Христо Калчев
В очакване на шейха (11)

XI

В София беше дъждовно, ветровито, температурата около десет градуса. Боровец ги посрещна със снежен и блестящ слънчев ден.

— Тук трябваше да построим държавата си, Джон! — възкликна мадам Сабат, захласната по ослепителната красота на пейзажа. — Много кръв проляхме за една пустиня!

— Българите имат един виц, Джуит — каза Хакел. — Доста гнусен, но показателен за манталитета на нацията. Два глиста се подават от един анус, огрява ги слънцето и синът възкликва: „Защо сме се сврели в тоя гъз, тате?“, а бащата отговаря: „Родина, синко!“.

Мадам Сабат не се засмя на тези думи, или не ги чу, или не разбра саркастичната им ирония. Планината я омайваше, а й предстоеше тягостна среща.

— Дали българите съзнават в какъв рай живеят, Джон?

— Не — беше отговорът.

Паркираха пред вилата. Беше време да я откъсне от романтичните й видения.

— Козела е сменил телефоните, Джуит!

— Лошо… — Еврейката слезе от колата и го последва по снежната пътека.

 

 

— Господа — започна мадам Сабат, — нещо не е в ред! „Има нещо гнило в Дания!“, както се изразява Шекспир. Шейхът е жив. Сътрудникът на Козела, някой си Ангел Сотиров, заради когото отстранихме Бенина Аберман — мъртъв. Те имаха връзка. Решихме, че той експлоатира чувствата й, за да разкрие вас, момчета! — отпи от чая си и огледа четиринайсетте мъже, насядали в кръг около нея. — Полицията издирва Козела, а някой уби сътрудника му, в гръб. Остава да си отговорим на въпросите: На срещата с Исламболи, защо е присъствал Козела? Защо сътрудникът му е застрелян? Кой на кого е залагал капан? Най-вероятно Козела на Исламболи и сам е попаднал в трапа. Тогава излиза, че Сотиров е невинен и ликвидацията на Бенина Аберман — безсмислена. Разбирате ли, момчета, май сгрешихме!

— Има и друг вариант — обади се Фон Веер. — Козела да разиграва театър. Заподозряхме го за смъртта на Алкалай, оказа се, че убиецът е един от братята Ямадаеви. Той няма пряка връзка с тях, но не е сигурно дали Сокола не стои зад тази ликвидация.

— Каква е изгодата на Доган от смъртта на сабри? — попита Хакел.

Фалшивият барон изглеждаше разпален, дори възбуден.

— Кой строи джамии в България? Уахабити… Кой организира училища за имами? Пак те. Кой контролира дейността на ДПС? Същите фанатици. Кой поема разноските? „Таухид“ — фондация на Мюсюлманското братство, а нейният президент шейх Исламболи е в България, личен гост на Сокола…

— Чакай, Йохан! — обади се мадам Сабат. — Каква е ролята на Алкалай?

— Същата, госпожо — отговори Фон Веер. — Кой бие барабана в пресата, кой плаща на вестникарите да осветляват този процес? Фондация „Сион“. Кой атакува незаконната етническа партия на Доган — пак ние. Кой е президент на фондацията? Покойният сабри Морис Алкалай. Кръгът се затваря. Алкалай иска главата на Исламболи и обратно. И двамата наддават за услугите на Козела. Не съм присъствал на пазарлъците, но предполагам, че „златният телец“ си е казал думата.

— Чакай, бароне — обади се Хакел. — Много сатанинска роля избра за Козела. Сериозно ли вярваш, че един човек, пък бил той и най-големия артист сред гангстерите, може да завихри толкова сложна игра?

— Не само, че вярвам, но съм сигурен… — с фалцет, почти крещейки продължи Фон Веер.

— Момент… — Мадам Сабат отново взе думата. — Има и друг поглед върху събитията. Ние загубихме един партньор в лицето на Козела и се мъчим да оправдаем смъртта на Бенина!

