Христо Калчев
В очакване на шейха (2)

II

Беше три и половина през нощта. Козела четеше сутрешните вестници или по-скоро ги преглеждаше на терасата в мотел „Рай“. Долу в ресторанта продължаваше военният съвет на евреите и Влад Аберман.

В храстите бяха разположени хората на Маласа. Всичко изглеждаше спокойно и кротко, дори улегнало, но Козела знаеше, че това е привидно спокойствие и че адреналинът на участниците в срещата е изключително висок.

На вратата се почука. Три къси отсечени удара, после два, после отново три. Ангел Сотиров или Сотан. Козела стана, пресече хотелския хол и отключи на младия красавец. Беше наистина изключително расово момче, а облечен в синия си костюм, завързал огненочервена вратовръзка, приличаше много повече на манекен, отколкото на разбойник.

— Трябва да ти кажа нещо, шефе!

Козела кимна, заключи вратата и го изведе на терасата.

— Какво има? — попита той, връщайки се на старото си място. — Седни. Ония долу избиха ли се?

— Тихи са и под контрол — отговори Исус. — Стават странни неща в София, шефе.

— Например?

— Заложил съм пусии около фондация „Таухид“. За една седмица през офисите им минаха хората на Варненския легион. Бургаските акули, всички групи в София, без Малас. А те самите, за седем дни направиха девет визити на булевард Стамболийски.

— Централата на Доган?

Исус кимна.

— Моите момчета току-що ми съобщиха, че сега посред нощ…

— На разсъмване — прекъсна го Козела.

— Както искаш, така го кажи — продължи бъдещият му наследник. — В момента тече среща между „Таухид“ и ДПС.

— Къде? — попита Козела.

— В резиденция „Бояна“.

Козела не знаеше нищо за тази резиденция. София се променяше всеки ден, нови палати никнеха по всичките й краища с просташкия си лукс, а и самия въпрос беше без всякакво значение. Все едно къде, но срещата се осъществяваше.

— Ние сме на триста километра от София — подхвърли Козела, колкото да каже нещо.

— Моите хора са там, шефе! — каза младият гангстер. — Бандите обедняха, контрабандата секна, нали се сещаш на какво мирише всичко това?

— Не — каза Козела.

Макар че се сещаше, беше по-добре да го чуе от неговата уста.

— Бандите се готвят да се поставят в услуга на ислямския тероризъм. Опипват почвата. Дори и да не започнат да действат на наша територия, със сигурност ще участват в движението на терористите из Европа.

— Ние малка стръв ли сме? — попита Козела, макар да знаеше отговора.

— Все още… — кимна Исус. — Ще нарушат правилата. Сокола имитира религиозно равновесие, затова ще запали огъня другаде. Бандите ще доставят взрива и ще охраняват камикадзетата.

Много вероятно… — помисли Козела. Ако трябваше да влезе в подробности, световните експерти в борбата с терора отдавна бяха предвидили бъдещ съюз между криминалния свят и уахабитите.

— Евреите знаят ли всичко това?

— Не — отговори Исус. — Не предприемат солови акции…

— Включително Бенина?…

— Не, шефе — кротко каза Исус. — Не играя двойни игри.

Козела доля водка на себе си, Исус не пиеше, и запали цигара.

— Какво е положението долу? — повтори той, отминавайки като маловажно съобщението, което беше получил току-що.

Лицето на младия блондин се изопна напрегнато:

— Под контрол. Но целта знаеш ти, шефе. Не съм разполагал бръмбари. Малас държи охраната. Останах с впечатление, че вярваш на Влад Аберман?

— Той е бръмбарът — каза Козела. — Ще слезем при нашите приятели от Мосад. Аз ще прибера Аберман, а ти ще им кажеш с подробности това, което каза на мен. Когато свършиш, кажи на Хакел и онази жена Джуит… Джоана, че ги чакам тук. Няма значение кога. Ако не дойдат, да смятат тази среща за несъстояла се.

Козела се изправи, облече сакото си и го поведе към вратата.

— Колкото можеш повече имена! Влизай дори в маловажни подробности. Трябва ли да ти казвам, че някой от тях записва целия разговор?

