Христо Калчев
В очакване на шейха (10)

X

Отново заживяхме в киновреме д’еба мама му! мислеше Козела, летящ над отровнозелената джунгла. Какво се беше случило в София? Трябваше да разбере на място. Африканският „сюжет“ му беше ясен. Беше скрил Флора и пътуваше към устата на вълка. Боингът прекосяваше континента на път за град Алжир, но до София му предстояха още две препятствия. Рим и Виена. Влад дремеше до илюминатора, Руслан Ямадаев въртеше кехлибарена броеница, Козела имитираше, че чете „Times“ и се опитваше да събере мислите си. Африканерите в ЮАР гледаха през пръсти на бандитите.

Тази република беше Рая на гангстерите и не диамантите, а мръсните пари крепяха стандарта й. Цял свят знаеше тази публична тайна. Демокрацията не се свенеше да държи мръсни авоари в Швейцария и си затваряше очите, когато се налагаше да преследва спекулантите в Африка. Имаше географски точки, недостъпни за силовите служби на Демокрацията — предимно на изток. Но Южна Африка беше свободна територия, на която безнаказано се разчистваха сметки.

Когато Влад Аберман изчезна, Козела го отписа, ползвайки баналната фраза: Безумие е да търсиш „игла в купа сено“. Чечът не знаеше тази сентенция, и го намери. Какъв талант е интуицията на боеца, мама му стара! мислеше Козела. Руслан беше излязъл и беше довел отвлечения Аберман. Отишъл на негърския пазар — място опасно за бял човек. Купил два револвера, дълъг кенийски нож, двуостър като тосканските, обиколил трите синагоги в Йоханесбург. С интуицията си на ловец и звяр едновременно беше надушил плячката. Останалото — професионалния опит на боевика. Трима командоси бяха застреляни, един равин — заклан, но това не беше направило впечатление никому, ни на негрите банту, ни на християните протестанти наречени африканери.

Подробностите Козела научи от Влад. Руслан се задоволи да поиска истината за смъртта на брат си. На летището Козела попита:

— Как разбра, че Джибрил е мъртъв?

Чечът сви рамене:

— Интуиция!

Не е интуиция, да му ебеш майката! мислеше Козела. Не можеш като прилеп със сонори да откриеш отвлечен човек на точното място в тримилионен град. Сведение! Някой, по неведом път беше му дал информация. Пет хиляди километра по права линия деляха Москва от Йоханесбург, връзка никаква, ни телефонна, ни радио, ни пощенска. И въпреки това Руслан попита: „Кой уби Джибрил?“

Това, което наричаше парадокси, започваше да прилича на случайности, а практиката му подсказваше, че низ от подредени случайности не е нищо друго, освен съвършен ред.

Случайно изчезна Бенина, случайно евреите показаха „остриетата си“ на Исус, случайно Хауки Исламболи се появи в София. Козела остави вестника и погледна спътниците си.

Влад не спеше, но очите му да бяха затворени, Руслан не нашепваше молитви, макар пръстите му да прехвърляха кехлибарените мъниста. Джунглата свърши като отрязана с нож. Летяха над Сахара. Скоро щеше да се появи Средиземно море и да приключи първата част от прехода.

— Момчета — каза Козела, — на тази седалка се сблъскват три религии. Ако робуваме на предразсъдъците, ще попаднем в хладилни камери.

— Аз не съм религиозен! — обади се Влад Аберман.

Руслан мълчеше, продължаваше да върти броеницата, неподвижен като скален орел.

— Престъпникът няма бог — продължи Козела — или не е на „ти“ с него. Пролях кръв, самият папа не е в състояние да ме помилва. Ти си крадец, Влад, ние с Руслан — войници. За нас милост няма. Крадците изгниват в затвора, но такива като нас застават пред взвода за разстрел.

Ямадаев не даде вид, че е чул тези думи, още по-малко, че се е впечатлил или ги споделя.

Козела вдигна вестника, но не беше в състояние да се съсредоточи в текста. Когато Влад отиде в тоалетната Руслан каза през зъби:

— Имам свои сметки, Козел!

— И аз — подхвърли „старият артист“.

— Точно така — продължи чечът, — ти ще свършиш своята работа, а аз — моята! Не посягай на Алкалай!

Това е заповед д’еба мама му, поне така звучеше.

Далеч на север, през илюминатора блесна морето. Влад се върна, седна, затвори очи. Мълчаха тягостно. Самолетът се приземяваше на летище „Бен Белла“.

