Христо Калчев
В очакване на шейха (12)

XII

Генерал Иван Милетиев и полковник Симеон Мишев излязоха на широката тераса на хотел „Елит“.

Шпиони и бандити. Шибана среща — мислеше Козела — Всъщност беше опасна! Какво ли не беше опасно, по дяволите! — тресящ се от абстиненция, пъхнал ръцете си, свити на юмруци, дълбоко в джобовете на якето. Козела огледа „къртиците“. Красива млада жена — това беше първото му впечатление и както винаги то лъжеше. Плъха беше взел мерки, на терасата нямаше никой. Барманът — „негов човек“, беше поставил табела „Затворено“ на входната врата. Цветана Ризова или Цея, минаваше за дистрибутор в бандата на „Златната барета“ или Скорпиона, както го наричаха хората на Исус, но най-вероятно беше негова любовница. Козела знаеше, че единственото му предимство пред титуляря е цената, която е готов да даде за съвестта на тази изискана блондинка. Юмер, не беше запомнил фамилното му име, беше помак, служил известно време в РПУ-Якоруда, но отпаднал от състава на МВР, беше се присламчил към Ахмед Доган и служеше в охраната му. Третият обаче, млад трийсетгодишен мъж, елегантен, строен, а видимо бърз и як, беше обявен от Плъха за феномен.

Съученик на сина му Валери, той се беше прочул с уменията си, когато застане на черната дъска, да хване тебешира с лявата ръка, да пише, докато ръката му не стигне до тялото, след това да прехвърли тебешира в дясната и да продължи до края на реда с непроменен почерк. Беше рядко умение и Козела не беше срещал друг човек, роден да си служи еднакво с двете половини на тялото. Това му възбуди любопитството.

Константин Коев или Левака, както беше известен в средите си, стоеше неподвижно като закован с пирони, погледът му — спокоен и уверен. На пръв поглед слабото тяло изглеждаше жилаво, та дори и мощно, макар скрито в дебело кожено яке. Левака минаваше за „дясната ръка“ на Гърка и по думите на Плъха, беше „състезателния кон“, на който трябваше да заложат. Козела не прие на доверие тези референции, той трябваше да се увери сам и то още тази вечер.

— Аз съм Козела — каза той. — Чували ли сте за мен?

— О, да! — каза „младата дама“. Изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото уплашена. — Вие сте страшилище, г-н Козел! Номер едно в нашите среди.

Тъпа путка!, помисли Козела.

— Без господин, Цея! — каза той. — Не сме на състезание! Ти, момче? — въпросът беше към помака.

— Важно е шефът да е чувал! — отговори Юмер и посочи Плъха.

И тоя ще отпадне помисли Козела. А това на неговия език значеше, че ще потъне два метра в земята.

— Левак?

— Разговор за четири очи — спокойно отговори младият мъж.

Козела кимна.

— Предлагам работа. Разбира се, и заплащане. Готови ли сте да работите с мен?

— Аз работя с г-н Мишев — отговори Цея. — Зависи от него.

— Ти, Юмер?

— Строя къща и имам нужда от пари.

— Добре — каза Козела. — Г-н Мишев ще ви обясни подробностите. Ела с мен, Левак!

„Феноменът“, както го наричаше Плъха, стана едновременно лениво и пъргаво. Козела съзнаваше, че тези две впечатления образуват нонсенс като пържен сняг или дървено желязо, но точно такова беше впечатлението, което създаваше този невъзмутим хлапак. Козела го поведе към ягуара, но Левака поклати глава и се качи в малкото си форсирано БМВ трета серия M-power. След петнайсет минути Козела спря пред хотел „Тервел“ на Албена. Левака паркира далече от него и го последва в бара.

Когато застана до него и погледите им се срещнаха в огледалото, Козела видя себе си на млади години преди пластичната смяна. Ние сме една порода негодници! помисли той, очаквайки да чуе поръчката.

— Кафе — каза Левака.

— Две — добави той и тръгна към масите. Левака не го последва веднага, изчака да сервират кафетата и тогава се отпусна срещу него с лениво-пъргавия си маниер.