— Не — усмихна се Исус.

После излязоха от стаята и взеха асансьора.

Военният съвет все още не беше започнал.

 

 

Беше четири и десет сутринта на двайсети септември. Валеше ситен дъжд. Беше студено, влажно. Стомахът му вреше от киселини, главата му се „цепеше“ по шевовете от болки, докато изпращаше Влад Аберман до колата. Хората на Маласа щяха да върнат младия евреин в лесидренската му каторга.

— Как мина разговора, приятелю? — попита Козела, когато седнаха на задната седалка на мерцедеса.

— Шофьорът и охраната бяха навън под дъжда, а едва ли Малас би посмял да си послужи със СРС^[1].

— Различно… — отговори Влад. — Но предполагам, че не емоциите те интересуват, Козел. Мисля, че финансовите параметри са договорени.

— Бенина? — с иронични нотки в гласа попита старият артист.

— О, тя ме мрази в червата си! Държи ме отговорен за смъртта на братята си. Това беше нейно дело.

— Баронът?

— Той е толкова барон, колкото аз Римският папа — отговори Аберман. — Мосад за Централна Европа и Балканите. Не се подвеждай от младостта му, Козел. Фактът, че мадам Сабат го допуска до себе си е доказателство, че той е висш офицер.

Мадам Сабат… — мислено повтори Козела, но на глас попита:

— Как се държа баронът, пардон, Римският папа?

— Римският папа съм аз… — усмихна се Аберман. — Седеше зад гърба ми, стараех се да не запомня лицето му и нито един път не чух гласа му.

— Кой водеше разговора? — попита Козела.

— Разговор… Трудно е да се каже. Хакел водеше разпита, мадам Сабат направи предложенията на Тел Авив. — Аберман му подаде една касетка. — Те имат запис и ние имаме. Мен ме задоволяват условията. Ако решиш ще пристъпим към работа!

— Ново ноу-хау? — попита Козела, сигурен в отговора.

— Маслини… — усмихнат каза геният на мошениците. — Не яж маслини следващите три месеца!

Искрено развеселен, Козела сложи ръката на коляното му:

— Благодаря за предупреждението! — слезе от колата, вдигна яката на сакото си и под дъжда тръгна към комплекса. Още не беше влязъл в сградата, когато мерцедесът напусна паркинга и с мръсна газ потегли по шосето.

В стаята си Козела завари на терасата женската карикатура на Кетрин Хепбърн, Джон Хакел и Исус.

Влезе в хола, хвърли влажното си сако на един от столовете, извади от хладилника бутилка „Смирноф“, чаши, минерална вода и „излезе“ при гостите си.

— Барът не разполага с друго — сядайки каза той.

— Аз не пия — отговори Джоана, Джуит или мадам Сабат.

— Ти, Джон? — въпросът беше към Хакел.

— С удоволствие — отговори старият шпионин. — Кога спиш, Козел?

Не отговори. Този въпрос беше един от т.нар. риторични и не само че не предполагаха отговор, но имаха за цел печелене на време или издаваха вътрешна неувереност. Козела запали цигара, облегна се в стола и каза на Исус:

— Благодаря ти, моето момче, ще се видим утре — и остана сам с евреите.

— Хареса ли ви Володя Аберман, мадам Сабат? — попита той.

Джуит и Хакел се спогледаха нервно.

— Кой се домогна до това име, Козел? — попита Хакел. — Ти или Влад?

— Сериозно ли очакваш отговор? — отговори на въпроса с въпрос Козела.

— Не. — Джуит се намеси в разговора. — Каквито и да са ви източниците, господин генерал, независимо дали са сведения, или прозрения, моля ви никога и под никакъв претекст да не употребявате това име!

Козела се усмихна.

— Добре, Джуит. Хареса ли ви Влад? — каза той съзнавайки, че е един ход напред.

— Уверих се, че съществува — отговори тя. — Решението ще го вземете, вие, генерале!

Козела бръкна в джоба на панталона си, извади касетката.