 

 

Град Алжир се делеше на две зони — европейска и местна. Френските колонизатори бяха строили по свой вкус. Новата власт беше занемарила квартала, но все още действаха всички полиции на света, докато „Каазба“ или арабската част беше типичен африкански град и опасен за бели хора. Именно затова Козела избра скривалището си там. Намери хотел, нещо средно между хан и конюшня, върху който се мъдреше на арабски и латински табелата „Абдел бен Кадер“ — основателят на Алжирската национална армия.

Хотелът беше празен. Алжирците не го ползваха, чужденците го избягваха. Наеха стаи и се оттеглиха за сиеста. Беше два часа на обяд, температурата на сянка тридесет и пет градуса по Целзий. Плувнал в пот, Козела слезе в някакъв хамбар, имитиращ ресторант, огледа се за сервитьор, не видя такъв и отиде да търси персонала. Двама араби с бурнуси и чалми, пушеха дълги чибуци пред разтворена табла с наредени пулове.

— Сервирате ли? — попита на английски той.

Не получи отговор, но единият от арабите му подаде бележка: „Не ме търси. Хауки чака в София. Сбогом. Р. Я.“.

Чечът беше изчезнал. Знаеше, че е безсмислено да го търси. Един-единствен човек можеше да му каже къде е бившия му спътник, но той беше в София и се казваше шейх Исламболи.

— Отървах те от чеченеца, момче! — Козела разтърси Влад и го извади от нервните му съновидения. — Тръгваме!

— Къде? — стреснат, попита евреинът.

— Където кажа! — беше отговорът.

След два дена митарства, кацнаха във Варна. Софийското летище беше опасно за Козела. Мосад, „Таухид“, МВР — най-вероятно три кордона го дебнеха от аерогарата до „Шератон“, където трябваше да предаде Влад Аберман на мадам Сабат и немско-американския евреин Джон Хакел.

Преваляше октомври, курортният сезон беше отминал, Варна беше пуста. Козела нае полукъща полубунгало в квартал Виница, включи електрическите радиатори, застави Влад да седне срещу него и започна най-трудната част от операцията.

— Знаеш ли от какво се нуждаем, момче? — Аберман поклати глава, но и Козела не очакваше отговор. — Кола, оръжие и време. Имаш избор: да стоиш плътно до мен, докато си върша работата или да те вържа. Какво предпочиташ?

— Не знам… — отговори хлапакът. — Всички ме търсят, никой за добро. Нямам документи, пари… Имам ли избор?

— Не — каза Козела. — Единственият шанс да оцелееш, е да оцелея аз. За своите си предател, за арабите — плячка. Българските власти ще те предадат на ДЕА, а те или ще ти лепнат доживотен затвор, или ще те върнат в Парагвай. Там куршум, Владко! Ако излезем от този батак, ще те скрия завинаги. Фалшиво лице, фалшиви документи, средства — за няколко поколения напред. Не ми създавай неприятности, ако искаш да оцелееш.

Влад кимна.

— Искам да се изкъпя и да спя, Козел! Ще те чакам. Може да не съм почтен, генерале, но не съм луд да се подложа на куршумите.

Козела стана.

— Може да отсъствам ден-два — каза той. — Не прави резки движения! През пътя има кръчма, ако огладнееш яж. Ако ти се пие, купи си бутилки и пий тук. Ще се върна максимално бързо! Ако ме няма три денонощия, набери този телефон.

Козела му подхвърли номера на Плъха, слезе на пътя и зачака рейса за Варна.

