Христо Калчев
В очакване на шейха (13)

XIII

ООП беше наела десетина квартири из София. Договорът беше сключен чрез Съюза на писателите, а имотите бяха завещани на организацията от покойници. Сделката беше извършена преди 1989 година, но валидна и до днес.

Палестинският милионер с йорданско гражданство Масуд Ал Салех, всъщност шейх Хауки Исламболи, ползваше апартамент на булевард „Витоша“, без видима охрана. Пръскаше пари по казина и барове, ползваше услугите само на един шофьор, който имаше грижата за бентлито му — единственият автомобил от този модел, който се движеше по улиците на София.

Шейхът имаше на разположение няколко мобилни телефона, всеки със съответната дирекция. МВР използваше СРС по предназначение, а той според уверенията на Сокола нито беше, нито щеше бъде обект на разработка.

„Гърмян заек“ Хауки Исламболи не приемаше на доверие такива гаранции и спазваше собствените си правила. Той беше минал през школата на Ал Банна, на Мюсюлманското братство и имаше закалката и мотивацията да се държи подозрително като фенек. Образован мъж, минал през колежи и Харвард, аристократ по произход, той съзнаваше, че видът и поведението му вдъхват достатъчно доверие пред регулярните ченгета и не се пазеше от тях. Огромното му лично богатство, защитено от престижа на най-могъщите световни банки му гарантираше доверието на всяка държава, в която реши да пребивава с изключение на родния му Египет, където го чакаше смъртна присъда. Имаше обаче една организация и един човек, пред които изискания му фасон не вършеше работа. Това бяха Мосад и Козела. Еврейският министър-председател Менахем Бегин и египетския президент Ануар Саддат навремето бяха сключили мирен договор в Кемп Дейвид. Това беше тежък удар върху ислямското верую на уахабитите. Брат му Масуд беше един от тези, които убиха Саддат и анулираха договора. Мосад никога нямаше да му прости това, както Хауки никога нямаше да забрави брат си, чието име ползваше в нелегалност.

Случаят с Козела беше по-различен. Хауки се беше опитвал да го превърне в свое оръжие, заробвайки го финансово, беше се ангажирал дори с битови услуги, беше измъкнал от плен настоящата му жена и т.н. Беше го ползвал като middle men^[1] с Виктор Бут, но изглежда в наддаването юдеите го бяха „избурили“ и Козела беше замислил атентат срещу него.

Дали русият хлапак беше екзекутор или охрана на Козела? Хауки до този момент не беше сигурен. Беше се предоверил на Сокола и превърна бившия си приятел във враг. Тази мисъл не му даваше мира вече десетина дни и продължаваше да бъде „червея на съмнението“.

Полицията беше открила тялото на еврейката Бенина Аберман и ако се вярваше на журналистите, убитата и изхвърлена в езерото еврейка беше любовница на Ангел Сотиров, русият младок от бара, чието убийство беше поръчал той. Пресата приписа екзекуцията на Козела, който, установявайки, че Бенина Аберман беше агент на Мосад е побързал да спаси и себе си и бодигарда си.

Българският печат не се вълнуваше особено от еврейско-арабската кръвна ненавист и нямаше за цел да оневинява Козела пред „Таухид“. Нито самият имаше някаква полза да набеждава най-страшния човек на българския ъндърграунд в съучастничество с убийците от „Билденберг“.

Тази дилема измъчваше Шейха вече десетина дни. Единственият начин да научи истината беше пряк контакт с Козела, но вътрешни резерви го задържаха да му се обади. Когато каналите за оръжие от Запад на Изток и на дрога в обратната посока заработиха, Козела привлече швейцарския разузнавач Джон Хакел, който после се оказа американски гражданин от еврейски произход.

Америка беше странен котел от националности. На територията на петдесетте й щата се бяха преплели всички раси, всички народи, които на третото поколение се превръщаха в американци. Имаше едно-единствено племе, което без значение в коя точка от земното кълбо се подвизава, но никога не се променя, не се претопява и не се инфилтрира в друга националност. Това бяха евреите. А Козела работеше с тях или поне, ако не им служеше, нито ги мразеше, нито воюваше с каузата им.

Това съзнание задържаше Хауки Исламболи, изостряше подозрителността му и го караше да се откаже от намеренията си. В него живееше и другата половина от личността му — бедуинът, воинът, потомъкът на Птолемеите и именно тя беше надделяла… На тази вековна гордост разчиташе и Козела и не се учуди, когато чу гласа му.

— Поздрави от Булат Варо — каза на английски някой. Това беше фалшивата легитимация на Виктор Бут, а гласът — на Шейха.

— Можеше и сам да ме потърси!

— Далече е, Йон — каза египтянинът. — В тази част на света го представлявам аз.

— А ти кой си, по дяволите?