— Здравей, Левак — каза Козела. Младият мъж кимна. — Чувстваш ли се предател?

— Независим! — отговори той.

— Не съществува пълна независимост. Гъркът ти плаща, нали?

— Аз си изкарвам хонорара. Не приемам подаяния.

Тези думи предполагаха горди нотки в гласа на изговарящия ги, но Козела чу по-скоро увереност, отколкото фукня. Навремето и той гледаше на първите си стъпки в бандитизма като на временни хонорари, докато в един момент това не се превърна в навик, а оттам и в професия.

— Имаш ли нужда от пари?

— Няма достатъчна сума. Бил Гейтс продължава да печели.

— Прав си — каза Козела. — Да разбирам ли, че си готов да работиш за мен?

— По твоя поръчка за себе си — отговори Левака.

— И това е отговор — каза Козела. — Изчакай ме във Варна, в парка на делфинариума.

— Време? — попита Левака.

— Колкото е необходимо!

Козела се върна в Балчик и ги завари да вечерят в хотел „Елит“.

Деловата част от срещата беше приключила, оставаше да се финализира.

— Юмер, ела с мен! — Помакът го последва, слязоха по тъмната стръмна алея към двореца, заобиколиха го, излязоха на балчишката дамба, мълчаха. Козела умишлено, мюсюлманинът в очакване на заповеди. Козела трепереше от нерви, имаше нужда от водка и цигари и сам не знаеше защо се изтезава.

Ти си в залеза на живота, Козел. Лишаваш се от малкото пороци, които обичаш!

— Вярващ ли си, Юмер? — Козела седна на камбаните.

— Да — отговори той.

— Бог е един. Различно го наричаме. В кого вярваш? В Аллах или в Сокола?

— В Аллах — угоднически отговори Юмер. — При Сокола си вадя хляба.

— Правилно, Юмер. От Сокола хляба, от мене сиренето.

Измъкна „Глок“-а, застреля го в сърцето, подпря го да не рухне, изстреля още два патрона в стомаха, изтъркаля го по каменния бряг и блъсна трупа във водата. Прибра пистолета под колана, пусна заглушителя в джоба на якето и се върна в хотела. Нито блондинката, нито Плъха го попитаха къде е помакът, а и той нямаше намерение да се отчита.

— Време е да се разделяме. Цея идва с мен, г-н Мишев! Ще се видим в София.

 

 

Когато забеляза БМВ-то пред делфинариума, Козела намали, включи къси-дълги, видя потвържденията от неговите фарове и продължи бавно. БМВ-то излезе от паркинга и подкара след него.

Цея мълчеше през цялото време, барабанеше с пръсти по таблото в такт с музиката, която сама беше намерила. Козела паркира във Виница, отключи дистанционно гаража, вкара ягуара вътре. Левака го последва и паркира до него. Гаражът побираше два тира и това беше една от причините, ако не основната, да избере тази къща от многото кьошкове, които се даваха под наем за зимата.

Запали осветлението и през задната врата въведе гостите си в къщата.

— Настанявайте се! — каза той, посочвайки им канапетата в хола. — Има всичко за пиене и нищо за ядене.

— Аз съм уморена — каза Цея. — Очите ми се затварят.

— Горе — Козела посочи стълбата за втория етаж, — има четири спални и баня. В лявата половина помещенията са свободни.

Беше седем без десет, когато останаха сами. Козела не пиеше и не пушеше, изтезавайки мазохистично нервната си система.

Левака отказа пиене, но извади „Марлборо“ и запали. Едва сдържайки се да не поиска цигара, Козела подхвърли:

— Кой е Таки?

Въпросът изглеждаше неутрален и звучеше незаинтересовано, а беше целенасочен и съдбоносен.

— Грък, син на емигранти комунисти.

Очакваше Левака да продължи, но бързо се убеди, че партньорът му смята информацията за задоволителна. Включи телевизора, не защото му се гледаше или търсеше нещо специално, а за да попречи на Цея да чува разговора. Попадна на някаква шумна комедия по Нова телевизия, остави дистанционното.

— Искам всичко за това гърче, Левак!

— Информацията е ценна стока, Козел!

— Колко?