На спирка „Траката“ купи трийсетгодишна лада и след шест часа влезе в София. Съветският боклук, имитиращ автомобил, пръскаше масло, не му работеше парното, беше ветрилник, но свърши работа. Козела взе ягуара от платения паркинг и спря от другата страна на парк „Заимов“, прекръстен на „Оборище“. Влезе в градината, обходи блока на явочната квартира. Прозорците бяха тъмни, нямаше охрана, хора влизаха и излизаха от входа. Някои от тях беше виждал при предишния си престой. От мобилния телефон набра стационарния в квартирата. Изчака десетина позвънявания и изключи. Влезе във входа и без да пали осветлението, стигна до апартамента. Качи се на площадката над него, отвори прозореца и с треперещи ръце и крака се надвеси над бездната. Под него имаше корниз, който се простираше по протежението на фасадата и представляваше декорация към балконите. Ако беше от гипс щеше да рухне на паважа. Държейки се за черчевето на прозореца, ритна корниза, после стъпи. Не поддаваше. Разкрачи се, стискайки с дясната ръка прозореца, с левия крак се добра до стената на балкона. Прекръсти се наум, наклони тежестта и падна на мозайката. Почувства остра болка в коленете, удари си темето, но беше на балкона и връщане нямаше. Лежа известно време — не чуваше нищо. Разтърка коленете, главата и се изправи. Натисна вратата — не поддаваше. Можеше да счупи стъклото, но щеше да вдигне излишен шум. Трябваше да го счупи. Сети се за стар гангстерски трик. Извади носната си кърпа, изпика се върху нея и я залепи за стъклото. После го удари рязко с лакът и обра падащите парчета в кърпата. Натисна бравата, вратата не беше заключена, но имаше втора и трябваше да извърши още един път същата процедура. Едно по едно Козела свали стъклата от влажната кърпа и я подложи на вътрешната врата. Този път стъклото рухна с трясък, а вратата се оказа заключена. Козела стоя десетина минути на терасата. Като че ли никой не беше чул взлома. Блокът изглеждаше тих и спокоен. Измъкна стъклата от маджуна, нареди ги на балкона и се вмъкна в хола. Апартаментът беше празен и като че ли необитаван след неговото напускане. Ползвайки уличното осветление, Козела обходи стаите. Влезе в банята, затвори вратата, запали лампата. Разкърти мраморните плочи около ваната и разрови тайника. Беше го изградил при настаняването си и беше сигурен, че е непокътнат. Евреите и да бяха претърсвали жилището, едва ли щяха да се сетят, че е изкопал двайсет сантиметра в бетонната плоча.

Два револвера „Глок“ и пачка паспорти, това беше съдържанието на скривалището, но без тях и той, и младият евреин бяха пушечно месо.

Десет часа откакто напусна Варна и отново беше на път. Караше супер автомобил, бърз, мощен, топъл, слушаше музика, но заспиваше на волана.

Няма да стигна Варна, подмина отклонението за Лесидрен, и отби за Ловеч. Трябва да спя — мислеше в унес — два часа сън. Влад ще чака!

Намери хотел, градът беше пълен с частни заведения, но двата часа, които беше предвидил, станаха девет. Ебал съм му майката прекара длан по наболата си брада. Ще закуся, ще ида на бръснар. Кой френски крал беше казал: „След мен и потоп?“… Като че ли има някакво значение!

 

 

И Гърка, и Скорпиона удариха на камък. Командосите на Мосад бяха изчезнали. Оставаше Шейха, но той едва ли беше лъжица за устата му. Примирил се с мисълта, че няма да намери Бенина, Исус се беше сврял в гарсониерата на свой съученик от пансиона.

Иван Геров беше шофьор на такси, по цял ден „въртеше“ из София, връщаше се, спеше и пак излизаше. Беше алчен от малък и сигурно имаше пари, но поиска петстотин лева наем за изтърбушеното си канапе.

Исус „бягаше“. Най-голямата грешка на преследвания е да бяга наистина. Знаеше тази максима и се опитваше да я спазва. Трябваше да намери Козела и да се изповяда като на поп. Старият гангстер беше разгадал опита му да го изпързаля. Кой знае каква присъда му беше издал. В бандитските среди враждите, омразата, а още повече прошките не бяха на лична основа. Бивши врагове „поръчали се“ един друг често се съюзяваха срещу „трети играч“, стига интересите да го налагаха.

Козела беше друга „опера“. Действа единствено по лични мотиви. Исус помнеше емблематичната сцена от „Кръстникът“. Дон Корлеоне убиваше по силата на бизнеса, враговете му също, но когато въвеждаше сина си в занаята, заветът беше: „Прикривайки се зад бизнеса, ние действаме само лично!“.

Исус беше търсил Козела. Генералът умишлено не включваше телефона и едва ли щеше да се отзове на анонимно повикване. Набра номера, сигурен, че е безсмислено, но когато на третия позив чу:

— Кажи, Исусе? — започна да заеква.

— Шефе… аз знаеш… изкуших се. Бени, всъщност не… евреите ми дишат във врата… Моля те шефе, трябва да ме разбереш…

Козела прекъсна обърканата тирада:

— Чакам те във Варна!