— Масуд Ал Салех, гост на твоята родина.

— Моята родина не се нарича Ахмед Доган, господин Салех!

— Но не и Морис Алкалай, надявам се!

— Още по-малко. Всъщност нямам родина, твое височество. Аз съм роден азилант навсякъде.

— Аз също. Ние сме родени под една звезда, Йон!

— Не бих казал — отговори Козела. — От твоята бълва огън.

— Това беше грешка… по-скоро недоразумение. Идиотите на Сокола взеха твоя бодигард за килър.

— И трябва да ти вярвам, шейх? — иронично каза Козела. — Сериозно ли ме мислиш за толкова наивен?

— Не, Йон — каза Исламболи. — Обаждам се да искам не доверие, а прошка. Допуснахме трагична грешка, приятелю. Знам, че е непоправима, но преди да замина искам да чуеш от устата ми: „Съжалявам, не аз издадох тази заповед!“.

Беше редно Хауки да изключи линията, но продължаваше да стои на слушалката.

— Какво очакваш, Масуд? Да ти простя, да ти падна в прегръдките или експлоатираш Флора като разменна монета за доверие?

— Не, Йон! Казах всичко, което бях длъжен. Ако смяташ, че няма какво да си кажем, прекъсни разговора.

Козела не изключи апарата, напротив, замисли се дълбоко.

— Най-лесно е да изключа — каза той. — Каквато и цел да преследваш, шейх, и аз искам да ти кажа нещо. Не ми пука как ще поделите Синайската пустиня с евреите. Аз не съм християнин в традиционния смисъл на думата, камо ли юдаист или мюсюлманин. Много хрътки препускат по следите ми и е лудост да се движа без охрана, макар че се налага да изглеждам незабележим и по-нисък от тревата. Онова момче си отиде нелепо и ти ми прехвърли върховното удоволствие да съобщя на родителите му, че не е сред нас.

Хауки Исламболи помълча, после подхвърли:

— Пресата твърди, че Ангел Сотиров е сирак, Йон!

— Четох всички публикации. Вестниците ми приписват смъртта на любовницата му, а аз ей богу, нямам нищо общо с тази работа. Не го казвам като оправдание. Пука ми дали ми вярваш, или не. Приемам ти извиненията, шейх, ако това ти върши някаква работа. Чети си вестниците и ме споменавай с добро…

— Не изключвай, Козел! — нервно и фалцово прозвуча гласът на принца. — Имаме какво да си кажем…

— Съмнявам се, но ако употребяваш този прякор, никога повече няма да чуеш гласа ми.

— Извинявай, Йон! Искам да се видим!

Козела се изсмя в слушалката:

— Много луксозна претенция, Масуд.

— Да я превърнем наистина в луксозна, приятелю. Заклевам ти се в брат си, че не употребявам това обръщение от куртоазия. Готов съм да спазя всякакви условия.

Козела направи дълга пауза, после заговори бавно с равния си спокоен глас:

— Приех извиненията, Масуд. Поздравите на Булат също, но деловата част, ако това имаш предвид, ще започнем чрез посредници.

— Казах, Йон, приемам всичките ти условия.

— Ще изпратя млада дама, блондинка, красива, прилича на манекен. Ще й прикрепя и куче пазач, двукрако, но вълча порода, шейх. Ако нещо се случи с децата, трудно ще излезеш от страната — Козела натърти, — приятелю! Този път аз ще тръгна на лов и ще те преследвам до гроб!

— Приемам, Йон! Първи ноември, понеделник, бара на Хилтън, десет часа. Ще ги чакам сам, ще си тръгнат невредими.

— Ще видим! — Козела прекъсна линията.

Трепереше от възбуда. Ще суча от две крави, да му еба майката! виеше вътрешно. Ще ви принеса в жертва на Господ! Няма значение Перун, Тангра… Ебал съм ви майката, потомци на Сим и Хам! Щом се налага да слугувам, ще слугувам на Сатаната!

В един момент замръзна като ударен от ток. Козела беше унищожил телефоните си, беше запазил един-единствен, а шейха нямаше начин да се добере до него. Как тогава го беше набрал? Как, да му ебеш майката? Ако слугувам на Сатаната, дали не говорих с господаря си?

 

 

Би било пресилено да се каже, че Цея и Левака вечеряха на свещи и шампанско. Той беше доял шницела си и пушеше цигара след цигара пред чаша минерална вода, тя пиеше трето уиски. Алкохолът не й личеше ни в очи, ни в походка, ни в говор. Продължаваше да държи погледа си вперен в Янтра и рядко даваше вид, че забелязва присъствието му. Левака се разсейваше, оглеждайки заведението и чакаше да „втаса за разговор“, но по едно време му писна и попита:

— Ако искаш да тръгваме?

— Нали ще преспим в хотела?

Левака кимна.