— Хиляда евро.

Козела отброи пачката и я подхвърли на масата.

— Слушам!

— Един въпрос?

— Казвай!

— Къде е турчинът?

— Помакът, искаш да кажеш!

Козела се пресегна, отброи петстотин евро от сумата и каза:

— Плува. Мъртъв. Убих го на дамбата. Информацията струва петстотин евро!

Младият мъж се усмихна за първи път. Беше расово, това копеле, и макар преебано, видимо оценяваше бандитската конвенция.

— Та какво за Таки?

— Джудже, Козел — започна Левака, — комплексар, изключително жесток и безмилостен. Срещнеш ли го или стреляй, или бягай!

Емисия новини прекъснаха филма. Появи се руса говорителка и обяви извънредно съобщение. Не довършила фразата, камерите превключиха на софийския булевард „Витоша“.

„Тази вечер в осемнайсет и трийсет и седем минути на излизане от IU клуб беше застрелян един от основателите на силовата групировка СИК — Димитрий Минев, известен в подземния свят като Димата Руснака.“

Левака настръхна. Козела го наблюдаваше с периферното си зрение. Този млад мъж се владееше отлично, но очите го издаваха. Зениците му се бяха разширили, орбитите му плувнаха в алено було, гаранция за вътрешно напрежение. В този момент пулсът му беше поне сто удара в минута, а кръвното му налягане в небесата.

Информацията изтече, говорителката заяви, че данни ще подадат в централните новини и отново включиха сериала.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да — глухо отговори Левака.

Козела отвори хладилника си. Имаше водки, ракии, уиски, вина, включително мастика. Зареждането влизаше в цената на къщата.

— Какво ще пиеш?

— Каквото и ти.

Козела взе бутилка „Смирноф“, газирани води, лед, чаши, сложи ги на ролковата масичка и ги добута до него. Щеше да пие с този млад гангстер, не защото му се пиеше, а защото това беше най-добрия начин да намери общ език с него. Що за подло животно е човека? мислеше Козела, разливайки водката. Намерих идеалното оправдание да прекъсна сухия режим! Пресегна се, взе „Марлборо“-то. Имаше две цигари. Козела я повъртя и хвърли кутията пред него.

— Пуши! — каза мрачно Левака. — Имам един стек в колата.

— Донеси го!

Запали цигара, разля водката, газирана вода, обърна формата с лед в една чиния. Левака се върна мълчаливо, седна, запали цигара, разпечата стека, подаде му кутия и остави останалите на масата. Беше овладял погледа, може би и пулса. Преди да отпие обаче, отля глътка на мокета. Козела го последва.

Не е време за наздравици помисли той преди да каже:

— Близки ли бяхте?

— Ако бяхме, нямаше да търся работа.

Мълчаха, пушеха, пиеха, после Козела върна петстотинте евро при останалите.

— Аз бях в играта, когато тия момчета се появиха. Тогава всички гравитираха около ВИС-1.

— Отделиха се, когато ти уби Васко… — нехайно подхвърли Левака.

Козела поклати глава:

— Не. Търканията бяха започнали преди това. Още в Кайзерслаутерн при първоначалното натрупване на капиталите. Бяха автокрадци. Когато ги подгониха германците, се скатаха във Виена. Там ги надуши Дойнов и насъска Интерпол. После в Прага — там започнаха конфликта.

— Не — каза убеден Левака, — в Будапеща, когато ВИС удари балтията на Янко Лудия.

— Епизод… — отвърна Козела. — Никой не понасяше този идиот. Когато Кудев го свитна, вдигнаха луд купон на „Ваци“. Още бях в полицията. Информацията е от първа ръка.

Левака го погледна иронично.

— Не вярваш ли?

— Играеха други асове, Козел. Поли Пантев беше излязъл от затвора в Германия. Карамански се беше измъкнал от чешката „безпечност“^[1], бай Миле се беше укрепил в Белград и Аркан му ползваше услугите.

Имаше нещо вярно, но Левака по-скоро ползваше чужди разкази, отколкото лични наблюдения.

— Колко годишен беше през 92 година? — попита Козела.

