Христо Калчев
В очакване на шейха (15)

XV

Телефоните на баща и син Мишеви не отговаряха дванайсети час. Козела беше започнал да се безпокои. Беше късно да отмени „операцията“ и рано да се качи на самолета за Виена. Седнал на пейка в източния край на Борисовата градина, продължаваше да върти телефони. Къде са тия Плъхове, да му ебеш майката? мислеше той, броейки фасовете с върха на обувката. Започна да става студено, загърна се в якето си, излезе на шосето където беше паркирал ягуара, и отново набра телефоните на баща и син Мишеви. На Симеон апаратът даваше заето, а Валери не вдигаше — препращаше го на гласова поща.

Козела подкара бавно, изчака насрещното движение, извърши обратен завой и тръгна към центъра на София. Времето течеше стремглаво. Странно нещо беше това шибано време. Когато очакваш някого се влачи като пребито псе, но чакат ли те тебе лети стремително като експрес. Тридесет минути го деляха от битката на живота му, както мислено, не без ирония мислеше за схватката на Бейтуловото.

Трийсет шибани, експресни минути…

 

 

Левака излезе от банята, подсуши се с хавлията и я хвърли на леглото. Цея се излежаваше още, а и той нямаше намерение да я взима със себе си. Навлече бельо, пуловер на голо, джинси и докато връзваше връзките на кубинките си Цея се обади:

— Имаш ли представа къде отиваш?

— Приблизително десетина километра. Подробностите на място.

— А отборът?

— На пусия — неохотно отговори той. — Не е твоя работа, малката! Свърши ли купона, ще пратя да те вземат.

— Така ли! — ядосана каза тя. — Каква ми е работата според тебе? Да си вдигам краката?

— И това е работа — разсеяно подхвърли. — Да не би с Легионера да пълнихте чушки?

Цея скочи гола, вбесена, но Левака точно в този момент слагаше пачките в зиг-зауерите си и ръката й увисна във въздуха.

— Удари ме! — каза Левака. — Няма да те застрелям.

— Но застреля Леги, нали?

— Леги ли? Кой е пък тоя?

— Легионера, темерут такъв. Всички му викаха Леги, дори Златния.

— Не съм стрелял аз. Нищо не знам по въпроса, Цея. Попитай началника.

Левака пъхна единия пистолет в кобура под мишницата, другия затъкна под колана, до гръбначния си стълб.

— Тръгваш ли?

— Когато тръгна, сама ще разбереш. — Облече якето, закопча го, нахлупи скиорска шапка, която разгъната се превръщаше в маска, запали цигара, седна.

Цея отново се мушна под завивката.

— И кого чакаме сега? — предизвикателно попита тя.

— Ти, никой — каза Левака. — Аз — еба ли му майката кого чакам аз! Аллах!

 

 

Държавата Израел беше основана по каприз и с помощта на Великобритания. Създавайки институциите си, евреите бяха копирали многовековния колониален опит на своите благодетели. Бяха заимствали парламентарната им демокрация, финансовите и военните структури. В първия ден на съществуванието си те се озоваха пред тотално изтребление от многомилионното арабско обкръжение и се принудиха да имитират МИ-5 и МИ-6, разузнаване и контраразузнаване. Мосад и Шин Бет се превърнаха в най-ефективните им структури. Разузнавателните гиганти ЦРУ и бившето КГБ бързо схванаха, че евреите не само че са добри ученици, но в много отношения превъзхождат учителите си.

Без да се гордее от славата на институцията, която представлява, но съобразявайки се с реномето й, мадам Сабат пиеше чая си на терасата в дома си в Хайфа и чакаше обаждането на Козела.

Според българския гангстер тя беше в Солун, готова за пушечно месо. Много имаше да учи още този бандит, докато достигне истинско ниво в „батерфилда“, ако му оставаха достатъчно дни живот, разбира се. Нещо, в което тя искрено се съмняваше.

 

 

Козела паркира пред „Радисън сас“ и отново потърси Мишеви. Мъртви линии, а времето летеше. След двайсет минути купонът трябваше да започне. Влезе в кафе-бара и потърси Исламболи.

— Къде си, принце?

— Където сме се уговорили, Йон! — Това значеше, че шейхът е в Банско.

— Имам затруднение. Може би ще закъснея.

— Колко? — попита Хауки.

— Час. Задържат ме непредвидени обстоятелства.

— Добре, Йон — след кратко мълчание потвърди египтянинът. — На шейсет и първата минута изчезвам.

— Ще бъда точен, принце! — бесен от нерви, изключи Козела. Задава се пълен провал! мислеше той, набирайки отново баща и син Мишеви. Шибано нещо е живота!