Фон Веер се опита да противоречи, но мадам Сабат го спря с жест и огледа внимателно командосите.

— Трябва да го намерим, момчета, или ще го превърнем в свой враг. Този мъж е доказал уменията си да оцелява. Ние все още не! Помислете! Ще продължим разговора след обяд.

 

 

— Целувам ви ръка, Ваше Височество! — Орхан направи дълбок поклон и покани Исламболи да влезе в залата. — Шефът го няма. Той е…

— Знам — прекъсна го Исламболи. — Къде е Козела?

— Изчезна, Шейх! Не отговарят телефоните му, нямаме адрес, семейството му е изчезнало!

— Ти ли проведе акцията в бара?

— Лично не, Шейх! — с поклон и раболепие продължи да отговаря Орхан. — Двама от нашите хора! От школата в Кандахар.

— Заповедта беше да заловите Козела жив!

— Знам, Ваше Височество! Моите хора нямаха време. Ако бяха съсредоточили усилията си върху Козела, неговият килър щеше да остане свободен и да ви застреля. Това не беше предвидено, Шейх!

Исламболи кимна с глава. Чуваше истината. Беше свидетел на екзекуцията и знаеше, че в онази ситуация друг подход би бил невъзможен.

— Аллах е решил така! — каза Исламболи. — Отседнал съм в „Шератон“. Аз съм гост на държавата и се съобразявам с гостоприемството й. До завръщането на Сокола не бива да поддържам връзка с Централата.

Принц Хауки Исламболи беше изказал на глас съображение, а всъщност това беше заповед. Ислямистите, които го изпратиха до изхода, добре съзнаваха това.

 

 

Човек е това, което консумира мислеше Козела, готов за път. Беше сложил аленочервена връзка на синия си костюм и наредил всичките си „играчки“ на масата в хола. Беше предплатил къщата-бунгало до края на годината и тя в този момент беше единственото му убежище. Козела изключи хладилника, във фризера постави увити в маслени кърпи „Мозберг“-а и тежкия си 358-„Магнум-пайтън“. Погледът му попадна на водките, които беше наредил в магазията.

Сумарната на пороците винаги е константа. Ако си педераст и наркоман, не е задължително да си педофил и онанист, но ако си убиец, непременно ще се превърнеш в самоубиващ се пияница! Той разпечата водките и изля еднолитровите им съдържания в умивалника. Що за жест е това д’еба мама му! — сам себе си наруга той. — На кого разиграваш театър, Козел?

Седна на канапето, загледан с празен поглед в тъмния телевизор. Беше готов. „Глок“-ът тежеше под колана му, нищо не го задържаше тук и въпреки това не му се тръгваше. Цялото му същество крещеше за водка. Пет литра „Смирноф“ бяха изтекли в отточния канал, а той имаше неотложна нужда от стотина грама да овладее нервите си.

Аз съм жалък алкохолик! — отдавна знаеше тази диагноза, но избягваше да се вторачва в себе си. Извади кутията „Ротманс“, лапна цигара, запали Zippo-то, но не го поднесе към цигарата. Напротив, смачка я в пепелника.

Скочи нервно, нахлупи кожения си каскет и с шлифера в ръка излезе на двора. Долу под него сияеше морето, духаше есенен бриз, нетипичен за края на циганското лято.

Козела заключи къщата, излезе от двора и преди да се качи в колата хвърли кутията „Ротманс“ в контейнера за боклук. Още една война! мислеше той. Козела срещу Козела! Пороци и нерви, вплетени в смъртоносна хватка.

Трябва да се снабдя с транквиланти помисли той, преди да потегли към Балчик.

