Zотов
Еликсир в Ада (77)

Седемдесет и шеста глава
Плюсове и минуси

18 часа и 20 минути

Без да вдига пръсти от изящно обработената кост, Тринайсетият побутна елегантно офицера по гладката повърхност, а фигурата се плъзна по дъската, направена от черно дърво и бял нефрит. А какво ли щеше да стане, ако направеше така? Не. Така май че щеше да се оголи. Противникът му без проблеми можеше да пробие от фланга, да му вземе коня и току-виж до мат останали само два хода. М-да, ситуацията беше неприятна. А как ли щеше да постъпи опонентът му?

Юда обърна столчето, завъртайки го около оста му, и застана пред „белите“. Толкова години играеше шах сам със себе си и бе разработил толкова много комбинации, че за пет минути можеше да бие всеки гросмайстор. Трудно бе да се каже какво не е вършил през тези две хиляди години само за да убие времето си. Но дали се радваше, че старото му желание скоро щеше да се осъществи?

В това се състоеше целият проблем. Ако даваше интервю по телевизията, без съмнение щеше да признае с усмивка: „Да! И още как!“ Но в моментите, когато не преливаше от радостно настроение, Тринайсетият потискаше вътрешните си изблици на безпокойство. Потъвайки в тревожните си сънища, Юда се боеше да си зададе въпроса, дали наистина иска Черният ангел да прекрачи от мрака в реалността?

Без съмнение Тринайсетият щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че сегашното състояние му харесва, защото самотата можеше да подлуди всекиго. Не, всъщност Юда изобщо не се тревожеше за това. Плашеше го неопределената неизвестност. Да речем, че всичко станеше така, както го бе предсказал. Но в такъв случай какво щеше да се случи след това? По този въпрос в главата на Тринайсетия не се раждаше никакъв що-годе смислен отговор. Всяко човешко същество се боеше да погледне в плашещата бездна, чието дъно не можеше да види, колкото и да се стараеше.

Тракането на дърво прекъсна мислите му. Беше потънал в мислите си и бе изпуснал белия топ. А той се търкулна по гладката повърхност на дъската и падна на килима. Юда не се наведе да го вземе, защото отново го втресе.

Защо изобщо измисли тази рецепта? Какво и на кого искаше да докаже? Да обясни на апостол Йоан, че е по-умен от него и че познава по-добре Вселената ли? Хъм… Вероятно. Лесно е да разрушиш онова, което другите са създали. Той винаги бе вярвал, че със сигурност ще се намери желаещ да извърши такова нещо. Две хиляди години мечта и чака, а в разпалените си нощни бълнувания си представяше само едно — как някой, без значение кой, намира случайно скритата в саркофага до гроба му Книга и покорявайки се на тайното му желание, изпълнява ПРОРОЧЕСТВОТО. Съблазънта на онзи, който я откриеше, независимо кой щеше да е той, би трябвало да е огромна и би трябвало да разяде цялото му сърце, пропивайки го с отровата на тщеславието. Рядко би се намерил човек, който да изпусне такъв шанс, и нямаше значение какъв щеше да е той — богаташ, фанатик или скитник.

И стана точно така. Нямаше значение какъв бе характерът на човека, който откри Книгата. Важното бе това, че той тръгна покорно по пътя, посочен от Тринайсетия. Никой не можеше да отрече, че той познаваше до тънкост човешката природа. Ако романтичният Глас виждаше в това блудно стадо безброй плюсове, практичният Юда откриваше само минуси. Нима то не заслужаваше всичко това? Разбира се, че го заслужаваше. Но съдбата на хората не го интересуваше. Само че какво ли щеше да стане със самия него?

Казват, че само след две-три години, прекарани в единична затворническа килия, хората полудяват. И започват да разговарят с решетката, със стените, с тавана. Какво му помогна да не откачи през първите години и разсъдъкът му да не се замъгли? Силата и упоритостта. Тринайсетият искаше да дочака разговора с Гласа, каквото и да му костваше това. Когато по кабелните телевизии започнаха да пускат филмите на ВВС за археолозите, той си гризеше ноктите от яд, че нито един от тези очилатковци не можеше да се добере до сандъка, заровен под хълма?

Но те вече се добраха до него. И ако той пожелаеше, без проблеми можеше да си издейства снизхождение, разкривайки подробно, страница по страница, плана за действие на онзи, който бе открил Книгата… Ах, колко наивно подходи! Всичко това се случваше в Града, а Гласът не се вълнуваше особено от проблемите там. Може би в крайна сметка единствено шефът щеше да му каже едно мимолетно благодаря, но както е известно, благодарностите бяха само думи.

Навремето Гласът не си помръдна пръста, за да спаси себе си — любимеца на хората. Такава беше политиката му — да смята, че онези, които вършат злини, сами погубват душата си, тоест че това е лошо за самите тях. Независимо дали Тринайсетият щеше да помогне на разследването или не, писмата му до Небесната канцелария щяха да си останат без отговор. Гласът се обиди. Така да бъде, сърдитко Петко — празна му торбичка. Но когато всичко наоколо пламне, те щяха да се сетят, че биха могли да предотвратят тази катастрофа само с един-единствен разговор, който щеше да продължи двайсет минути. Но вече ще е късно. Така да бъде!

Тринайсетият се улови, че мисли с категориите на тригодишно дете, и най-неочаквано го досмеша. Май че миналата нощ игра на шах доста до късно… Още не беше време за сън, но очите му се затваряха и той не издържаше повече. Така или иначе машината се завъртя и нямаше как да бъде спряна. Скоро той щеше да види лицето на Черния ангел в цялата му красота, когато се изправеше пред него. И вече беше късно да размишлява дали това беше добре или не.

Тринайсетият отиде до спалнята, стъпвайки по копринения мъх на тебризкия килим. Леглото под балдахина, застлано с черни чаршафи, сякаш излъчваше свежест и умиротворение. Без да се съблича и без да събува обувките си, Тринайсетият легна върху мекото одеяло. Известно време гледа в тавана, а след това затвори бавно клепачи. Той все още не знаеше, че няма да успее да се наспи.