Шейх Хауки Исламболи нито беше в Банско, нито го чакаше. Два етажа над главата му в хотел „Радисън сас“, наметнал копринения си халат, той играеше шах на лаптопа си и слушаше любимия си виолончелов концерт на Шуман.

 

 

Нито малкият, нито големият Плъх отговаряха. Или телефоните им бяха негодни, изключени, забравени, или и двамата бяха в „преразход“. Козела погледна часовника си. Пет минути го деляха от „бойната тръба“. Телефонът завибрира в джоба му. Козела го грабна с надеждата, че се обажда един от двамата Мишеви. Беше Левака.

— Стигнах целта, Козел! Какво следва?

— Сам ли си?

— Не.

— Къде са юнаците?

— В гората. От двете страни на поляната.

— Ти?

— На естрадата с лице към шосето. Не виждам никого. С какво ще дойдат?

— Коли. — Козела се замисли и после каза: — Ако не са там вече? Огледахте ли гората?

— Няма кьор човек, поне на пет километра в диаметър — започна Левака. Стрелбата го прекъсна.

Изстрелите като че ли идваха отдалече, в слушалката се чуваха като изпукване на хлебарка, настъпена на паркет, но валсът беше започнал.

— Левак, обади се! Не те чувам! Левак… Косьо! — Пукотевицата продължи. Или Левака беше паднал с първия изстрел или беше изпуснал телефон си на земята.

Стрелбата не продължи повече от две минути, но на Козела му се сториха векове.

— Какво става? Левак, Левак… — продължи да шепне в слушалката той. Никой не отговаряше.

Беше деветнайсет и петдесет и осем. Битката стартира пет минути преди предвиденото. Козела излезе от хотела, нахълта в колата и включи радиото. Предстояха официалните вечерни новини и все по някакъв начин щеше да се добере до истината. Отново потърси Мишеви. Резултатът беше същия. И Исламболи не вдигна апарата. Съобщението на информацията гласеше: „Телефонът на абоната не е включен!“.

Започнаха новините и изтекоха. Ако нещо се беше случило със семейство Мишеви или кръвопролитието на Бейтуловото се беше състояло, журналистите не бяха смогнали да реагират навреме. „Късните новини!“ Козела се върна в бара. Потърси Хакел, Фон Веер, като че ли всички се бяха наговорили да си изключат телефоните. Единствено Цея реагира.

— Къде е… Константин? — попита нервно той.

— Мислех, че е на среща с вас.

— Значи всеки момент ще дойде — каза Козела и прекъсна.

Какво се беше случило в тази шибана България, да му ебеш майката! Прави бяха тези, които твърдяха, че работа, която не свършиш сам не е свършена. Положението безизходно, информация — никаква. Самолетният билет беше в джоба. Утре 11, четвъртък, завинаги щеше да напусне страната.

Пред Парламента започнаха да се стичат хора. Софиянци се готвеха да честват петнайсетгодишнината на демокрацията си. Загледан с празен поглед в навалицата, Козела отпиваше малки глътки, пушеше цигара от цигара и се колебаеше веднага ли да се махне, или да дочака развитието на събитията. Телефонът отново затрепери в джоба му.

— Добър вечер, генерал! — чу гласът на мадам Сабат. — Къде сте?

— Където трябва — беше отговорът. — А вие?

— Тялото ви не е сред жертвите, Козел!

— Така ли? — втрещен каза той. — Преброихте ли внимателно мършите?

— Не лично — отговори еврейката. — Твърдят, че имате извънредно красиви планини, Козел! Блажена смърт! Едно е да пукнеш от старост, без мозък, превърнал се в растение, друго е да напуснеш този свят в разцвета на силите си сред дивата растителност на вашия Пирин.

— Стихове ли пишете, Сабат? — едва преглъщайки яростта си, попита той.

— На младини, Козел! Лириката разсейва деловите хора. Та къде казахте, че се намирате в момента?

— Явно не там, където сте ме търсили, мадам.

— Очевидно, Козел. Но и шейх Исламболи не намери покой тази вечер. Той е над вас, колега. Петнайсет метра по вертикала е разстоянието между двамата ви.

Козела онемя, огледа заведението.

— Не ви разбирам, мадам? — каза той.

— Без съмнение. Шейх Хауки Исламболи е в апартамент двеста и първи на „Радисън сас“, вие — в бара. Ако не се напиете, тази нощ може да получите амнистия. Не само вие, Козел. Младият ви помощник Константин Коев е под наш контрол, семейството ви е в безопасност в Претория. Не прекалявайте с водката, Козел! Имате една нощ на разположение.

Козела плати и отиде на рецепцията.

— Търся господин Масуд Ал Салех? — каза той на служителката.

Момичето провери ключовете и кимна.

— Апартамент двеста и първи, господине! Може да го наберете от телефона!

