Zотов
Еликсир в Ада (23)

Двайсет и втора глава
Анализът

2 часа и 22 минути

Шефът седеше във вибриращото кресло. Парагвайски индианци бяха изработили тапицерията му от кожата на йезуитски проповедник. И вече за десети път препрочиташе резултатите от анализа на химическия състав на веществото, които спешно му донесоха от лабораторията на Менделеев. За щастие тук не всички професионалисти се разболяваха от звездна болест и в Града си оставаха точно толкова добри специалисти, колкото бяха и на Земята. Но трябваше да признаят, че малцина в Ада бяха такива. Беше невъзможно да се работи с почти всички актьори и писатели, а за певците дори и дума не можеше да става, защото те изобщо не разбираха КЪДЕ са попаднали.

Например онзи… как му беше името… Шефът сбърчи косматото си чело, опитвайки се трескаво да се сети… С черните очила… А, да — Елвис Пресли. Ама че номера, ама че самочувствие, ама че надменност! Ритнал камбаната от свръхдоза и най-искрено се надявал, че ще се озове в Рая. Да, бе, че къде другаде би могъл да се озове? Всички на Земята си мислеха така. Можеш да пиеш, да се чукаш, да се боцкаш по двете ръце, да убиваш, да мамиш и въпреки това ще се озовеш в Рая, защото това си ТИ — честният, умният, най-добрият от всички и приживе си извършил куп благородни неща. Например, преди двайсет години си дал на някакво безпризорно момченце кренвирша, който си се канил да изхвърлиш. Та този fucking Елвис моментално поиска вила за лично ползване, кадилак и прислуга от девственици, обявявайки снизходително на шефа, че щом се налага, в замяна веднъж месечно ще изнася концерт в резиденцията му.

Шефът не изпепели Елвис пет секунди след началото на разговора им единствено защото знаеше, че повечето хора от шоубизнеса наистина не са наред с главата. След като помисли малко, той изпрати певеца да работи като редови мениджър в телефонната компания в района, обитаван от африкански пигмеи, защото там никой не го познаваше и не му искаше автографи. Шефът не се поинтересува какво се случи с него по-нататък. Макар да се говореше, че и там е издрапал и дори е създал самодеен кръжок сред пигмеите.

Елвис ли? Защо си спомни за него? Ами да, какво ли не му хрумва на човек, когато е разстроен. А той имаше от какво да бъде разстроен — нещата вървяха много зле. За психаря Адолф всичко отдавна му беше ясно — той беше гнусна личност. Но изобщо не можеше да разбере на кого е причинила зло тъпата блондинка, която всяка вечер плачеше във възглавницата си, докато бършеше пръските от гнили домати по лицето си?

Шефът отново се взря в тънкия лист оризова хартия, изписана с непознати за него знаци. Това бяха коментарите на Менделеев, надраскани по полетата му.

Добре, можеше да допусне най-невероятния вариант — че професорът е прав. И какво означаваше това? Та това си беше истински шок! Ако установеният от него химичен състав беше точен, значи самият шеф отдавна вече би трябвало да е изчезнал, гърчейки се в центъра на огнено кълбо. Такава беше ужасната сила на веществото, чието име назова Менделеев. Но той беше цял-целеничък и ръцете, краката, опашката и дори рогата му си бяха на мястото. Смъртоносната течност бе унищожила напълно двама души като в същото време бе оставила недокоснато всичко наоколо, включително мебелите, пода и останалите вещи… Как е възможно това? Направо умът му не го побираше, същинска мистика…

Дори нещо повече — ако предположеше, че Менделеев не греши, значи съществуваше един-единствен персонаж, който можеше да даде обяснение на случващото се. Той се поколеба дали да не тегли една майна на етиката и да му се обади още сега. Шефът погледна към плоския корейски телефон, който имаше монтиран син бутон по средата. Не. Разбира се, Менделеев беше велик химик, но той трябваше да се въоръжи с търпение и да изчака резултатите от окончателната експертиза, защото в тази ситуация беше задължително да знае всичко с абсолютна сигурност. И едва тогава щеше да се обади на онзи телефонен номер и да си поговори твърдо, много твърдо, защото убийството най-вероятно беше поръчано ОТТАМ. