. Брат им Сулим, със сигурност работи за Путин. Търсят евреи, командоси. Маласа им е обещал твоето съдействие.

— Срещал ли си се с тях? — попита Козела.

— Не, Малас отложи срещата за пети октомври. Ти ще решиш ще я осъществим ли, или не.

— Това ли е всичко? — попита Козела.

— Изцедих Малас. Мисля, че снесе всичко, което знаеше. Командосите са анонимни… засега. „Кидон“, означавало щик. Както се изрази Малас, отборът се нарича „Permit to murder“ или упълномощени да убиват. Това е едната група, шефе. Има и още една „Дув Девам“, означава череша. Тяхната структура се нарича „Obliged to survive“ — задължени да оцелеят.

— Колко души чакат в София? — попита Козела.

— Малас твърди, че са по двама от отряд, но не е сигурен.

Подложих го на такъв тест, че не се съмнявам в думите му.

— Целта?

— Срещу твоя подкрепа тук, са готови да ти предложат услугите си в Русия.

Козела изтръпна. Пясъчният часовник на Морис Алкалай, май изтичаше. Евреин? Всеки чеченец би го ликвидирал с удоволствие!

— Добре, Исусе — каза Козела. — Ще говорим след срещата. Кой ще посрещне отборите?

— Аз — отговори русият гангстер и погледна часовника си. — След двайсет минути на разклона.

 

 

Що за изроди?, мислеше Козела, загледан в тълпата. С маска на главата, той застана пред пет-шестстотин чудовища. Едва ли някъде можеше да се концентрира повече простащина, природна тъпота и агресивност. Престъплението беше изписано на лицата им, а примесената с угодничество гледката, ставаше още по-тягостна.

— Момчета — прегракнало каза Козела, — тук съм, за да ви кажа нещо просто. Ние сме армия. Няма войскова част в света, която да не се ръководи от два принципа — желязна дисциплина и сляпо подчинение. Ясен ли съм?

Глух, прегракнал, разклатен хор му отговори: „Да“.

— Добре — провлече Козела. — Всички знаете какво е дактилоскопия, ДНК-проби и веществени доказателства. Това са основните врагове в нашата професия. Затова, когато работите — гумени подметки, ръкавици и маски, никакво ядене, пушене и пиене по обектите. След акция, дрехите се унищожават, обувките се изгарят. Престоявате минимум 15 минути под врял душ, след което се заливате с одеколон. По време на работа никакви одеколони и афтършейвове или каквито и да било други миризми! Ясен ли съм?

Хоровата декламация се повтори отново.

— Ще получавате задачи и пари единствено от него — посочи Исус. — Мене ме виждате за пръв и последен път. Аз съм капитана на отбора, вашият бог! Сотан — отново го посочи — е моят наместник на земята. Преди да се разделим, още нещо. В нашата армия има таен взвод, вътрешен контрол. Тяхната роля е да ни пазят от издънки. Всеки предател, всеки издънил се, всеки започнал бизнес за своя сметка ще бъде наказан. Имайте го предвид! Ние не сме нито благотворително дружество, нито Армията на спасението. Но имаме един начин да се разпознаваме, заимстван от масонството. Ако те попитам: „Какво работиш?“, отговорът е „Цветар“. Ако и аз съм цветар, ще сложа дясната си ръка на дясното ти рамо. Ако си ме разбрал, ще ми отвърнеш по същия начин. Това е всичко, момчета! Сотан ще ви държи под око, аз — под контрол! Армията е армия за това, че наказва, но и възнаграждава. За наказанията ви предупредих. Ние не ползваме пандиз, при нас законът е куршум. За наградите ще говорим, когато му дойде времето! Довиждане и на добър час!

Козела мина зад бара, а Исус застана пред шайката гангстери.

— Колеги, събранието свърши! Време е да се разотивате!

После отвори вратата, смъкна надписа: „Частно парти“ и изчака оттеглянето.

 

 

Времето го притискаше, но годините и практиката го бяха научили, че е по-добре да закъснееш умно, отколкото да прибързаш наивно. Имаше една българска поговорка, която гласеше: „Бързата кучка слепи ги ражда“, но първият му шеф в „Ескадрона на смъртта“ я беше перифразирал: „Бързата кучка, срам за майстора“. Нонсенс, който Козела запомни завинаги. Облаците се трупаха от всички страни. Мосад, в лицето на мадам Сабат и компания искаха главата на шейх Исламболи. Той идваше в България да стегне редиците на „Таухид“, Ал Кайда и т.н.