Пораснаха му криле. „Отървах кожата“ — шепнешком произнесе той. Беше сам и нямаше кой да го чуе. Събра набързо багажа, нахлупи каскета, сложи слънчеви очила, спря първото такси и се озова на Централна гара. Взе билет за експреса. Беше шестнайсет и трийсет следобед. В двайсет и два щеше да потегли за неизвестността или шанса си. Минимален, но шанс.

Козела едва ли би го канил на разстрел, щом можеше да насъска „кучетата“. Беше разгадал далаверите му с мутрите, а това значеше, че има очи и уши сред тях. Имаше връзки с Мосад, с „Таухид“. Всемогъщ ли беше тази гангстер? Знаеше ли къде е Бени? Исус реши да не гадае съдбата си, но прехвърляйки пресата попадна на един криминален репортаж. „Вендета“ беше заглавието, но не то привлече вниманието му. Един от приближените на Скорпиона беше заснет мъртъв в локва кръв, а убиецът — наемник на Гърка, окован в белезници, арестуван между двама полицаи.

Исус сгъна страницата и я пъхна в джоба си. Може би тази информация щеше да го оневини пред Козела?

 

 

Беше двайсет и втори октомври седемнайсет без десет вечерта, когато Морис Алкалай придружен от охраната си, влезе в синагогата. Част от бодигардовете останаха в преддверието, двама офицери от „Дув Девам“ го последваха в храма. Богомолците бяха по банките, равинът се готвеше за ежеседмичната проповед.

„Великият“ сабри имаше определено място в синагогата — стол, на който бяха седели няколко поколения Алкалай. Седна, намести бонето на темето, вдигна очи към равина и загина.

Терорист камикадзе се взриви два реда зад него. Взривът унищожи всичко в пет метра диаметър. Загинаха осемнадесет души, повече от петдесет бяха ранени. Храмът се превърна в руина.

Руслан Ямадаев беше отмъстил за братята си и ги беше последвал в отвъдното. На московската полиция беше необходима поне седмица, за да идентифицира атентатора, но за София нямаше съмнение.

— Г-н Хоровиц? — чу гласът на мадам Сабат.

— Слушам ви, Джуит!

— Къде сте?

— В България.

— В София? — попита тя.

— Не.

— Убиха Морис Алкалай, г-н Хоровиц! В синагогата!

— Кога? — искрено изненадан възкликна Козела.

— Току-що.

Козела разбра символа. Днес беше петък, еврейската неделя. Атентаторът Руслан Ямадаев беше се разплатил за кръвта на братята си.

— Подробности, Джуит?

— Рано е — каза тя. — Разследване, догадки, но фактът е налице — Морис Алкалай е мъртъв. И не само той, Козел!

Тази странна жена за първи път ползваше прякора му.

— Подозирате ли някой, Джуит?

— Вас, Козел!

— Това е параноя. До няколко часа мога да се явя на среща с вас, но по никакъв начин да долетя от Москва.

— Вие не сте прекият извършител, Козел, който разби апартамента, или който състави досиета на нашите момчета от Бургас до София. Ние не сме деца!

— Ако някой е разбил квартирата, поискайте съдействие от полицията. Познавах Морис Алкалай, дължа му много, въпреки симулативните разстрели. Не знам кой го е убил, кой е ограбил апартамента. Още по-малко кого наричате „наши момчета“.

— Какво знаете за братя Ямадаеви, Козел? — попита еврейката.

— Кои?

— Братя Ямадаеви — високо и натъртено повтори тя. — Сулим, Руслан, Джибрил, Бадруди.

Умна жена и опасна! мислеше си Козела.

— Имената ми звучат чеченски! Справка ли искате?

— Не — отговори мадам Сабат, — искам Шейха и Сокола, Козел! Това е вашата цена… и на семейството ви, разбира се!

„Dead line“, кой криминален роман завършваше тази фраза?

— Идете на лекар, Джуит!

 

 

— Трябва да ме убиеш, нали? — приветливо усмихнат каза този, когото наричаха Шейха. Всъщност Хауки Исламболи бе човек, когото отдавна познаваше. Козела кимна. — Въоръжен ли си?

— Не.

— Как тогава?… Ще ме удушиш?

— Нямам намерение да те убивам — мрачно отвърна Козела. — Достатъчно ми е да взема хонорара за главата ти.

— А той е? — попита Хауки.

Козела се усмихна:

— Искаш да делим?

Седяха в полутъмния бар на хотел „Черно море“, пиеха, слушаха музика и като че ли се чувстваха комфортно… поне привидно.

— Защо си в България, Хауки? — попита Козела, но не очакваше отговор.

Египетският принц забави отговора.