— Ангажирах стаи, но ако ти е скучно…

— Объркана съм, страх ме е, тръпки ме побиват от оня, да не му споменавам името… — имаше предвид Козела.

— Заплаши ли те?

— Напротив, беше любезен, дори мил.

— Тогава?

— Нещо в погледа му ме ужасява. Лицето — маска, очите — мъртви. Като говори имам чувството, че си отваря устата, а някой скрит зад него произнася думите.

— Не ти липсва фантазия — отегчено каза Левака.

— Мислиш, че ме е хванал алкохолът? Може да ми е развързал езика, но това ми е впечатлението! Не знам накъде да хукна.

— Или на третия етаж в хотела, или към София — все по-отегчен я апострофира той. — По-сигурна ли се чувстваш в компанията на Скорпиона?

Цея го погледна в очите, може би за първи път тази вечер.

— Златния или Скорпиона, както го наричаш, е животно, кръвожаден звяр, простак и първобитна мутра. Самият му вид крещи: „Аз съм престъпник!“. Ако съм ченге, не ченге — съдия, само да ми се мерне ще му лепна до живот без право на замяна, без. Той е роден убиец. Не е от оня тип, дето обстоятелствата са ги окървавили. И това за „свирките“ дето ти казах, беше, за да ти запуша устата. Гнус ме е от него като от жаба. Гледам да не го приближавам на по-къса дистанция от десет метра. Аз съм с друг идиот, в когото имах глупостта да се влюбя преди пет години, почти шест. Той е роб на Скорпиона и не шефа, а слугата ме държи в шах. Отдавна да съм им теглила майната. Но ако се чупя, моят боклук ще ме заколи като пиле.

— Вземи аванс — каза Левака. — Защо чакаш?

— Вземи ти! — ядосано му отговори тя.

— Ако се стигне до там, защо не? — продължи нехайно той.

— Не знаеш какво говориш, Косьо! Още по малко за кого.

— Толкова ли е страшен? Няма невъзможна цел, моето момиче.

Цея се загледа в реката и промълви тихо:

— Минава за най-добрия снайперист. Скорпиона го нарича one man show. Някой го е излъгал, че в превод означава стрелец, който не повтаря.

Левака предполагаше какво се крие зад тази полуизповед, полунамек. Цея искаше да му каже, че нейният любовник е оня тайнствен снайперист, който избива жертвите си с по един изстрел, и най-атрактивните показни екзекуции са негова работа.

Готвеше се да я попита за името, когато телефонът иззвъня. Беше Козела.

 

 

— Намирисва ми на два почерка, Плъх!

— Не те разбирам.

— Маскарад, стил Левски, попове, полицаи… Утре ще се появят медицински сестри с касинки.

— Започнаха като клошари, Козел!

— Именно. Маскарадът ще се сменя, но едната групировка ползва този прийом.

— Прийом, почерк, все в гъза. Кой е другия?

— Единичен изстрел в сърцето.

Скръстили ръце на задниците си, облечени като туристи, двамата бавно вървяха по планинската пътека от „Златните мостове“ към „Кумата“. Далече зад тях, трима младоци. Групите имитираха че нямат нищо общо помежду си, целта им обаче беше обща.

— Някой ползва супер снайпер? Добре ли те разбирам?

— Предполагам — каза Козела. — Мастара, Илия Павлов. Руснака и още десетина по-едри и по-дребни риби заминаха по един и същи начин. Еднократна стрелба в сърцето.

— Сръбски почерк? — Плъха по-скоро мислеше на глас, отколкото задаваше въпроси. — Руснаци и кавказци предпочитат главата. Нищо не им гарантира, че под дрехите няма кевлар^[2].

— Димата Руснака имал навик да не сваля жилетката. Правил го е в редки изключения.

— Искаш да кажеш, че пробойната е вътрешна.

— Разбира се — кимна Козела. — Снайперистът е знаел, че е без жилетка, знаел е къде да го причака, а охраната не му е запушила оптиката. Нещо друго?

— Ясно — провлечено каза Плъха. — Остава да разберем кой е стрелецът.

— Аз знам.

Плъха зяпна.

— Сериозно?

— Кога си ме чувал да дрънкам празни приказки, Плъх? Знам го от твоите „къртици“. Разбира се, не директно. Знам кой е фингърът и кой — спусъкът. Вторият трябва да си иде, колега.

— Къде да го търся — глухо попита Плъха.

— В отбора на Скорпиона. Ще мине за отмъщение. Руснака има свои хора и подозрението ще падне върху тях, а аз ще включа Скорпиона в моя хор. Падне ли завесата, на твое разположение е.

— Знаеш ли името на спусъка?

— Варненец, тридесет и пет годишен, кадър на Чуждестранния легион, утре ще получи име и снимка.