Чеченските ренегати се явяваха като емисари на ФСБ. Нямаше друга причина да искат среща с него. МВР го търсеше с едно око, с другото четеше некролога му, като басня от Лафонтен. Той самият трябваше да ликвидира Крит максимално бързо, както ликвидира лесидренската си база. Не беше нито достатъчно здрав, нито достатъчно трезвен, за да протака оттеглянето си. Въпреки това, седеше търпеливо в селската къща на Плъха и слушаше ромона на реката, загледан в някакъв филм без звук. Разбира се, пиеше и пушеше, а това значеше, че всеки момент ще грохне и ще припадне в съня си…

Събуди го двигателя на кола. Знаеше кой идва. Стана, разкърши се, прекара пръсти през посивялата си коса и отключи. В стар форд с неясен цвят седяха четирима мъже. В тъмнината не се различаваха, въпреки че знаеше кои са. Козела се върна в единственото помещение, пригодено за живеене и зачака. Исус доведе Малас. На главата му беше нахлузил черен найлонов плик, ръцете му оковал в белезници. Козела седна и кимна на Исус. „Бъдещият му наследник“ освободи ръцете на пленника. Беше се постарал да го преведе в приличен вид, но боя, страха и изтощението още дълго щяха да издават изпитанията, минали през тялото и психиката на младия Лазов.

— Благодаря — кимна Козела към Исус и сухо заповяда: — Седни!

Малас се подчини механично, макар все още да не смееше да го погледне в очите.

— Знам всичко — каза Козела, — но искам да го чуя от устата ти!

— Издъних се, господин генерал — едва-едва прошепна Малас. — Ако си ме осъдил, свършвай. Не ме оставяй в ръцете на това животно. — Гласът на Малас фалцира до ридание. — Баща ми беше твой приятел, господин генерал.

— Ти го уби! — сухо отсече Козела.

— Неволно, ей богу! — извика младият подлец. — Бог ми е свидетел…

— Млък! — изсъска Козела. — Не си в храм, боклук! Остави бога на мира! Кой те купи Малас? Каква е цената ми? Ще напишеш всичко, с подробности, имена, дати, цени… Почвай, момче! Решава се съдбата ти!

— Ще пиша, господин генерал. Ще напиша всичко честно… ще ти се изповядам като на поп, но чеченците няма да чакат. Моля ти се, господин генерал, една цигара и ме изслушай. После ще напиша всичко, ей богу, дума няма да пропусна.

Козела му подхвърли кутията, изчака го да запали и каза кротко:

— Чеченците! Внимавай, подлецо! Не забравяй, че ще проверя всяка твоя дума!

 

 

Капитан Сулим Ямадаев беше започнал военната си кариера като адютант на героя на Съветския съюз, генерала от авиацията, първия президент на Чечня, Джохар Дудаев. Когато руснаците го убиха чрез бомба в джиесема му, Сулим излезе в опълчение със Салман Радуев, Ахмад Кадиров, Шамил Басаев и останалите сепаратисти, станали кошмар на Москва. Някои от тях стряскаха Путин насън и до днес.

Докато братя Ямадаеви бяха в планините, командоси от „Вимпел“ убиха баща им. Такава беше легендата. Повече от четири години те скитаха из централна Русия и където минеха, сееха трупове, докато един ден в Краснодар откриха архивите на ФСБ. Между многото акции бяха упоменати и две предприети в Гудермес, по изричното указание на Шамил Басаев. Там фигурираха и имената на братята. Чиста случайност ги беше спасила. Те действаха на грузинската граница, Басаев по северните склонове на Кавказ и разстоянието му беше попречило да насочи я „Вимпел“, я „Алфа“ срещу тях.

Когато Сулим разбра, че е осъден от своите, мина на другата страна. „Запя“ в хора на Путин, и се превърна в основния предател на Икерия^[1]. По-младите му братя — Руслан, Джибрил и Бадруди затова бяха негови братя, за да го последват и в предателството. Именно с тях трябваше да се срещне Козела, без да знае със сигурност какво търсят в България.