— Как гледаш на исляма, Козел?

— Никак — отговори той. — Все ми е едно кой на какъв бог се кланя.

— На мен също — каза Исламболи, — но на света не!

— На вашия свят — отговори Козела.

Хауки поклати глава.

— Светът е толкова размесен, че е невъзможно да се разделят двете религии. Могат да се примирят, но това е сложен процес.

— Без да съм вещ в тая материя, религиите са повече от две.

— Така е — усмихна се Хауки, — но има само едно островче, което предизвика напрежението между нашите два свята.

— Израел?

— Разбира се. Евреите унищожиха християнския пророк, а вие обслужвате тяхната кауза. Ние произхождаме от един род, а те отнеха земите на братята ни. Схващаш ли кървавото противоречие?

— Не ме интересува — каза Козела. — Аз съм научен да стрелям, Хауки. Проповедите са ми чужди.

Хауки запали дълга хаванска пура и продължи с тихия си, кротък глас на цивилизован, благороден човек.

— За да води войната си, радикалният ислям трябва да отхвърли придобивките на християнския свят, да запази оръжието. Радио, телевизия, интернет, преводни книги, рокендрол, всичко е забранено. Да, но идва подрастващото поколение, а те като всички млади хора са изкушени от удобния, богатия, красив и весел свят на християните…

— Тогава конфликтът е във вашата общност — каза Козела.

— На пръв поглед — кимна Хауки. — Именно това е целта на имамите — да фанатизират младежта. Направят ли го, с вашия свят е свършено.

— Лудост, Хауки! Масова идиотия. Какви са тези бащи, които съзнателно ще осъдят синовете си на смърт.

— Вашите синове, Козел! Докато християнският свят не вдигне егидата си от Израел, ще падат жертви. Невинни, безсмислени, но оправдани от логиката на радикала. Нас ни боли, ние умираме! Време е и вас да ви заболи и ние сме тези, които ще ви въздадат правосъдие.

Исус влезе в заведението и се подпря на бара. Козела стана, загаси си фаса и каза:

— Отивам до тоалетната. — В полупрофил спря, подхвърли: — Бедни и слаби сте за Америка, принце! — и тръгна към изхода.

Беше във фоайето, когато проехтя първият изстрел, последваха още два.

Хауки беше мъртъв. Това беше най-отвратителната поръчка, която беше изпълнил.

 

 

Исус имаше точни указания. След като застреля Исламболи да отиде на масата, да произведе контролния изстрел и да прибере в найлоновата торба, която Козела му беше приготвил, пепелника с фасовете и чашите, да пусне револвера вътре и бавно да напусне. Ако в бара имаше хора, стъписването щеше да бъде достатъчно, за да има аванс поне десетина минути. После трябваше да се отправи към морската градина, да вземе колата и да го намери в бар „Монте Карло“.

Мина половин час, Козела допиваше водката си и беше започнал да схваща „картината“. Някой го беше изиграл. На менюто се изписа Исус. Козела включи апарата и чу гласа на Исламболи.

— Къде изчезна, Козел? Не си довършихме разговора!

— Едно на нула за теб, принце! — колкото да каже нещо, промълви той. — Излишно е да ти казвам, че това е бизнес.

— Знам, генерале — продължи Хауки, — не довършихме разговора — повтори той. — Уверявам те, нашия свят не е за подценяване!

Козела не обърна внимание на тези думи.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не знам подробности — каза Хауки. — Увери се сам! Ще затворя телефона. Ако ти трябвам, обади се.

Козела поръча втора водка, запали цигара и мислено се прости с покойния си наследник. Лека ти пръст, Исусе! Бях ти простил, момче! Аз да, но животът не прощава! Козела плати и се прибра във Виница.

Държаха го отговорен за смъртта на еврейския лидер Алкалай, имаха неопровержими доказателства за опита му да отстрани един от водачите на Мюсюлманското братство. Беше изпаднал в много тъпа ситуация и изходите бяха два. Хора като него си забраняваха да мислят за смъртта като изход, оставаше другия, война!

Обстоятелствата се бяха стекли така, че беше попаднал под обстрела на Мосад и „Таухид“ едновременно. Не можеше да приеме ролята на буфер, това му гарантираше първият изход. А да организира битка с двете религии, не беше по силите му. Поне в момента. Козела заключи вратата, просна се на канапето, включи телевизора с дистанционното, махна звука и го остави да мъждука като нощна лампа. Почна да прехвърля наум възможните ходове: Да се обадя на Хакел, да се опитам да го убедя, че московската касапница не е мое дело? Мадам Сабат в прав текст му заяви, че го държи отговорен за смъртта на сабри. Джон Хакел разполагаше ли с достатъчно власт да я убеди, че е невинен и да я принуди да отмени присъдата. Едва ли!