— След като прослушам разговора, ще ви отговоря мадам… Джуит. Какво мислите за доклада на моя сътрудник?

— Очаквахме го — отговори Хакел. — Българските банди не са единствените, които се поставят в услуга на световния тероризъм.

Жената се намеси отново:

— Но единствените… засега, съзнаващи какво бедствие е уахабизмът.

Козела кимна.

— Смятам, че сме на прав път — каза той. — Ще прослушам разговора и утре на обед ще получите отговора ми. Не съм алчен. Предполагам, че ще затвърдим сътрудничество ни. След това ще обсъдим по-важния въпрос.

— Няма маловажни въпроси, Козел! — обади се Хакел. — Кого ще пратиш срещу Хауки?

— Ще решим на обед, Джон! Той е по-малък проблем от Доган. Хауки може да загине на българска територия, но с този татарин поемаме риска да се снабдим с един милион непредвидими врагове.

— Ще изчакаме пътуване в чужбина — подхвърли Джуит.

— Точно така… — кимна Козела и вдигна чашата си. — Наздраве, Джон! Да смятаме, че деловата част е приключена. Последен въпрос, мадам?

— Не! — прекъсна го Джуит. — Не продължавайте, за бога. Утре ще излезем сред природата. Вие и аз, генерале, тогава ще ви отговоря на някои въпроси.

 

 

Разходка с лодка! Боже, каква идиотска идилия! — мислеше Козела, плъзгайки веслата по повърхността на изкуственото езеро. Двама старци на любовна разходка с лодка! Тази жена и го дразнеше, и го респектираше едновременно. Сабат, какво беше Сабат, по дяволите? Някъде беше чувал тази дума.

Козела я чакаше да заговори, тя мълчеше.

Докога ще трае тоя цирк?, остави веслата, запали цигара, погледна я разсеяно.

— Приличате на Кетрин Хепбърн — каза той. — Разбира се, в по-младите години.

— Ласкаете или се гаврите? — Гласът й беше равнодушен, отвлечен, като че ли унил.

— Нито едното, нито другото! Какво значи Сабат на иврит?

— Събота.

— Това трябва ли да ми говори нещо? — отново попита той.

Мадам Сабат се намести на неудобната, твърда пейка и се взря в очите му. Имаше умен поглед, който на моменти му изглеждаше ту тъжен, ту жесток.

— Какво знаете за тероризма, генерале?

— Почти нищо, мадам. Аз съм бивш полицай, бях гангстер, сега и аз не знам какъв съм. Със сигурност знам, че искам да напусна бойното поле.

Мадам Сабат се усмихна.

— Начините са два, генерале. Или като победител, или като труп.

Права е д’еба мама му! — помисли Козела. Подсъзнателно и той знаеше, че никакво оттегляне не беше възможно, докато не намери кукловод, годен да го замести. Исус беше млад още. Или поне му трябваше време и опит.

— Права сте — унило каза той. — Не ми е ясно, какво значи да си победител? Алтернативата ми се вижда по-вероятна.

— Вижте, генерале! — Мадам Сабат извади някаква книжка от чантата и я пусна в скута си. — Това са скрижалите. Няма ги в превод, затова ще ви кажа най-общите неща. Религията е една, господ е един, но не е нито вашия, нито Аллах, нито Йехова, нито някой друг култ от световния монотеизъм. Бог е човек, макар и временен.

— Излишна лекция, мадам — ядосан каза Козела. — Не сме в синагога и аз не съм религиозен.

— Но войната е религиозна, генерале! Религиозна и цивилизантска. Дори атеист би трябвало да го схване.

— Добре, схващам го, Джуит, и какво от това? Какво трябва да направи цивилизованият, религиозен, бял човек за да се справи с исляма?

— Да си признае, че воюва с него. — Мадам Сабат прибра скрижалите. — Демагогията на правозащитните организации доведоха до катастрофите в Ню Йорк, Мадрид и Кавказ и т.н. Ние трябва да обявим война и да я водим до спечелването й. Докато пясъците на Арабската пустиня погълнат целия ислямски свят.

— Така ли? — развеселен, попита Козела. — Как си представяте това? Нов кръстоносен поход?