— Седемнайсет, бях в спортното училище. Тогава се включих в играта.

— На чия страна? — попита Козела.

— Прибери си парите — каза Левака, — няма да те цакам на дребно.

Козела не се възползва от предложението, напротив, побутна ги към него.

— Защо съм тук, Козел, и какво искаш от мен?

Козела разпечата „Марлборо“-то си, запали цигара, доля чашите и едва тогава му отговори.

— Търся наследник, Левак. Въобразих си, че съм намерил, но бесовицата го провали.

— Сотан?

Я, да му ебеш майката! помисли Козела. Това момче знае повече отколкото си мислех!

— Познаваше ли го?

— Покрай малкия Плъх, Валери. Бяхме заедно в спортното. Познавам и Сотан, но не бяхме близки. От вършач ли имаш нужда, Козел?

— Ако имах, нямаше да питаш къде е помакът! Трябва ми човек, който мисли.

— И това съм аз?

— Не съм сигурен. Надявам се! Останалото е в ръцете ти.

— Защо доведе оная пичка! Как й беше името?…

— Цея.

— Тя върти свирки на Златния. Ще те изпържи при първа възможност.

— Това ще решим сега и тук. В морето има място за всички!

Левака като че ли пропусна покрай ушите си тази фраза.

— Виж, Козел! Преди да минем на деловата част, трябва да ти кажа нещо. Жътвата продължава. Има три варианта. Или СИК воюва вътре, или ги целят отвън…

— Момент… — прекъсна го Козела, — ползвам два типа умения, момче! Сега ще говоря като полицай. Вестникарската легенда гласи, че войната на ъндърграунда се води между ВИС и СИК. Аз, полицаят ти казвам, че това е партенка за масова консумация. Готвиш се да ми кажеш, че Маджо води едната група в СИК и отмъщава за бай Миле, Стоил… На другата страна приживе властваше Поли, с него беше Женята Дългия, братята Пехливанови и третия филиал, уж пасивен, но всъщност не по-беден и алчен, начело с Димата Руснака, Маргините и други повече или по-малко известни артисти. Не е логично, Левак! Със смъртта на един бос умират и парите. Поли го върнаха от Аруба, за да го погребат на държавни разноски. Капиталите на Илия Павлов изчезнаха като вода в пясък, да не говорим за дребни риби като тоя, на който му отливаш на гроба. Някой отвън командва вършачите!

Левака кимна.

— Има и такава вероятност — каза той. — Има и групи и апетити, но ще говорим за тях когато разбера ролята си в твоя театър и решим съдбата на оная пичка горе!

Преди да поднесе чашата си към устата, Козела каза:

— В България започна да действа радикалният ислям. Трябват ми хора, за да му подрежем крилата. Осигури Таки и компания и ще плувате в мангизи като патета в лайна.

— Кой плаща?

— Засега това не е твоя работа! Организирай отбора на Таки и не пипай Цея… пичката, както се изрази. Работата е толкова мащабна, че вашата банда не е достатъчна. Идеята е проста, Левак! Обединение на Гърка и Златния под моя шапка. Временно! После лидерите ще потънат в земята, аз ще се оттегля в пенсия, ти ще поемеш отбора. Свършиш ли тази работа, не ти ще търсиш хонорари, а ще ги определяш. Не бързай с отговора сега. Започват новините. Ще говорим утре на трезви глави.

— Цея в час ли е?

— Не още. Осигуря ли първата половина от калъпа, ще му търся еша^[2].

Започваха новините и Козела усили звука.

 

 

— Що за име е това, Цея?

Излязоха от Варна, ръмеше, свечеряваше се, но мощното БМВ беше достатъчно сигурно, за да лети като куршум по магистралата. Левака рядко слизаше под сто и петдесет километра в час, а тази скорост плашеше пасажерката му.

— Умалително от Цветана!… Не можеш ли да намалиш? Над сто не се чувствам комфортно.

Левака обра газта и продължиха. Цея се оживи. Започна да преглежда касетките, избра една с алтернативен рок и включи касетофона.

— Не си ли претенциозна, Цеце? — заядливо каза Левака. — Определяш скоростта, музиката? Не са ли те научили да питаш?