Екзекуцията на Исус щеше да бъде в утрешните вестници. Командосите на „Кидон“ и „Дув Девам“ щяха да разпознаят в него спътника на Бенина Аберман. Самият факт, че Мосад беше отстранил малката развратница, беше гаранция, че са заподозрели партньора й като негов агент. Не, тази версия не работеше. Командосите отдавна бяха разкватировани другаде, Бенина беше в „преразход“ и примирието с евреите — „кауза пердута“.

Козела стана бавно, чувстваше се смазан, краката му тежаха. Отиде до хладилника, взе бутилка водка, и без това нямаше друго, върна се на канапето и включи телефона.

— Как си, Плъх? — попита той.

— Спя.

— Трябва ми помощта ти.

— Спя, Козел.

— Събуди се, колега! Възстановявам ескадрона.

— Ти си луд!

— Събуди се, Плъх! Иди се изпикай и слушай какво ще ти кажа!

След няколко минути подновиха разговора.

— Откачен идиот! — сега гласът на Плъха звучеше по-бодро. — Няма да мирясаш, докато не ти пръснат тиквата!

Козела не му обърна внимание.

— Имаш ли досието на Сокола?

— Да, но то стана обществено достояние! Не можеш да го превърнеш в оръжие.

— Моя грижа, Плъх! Къртиците при Гърка и Скорпиона под пагон ли са?

— Семерджиев ги изхвърли и минаха на другия бряг.

— Имаме ли къртица в централата на Сокола?

— Имаме ли… — иронично го имитира Плъха. — Аз имам. Ти си емигрант, гражданин на света!

— Не се ебавай, Плъх! Искам да събереш внедрените при Сокола, Гърка и Скорпиона. Предстои тежка схватка, момче! Мосад подозира мутрите, че са се поставили в услуга на Ал Кайда и филиалите… Еба ли им майката, не мога да им запомня имената. Изпратили са командоси. Командва Хауки Исламболи, домакин — Сокола. Всички ще изгорим в тая баталия, Плъх! И ние, и мутрите! Трябва да си опазим гъза!

Плъха дълго обмисляше отговора си.

— В министерството не постъпват подобни сигнали — неуверено, затова и уклончиво каза Плъха.

— Заеби МВР, Плъх! Те се готвят за избори. Свикай отбора и се обади! Ти си в първата дузина за обстрел, така че не бави топката.

— Имам нужда от повече информация — каза Плъха, — не за мен, за къртиците.

— Тръгвай за Балчик, стигнеш ли — обади се! Аз съм наблизо.

Отново се просна на канапето и надигна бутилката. После беше заспал. Събуди се вкочанен от студ. Червата му стенеха от глад, главата му се цепеше. Нямаше нищо за ядене, още по-малко лекарства. Козела облече якето си и отново надигна бутилката. Водката беше единствения му съюзник…

Сутрешните вестници поместиха две снимки. Едната на Исус, оградена с черна траурна рамка, другата на Козела, от годините преди пластичната операция. Репортерите на „Труд“ и на „24 часа“ се надпреварваха да гадаят какво точно се беше случило в бара на хотел „Черно море“. Ангел Сотиров на двайсет и седем години, беше застрелян с два куршума в главата и един в сърцето, изстреляни от убиец, появил се зад него. Според очевидци, на единствената маса, на която бяха намерени чаши и угарки, бяха седели двама мъже на средна възраст. Единият с катраненочерна коса и с вид на арабин или индус, другият — прошарен, слаб, плещест мъж, най-вероятно генерал Милетиев, известен като Козела, но с променена физиономия, защото очевидците не бяха го разпознали на старите снимки. Очакваха ДНК-пробите до двайсет и четири часа, но най-вероятно това беше легендарният Козел, придружен от екзекутори.

Вестниците гадаеха кой е бил чужденецът. В България имаше хиляди араби или индуси, отговарящи на това описание.

„Къде е Козела?“ „Намерете Козела?“ бяха основните заглавия, но подтекстът на всички беше: „Убийте Козела!“.

Наздраве, Козел! — каза той сам на себе си. Ако не в звезда, поне отново се превърна в медийна сензация!