— Ще дойде време и за религиозни удари, генерале! Друг е пътят. Официално обявена война, разрушаване на всички джамии в Европа и Америка, затваряне на всички ислямски фондации. Берлин е вторият по големина турски град… Но както са казали древните: „В Рим по римски!“. Ако турците в Берлин или някъде другаде не се приобщят към нашия свят — репатрация.

— А ако воюват? На младите поколения Германия им е родина…

— Ако воюват — кръстоносен поход!

— Уважаема госпожо — усмихнато каза Козела, — ислямът е богат, притежава енергийните източници на света!

— Точно така… — прекъсна го Сабат, — първата ни грижа, след като поставим условията си на ислямското население в Европа и Америка, е да блокираме банковите авоари и да наложим мораториум върху петрола. Петролът е в Близкия изток, генерале, но открит от юдеи и християни, разработен от тях, за да бъде експлоатиран от враговете им. Това не ви ли прилича на кретенизъм?

— Добре де — отговори Козела. — Да приемем, че всичко това се случи! Какво следва?

— Пясъците превземат Ориента, бедуините отново стават бедуини, в един сепариран свят, под контрол на християно-юдейството. Когато репатрацията приключи и финансовата мощ секне, петролът ще се върне в недрата, а ислямистите в шатрите си. Цивилизованият свят разполага с достатъчно капсулиран петрол, за да преживее блокада над ислямистите. Дори да трае десет-двайсет години. Техническият гений ще открие нови източници на енергия — това предстои в близко бъдеще. Второ, някой ден, отново ще се върнем в онзи свят, но той ще е омаломощен, излинял, негоден да се съпротивлява и ще опитаме да го социализираме. Дотогава, война, генерале!

— Какво наричате социализация, мадам? — все по-отегчен, подхвърли Козела.

— Това, което разбирате и вие — остро отговори тя. — Образование, здравеопазване и приобщаване към общочовешките добродетели.

Мадам Сабат отново отвори чантата си, извади едно писмо и му го подаде.

— Поздрави от генерал Алкалай, Козел! — натъртено каза тя. — Сега може да се връщаме!

Козела повъртя плика в ръцете си, вдигна глава и втренчи поглед в очите й:

— Не и преди да сте ми отговорили на два въпроса, госпожо!

— А именно?

— Защо е толкова рисковано произнасянето на името ви? И къде, и кога ще се погрижите за Доган?

— На първия въпрос ще ви отговоря, когато ми кажете откъде знаете този прякор. А на втория — отговора държите в ръка!

Козела мълча няколко секунди, загледан в прогнилия под на лодката, после хвърли цигарата във водата и мълчаливо загреба към брега.

В хотела Козела прочете писмото на Алкалай и се огледа за Исус. Нямаше го нито в ресторанта, нито в бара.

— Сигурно е в стаята си… — каза един от охраната на Маласа.

Козела взе асансьора, качи се на третия етаж, но още по коридора чу вопли. Като се приближи до вратата, картината му се изясни. Исус ебеше младата тигрица Бенина, а тя с воплите си смущаваше не хотела, а дори пет хиляди и седемстотингодишния си бог. Върна се в бара, поръча водка и се замисли. Подсъзнателно знаеше, че играта загрубява, но параметрите на кризата не му бяха ясни. От писмото разбра, че нищо не зависи от него. Че съдбата му, тази на семейството му в далечен Крит, а дори на бандитчетата, разхвърляни около комплекса, зависят от тази карикатура на Кетрин Хепбърн, на която кой знае дали някога щеше да научи истинското име. „Госпожа Събота“ се явяваше шеф на могъщия сабри, на генерал от КГБ, ФСБ и т.н., камо ли на него, жалкия балкански бандит.

Ебал съм му майката, да става каквото ще! Изпи сто грама „Смирноф“ на екс, запали цигара и се пусна „по течението“. Наистина да става каквото ще! повтори си на ум той, смазан от безсъница и пиене. Победител? Едва ли ще бъда точно аз, а за алтернативата винаги има време.

После наистина се пусна по течението.