Може би за стотен път Флора се опитваше да се свърже с мъжа си. В началото даваше заето, после линията се освобождаваше, а накрая на менюто й се изписа „Invalid number“. Беше подредила къщата на „Боотер плац“. Младото еврейче се беше оказало разбрано момче и тя мислено благодареше на Козела, че й го натрапи, въпреки че трудно свикна с него. Влад се сприятели с Осип, играеха компютърни игри, научи го да се рови в интернет, помагаше му с английски език, който малкият беше понаучил, но все още не се отпускаше да говори. Когато майка й получи инсулт, Влад Аберман я заведе в болницата, преговаряше с лекарите, уреди настаняването и лекуването на старата. Майка й се беше превърнала в растение, без никакъв изглед да се възстанови за живот, но парите както навсякъде по света й спестяваха грижи, които тя и без това имаше предостатъчно. Козела я беше направил богата жена, но това й беше крайно недостатъчно. Тя искаше самия Козел. Отново набра телефона и отново номера се оказа невалиден.

Къщата беше на два етажа със зелен двор без ограда. Такива бяха всичките къщи в „белия квартал“ на Претория. В замяна на това полицията беше в изобилие и градът изглеждаше спокоен.

Беше го казала на Влад.

— Иди в бантустаните^[1], Флора, там ще разбереш колко е привидно спокойствието на този град!

Флора не беше стъпвала в покрайнините на южноафриканската столица, а и нямаше намерение да го прави. Осип беше в американски колеж, майка й в американската протестантска болница, мъжът й го нямаше, а и Влад не беше виждала от сутринта. Той беше накупил някакви машини, кашон и беше превърнал мазето в свое царство. Не слизаше там. Не защото някой й беше забранил, напротив, къщата беше нейна, но както тя не обичаше да се ровят в живота й, така уважаваше неприкосновеността на другите.

— Влад! — извика от стълбата. — Би ли се качил за малко?

— Не мога, Флора — отговори той. — Слез ти!

Дали той не знае някакъв таен… защо таен, дискретен начин да се свързва с Йон? помисли тя, преди да го повика. После слезе в мазето. Влад работеше над димящи колби, ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, пръстите му в хирургически ръкавици. Мазето беше превърнато в лаборатория, осветена поне десет пъти повече от необходимото.

— Влад?

— Да, Флора! Какво има?

— Искам да те питам… Зает ли си?

— Не мога да оставя огъня под колбите, затова те помолих да слезеш.

— Какво вариш? — във въпроса й нямаше нито любопитство, нито отговора я интересуваше. Но това, което чу я втрещи.

— Кокаин.

— Какво? — възкликна ужасена тя.

— Добре чу, Флора, кокаин!

Дълго време трудно си поемаше въздух, беше така онемяла, че почти беше забравила защо е тук. Когато се поокопити, попита:

— Йон?

— Разбира се, Флора! — усмихнат зад лупите на очилата си отговори той. — Да не мислиш, че мъжът ти е цветар?

Флора знаеше кой е Козела, беше го чувала от неговата уста, но заедно с това и клетвата му, че един ден ще обърне гръб на подземния свят и ще заживеят като пенсионери. Това беше негов израз.

— Не отговаря телефона му?

— Знам, сменил е номерата. Ще ни потърси когато може.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита тя.

— Разбира се. В това мазе има сто милиона долара пасивен капитал. Козела… извинявай, Йон ще дойде да си прибере авоарите.

Флора беше чула необходимото. Качи се по стълбите, заключи се в спалнята, хвърли се на леглото и заплака горко. Ти ме излъга, Йон! — стенеше на молдовски тя. — Излъга ме, излъга ме, излъга ме, а аз, тъпата гъска, ти вярвах! Скочи от леглото като ударена от ток. Договор между проститутка и убиец, можеше ли да има нещо по-коварно на този свят?

Събудиха я вибрациите на телефона. Беше сигурна, че я търси Влад, когато чу:

— Как си, скъпа?

Беше наемният убиец, бившето ченге, бившият генерал, бившият Иван Милетиев, бившият Йон Марин и кой знае кой — настоящият Козела.