— Ще получи? Кой ще получи?

— Синът ти, Плъх! Работа за млади хора. Валери ще командва парада, а Иван Геров и Левака ще му пазят задника.

Продължиха да вървят, мълчаха. Козела му бе поставил тежка задача, чувстваше вътрешната му съпротива, но знаеше, че го държи в шах и че партията ще завърши в негова полза.

— Къде? — попита Плъха.

— Първи ноември, понеделник, Варна. Левака ще им „снесе“ подробностите, но ще остане тук. Трябва ми в София. Когато свършат работата, ще ги прибере на „сухо“, докато мине бурята.

— Кой ще бъде фингърът, Козел?

— Ти си шеф на Ескадрона, полковник Мишев! Аз съществувам само за вестникарите. Левака знае. Ще пием по един чай в хижата и ние с него ще се приберем. Срещата им е на първи в шест и десет на перона на Централна гара. Ще пътуват с експреса. Във Варна ще ги чака кола и „играчки“. Левака ще доуточни подробностите.

Наближаваха хижата. Беше време да приключат този разговор, а и вече нямаше какво да си кажат.

 

 

Когато се прибра в София, Козела освободи Левака, преоблече се, намери в джобното си тефтерче телефона на Хакел и го набра. Когато чу гласа му, попита сухо:

— Ти ли даде номера ми на Исламболи, Джон?

— Къде си, смахнат идиот? Защо не ти отговаря телефонът? Или искаш МВР да те открие преди мен?

— Все тая — отговори Козела. — От вас или от тях все куршум!

— Има недоразумение, Козел! Трябва да го изгладим.

— Не ми отговори на въпроса, Джон! Как ме намери Хауки?

— Ще стигнем и до него. От де да знам, по дяволите! Къде е той?

— В София, глупако! Докато ми приписвате ту сабри, ту Бенина, „резаните“ ще ви изколят като агнета.

— Трябва да те видя, Козел!

— Млък, Джон! Говориш с Бен Хоровиц, жить пархатый^[3]! Ще ти пратя снимка!

Джон Хакел млъкна, слушаше Франк Синатра, но около него беше тихо. После изключи музиката и попита:

— Къде си, Козел?

— Естествено, на майката ти у путката! — беше отговорът.

— Така си и мислех… а всъщност? Имаме работа. Козел… пардон, г-н Хоровиц! Джуит ти поднася искрени извинения…

— Аз не съм синагога, Джон! Не се прави че не знаеш къде е Исламболи! Отговори с „да“ или „не“! Ти ли му даде телефона ми?

— Не — изкрещя Хакел. — Не! Не! Не! — продължи да повтаря той. — Ако Исламболи е тук, значи дочакахме Шейха, Бен! Терорът започва! България не е на Марс, колега!

— Аз съм азилант, дреме ми за България! Аз ти създадох връзките с Бут и Исламболи, а от благодарност ми поиска главата. Вие сеете мърша от Москва до София — приписвате ги на мен. Писна ми на кура от вас, боклуци такива. Аз не съществувам! Аз съм легенда, Джон! Нещо като крал Артур — хем ме има, хем ме няма. В пресата присъствам, в живота — не! Така че…

— Моля те, Бен! — прекъсна го Хакел. — Би ли ме изслушал за момент? Няма да ти губя времето, приятелю, честна дума! Приеми среща с Джуит и ще бъдеш почетен жител на Свещения град.

Козела се разсмя, надяваше се, че звучи искрено, макар че челюстите му бяха сковани и от яд, и от напрежение.

— Може би и хаджия ще ме направите?

— Защо не? Моля те, Бен, приеми тази среща!

— Мога да се самоубия и сам, Джон! Достатъчно е да налапам дулото.

— Джуит ще приеме всякакви условия. Където искаш, когато искаш, в какъвто формат предложиш!

Козела се направи че разсъждава, уж му предстоеше да вземе трудно решение. Всъщност го беше взел предварително и точно това искаше — среща с Мосад. Колкото по-дълго и тягостно изглеждаше колебанието му, толкова по-достоверно щеше да звучи това, което се готвеше да каже. Козела запали цигара, отпи от водката си и каза бавно:

— Ще помисля, Джон. Джуит не е мой тип. Падам си по младо месо. Ако реша, ще ти се обадя. Не се опитвай да ме търсиш, глупако! Разбери как Исламболи откри телефона ми! Тогава можеш да претендираш за доверие!

Козела изключи телефона, вдиша поредната порция дим и се разсмя с глас: Ебах ли ви мамата, тъпа? мислеше той. Прехваленият Мосад ще го духа! Да, ще има среща, но не аз ще ида на нея!

Козела допи водката, съблече се, взе душ и легна с хавлията. „Тази нощ ще спя като къпан!“ — с вътрешно блаженство помисли той преди да затвори очи.