— Няма смисъл. — Козела вложи цялата незаинтересованост, която можеше да изстиска от гласа си. — Имаме среща в казиното. Исках да се уверя, че не е тръгнал.

Фоайето беше пълно с охрана, десетки полицейски коли обграждаха митинга на площада. Би било самоубийство да предприеме атака в хотела. Излезе, мина през два кордона полиция и се качи в колата. Под седалката беше „Щайер“-а, с навит заглушител, монтирана оптика и патрон в цевта. Всичко беше наред като се изключи най-важното: Нищо не беше наред!

Хотелът светеше, денят беше топъл за ноември и част от гостите на „Радисън сас“ се бяха надвесили на прозорците в очакване на митинга. Дали любопитството няма да изиграе лоша шега на Шейха? мислеше Козела, когато видя силуета му. Това слабо стройно тяло много напомняше неговото, но все пак беше силует. Шейха, Хауки Исламболи, извърши грешката на живота си — дръпна пердето, отвори прозореца и се загледа в площада. Козела измъкна „Щайер“-а, свали стъклото на шофьорската врата, залегна зад волана, залепи око на визьора, натисна приклада и изстреля „куршума на амнистията“. В общия площаден шум пукотът остана незабелязан, а полицията не обърна внимание на ягуара, който се отдели от паркинга и слаломирайки между служебните коли зави по „Цар Шишман“ и напусна полесражението.

Козела имаше метален вкус в устата. Чувстваше се отвратително, трепереше целия. Това не беше тръпка на страх, още по-малко от студ. Нервите го люлееха като мъртво вълнение. Карайки безцелно из улиците на града, Козела стигна до Южния парк, избра неосветен участък и спря. Дочаках. Шейха, да му ебеш майката! Той спаси Флора, аз му пръснах черепа! Полицай — да, гангстер — да, убиец — без съмнение, но подлец не беше, Козел! мислеше той, набирайки телефона на мадам Сабат.

— Пуснете момчето — глухо каза той. — Шейха го няма! Но идва ваш ред, Сабат! Ей богу, никой няма да ви прости тази кръв!

— Вие ли сте ангелът на отмъщението? — с откровена ирония попита тя.

— Нито съм ангел, нито отмъстител! Шейха е мъртъв, но имамът — не! Той знае къде да ви намери!

Пушеше цигара след цигара, безсмислено се взираше в тъмнината. Колата беше станала опасна за него. Откриеха ли трупът на шейха, полицаите щяха да се сетят, че някакъв мъж е излязъл от хотела, качил се е в ягуар и е напуснал площада по време, съвпадащо с убийството. Щеше да го зареже, да прибере багажа си и да побегне на юг, но близо двайсет часа го деляха от този миг. Иззвъня телефонът.

— Шефе — чу разтреперания глас на Левака, — касапницата е пълна!

— Защо не си мъртъв? — попита Козела.

— Освободиха ме. Ти ме освободи. Задължен съм ти! Няма да го забравя до гроб…

— Колко трупа? — прекъсна го Козела.

— Много. Десет… петнайсет… еба ли му майката! Направиха ни на кайма!

— Иван Геров?

— Мъртъв.

— Валери?

— Би си камшика, тоя педераст. Не дойде на срещата.

— Баща му?

— Баща на педераст — същата работа.

— Цея?

— Заедно сме, искаш ли да я чуеш?

— Не. — Козела изключи и излезе от колата.

Вдигна яката си и тръгна под ръмящия дъжд, който още тази нощ щеше да се обърне на сняг, вятърът навяваше миризмата му. Излизайки на булевард „България“, Козела хвърли телефона в контейнера за смет и махна на първото такси.

— Къде, господине? — попита възрастен, видимо уморен шофьор.

— Аерогара „София“.

Нямаше работа в София, а и в България. Кой знае дали щеше да я види отново. Козела вечеря в ресторанта, който ту се пълнеше, ту опустяваше, зависеше от полетите, а те траяха цяла нощ. Въздържаше се, беше поръчал водка, но по-скоро ближеше. Дочака и късните телевизионни новини. Според полицейската информация бандите на Гърка и Скорпиона си бяха устроили кървава баня на Рило-Пиринския предел. От тринайсет жертви дванайсет бяха идентифицирани. Тринайсетият беше чужденец, по първоначални подозрения арабин, но Козела знаеше, че става дума за офицер на Мосад.

Беше „дочакал“ Шейха. И какво от това? „Очаквайте има̀ма!“ — не беше гола заплаха. Това беше зараждащата се кървава вълна, която щеше да залее като цунами и юдеи, и християни. Ебал съм ви майката! Негрите банту не изповядват ни една от двете религии! Къде се дянаха Плъховете?…

След новините започна телевизионният вариант на „Кръстникът“ и Козела се загледа. Малко по малко действието го увлече и от реалния се пренесе във фабулния свят на престъплението.