Цея изключи.

— Извинявай! — каза тя. — Няма да ми чуеш гласа до София.

Левака пусна роковете и се усмихна.

— Бъзикам се, Цея! Прави каквото искаш, нямам намерение да те изтезавам.

— Как се казваш? — попита тя.

— Коста.

— Истинското ти име?

— Константин.

— Коста не ми харесва, мога ли да ти викам Косьо?

— Наричай ме както искаш.

Продължиха да пътуват, дъждът се усили. Наближаваха Шумен, когато Цея се обади отново.

— Къде отиде оня, Юмер? Така ли се казваше?

— Не знам — отговори Левака. — Замина преди нас.

— А Козела?

— Остана във Варна.

Левака чувстваше, че въпроси напират в нея, но се въздържаше да пита. Хубава пичка!, мислеше той. Ще я поканя на вечеря в Търново!

— Нещо те мъчи, Цея? Въпроси, а?

— Да — каза момичето. — Козела иска невъзможни неща.

— Да прецакаш любовника си?

— Той не ми е любовник…

— Кой? — иронично, с явно недоверие звучеше гласът му.

— Кой, кой… Златния!

— Козела го нарича Скорпиона.

— Както ще да го нарича, не ми е любовник.

— Да бе! Наставник, учител по ръкоделие…

— Ако искаш вярвай! Не ми пука…

Левака подмина Шумен, дъждът спря, но насреща се стелеше мъгла и намали скоростта по принуда.

— Косьо…

— Кажи, Цея! — лигаво подхвърли той.

— Защо ме иронизираш?

— Бъзикам се, не ми обръщай внимание! Слушам те!

— Наистина не мога да се справя със Скорпиона. Той може да е убиец, но е католик. Не вярвам да заиграе по гайдата на евреите.

— Евреи? Откъде ги измисли?

Тая манекенка май знае повече от мен!

— Щом ще бутаме колибката на арабите и ще ни се плаща за това, значи някой е дал поръчката. Това не е българска работа. Остават евреите! Поне така си мисля.

Права е, мама му стара! Фактът, че трябваше да съюзят враждуващите банди на Таки и Златния, беше извънреден разход. Кой можеше да си го позволи, ако не Мосад?

— Права си, малката — каза той. — Скорпиона може да е католик, но и гъркът е религиозен, да му ебеш майката! Построи два параклиса, в дома си и на вилата. Кара ни да палим свещи за щяло и не щяло.

Мъглата ставаше все по-гъста, трафикът все по-тежък. Пълзяха с петдесет-шестдесет километра в час, а тази скорост опъваше и без това взривната му нервна система.

— Добре, Косьо, да речем, че примирим католик и православен. С какви аргументи ще ги убедим, че истинския враг не е юдаизмът, а ислямът?

— Еба ли му майката! Извинявай! — Левака я погледна и срещна очите й. — Ти си умно момиче. Подценявах те!

Цея се усмихна приветливо.

— Първо, псувай колкото искаш. Второ, не си единственият, който ме е подценявал, нали съм блондинка, т.е. тъпа пичка. Въобще не ми дреме кой какво мисли.

Алтернативните роци изтекоха, Цея смени касетката. Зазвуча Елвис Пресли, единственият певец, който не му омръзваше и слушаше, когато е на път.

— Искаш ли да вечеряме?

— Може — кимна Цея. — Има стотици капанчета.

— Говоря ти за истинска вечеря в истински ресторант. Наближаваме Велико Търново.

— Не бързам — каза Цея. — Нямам нищо против, стига да поемеш разноските.

— Естествено — развеселен от откровеното й нахалство, каза Левака. — Умна блондинка като теб, а и нагла при това, заслужава вечеря с шампанско и свещи. Искам да те попитам нещо?

— Казвай.

— Наистина ли не си любовница на Златния?

— Не — отговори тя. — Не че не съм му направила някоя друга свирка, но той играе на тежко женен и мъж на семейството. Има един боклук от обкръжението, който си въобразява, че съм му любовница. Чудя се как да се отърва от него.

— Аз ще ти помогна — каза Левака и влезе във Велико Търново.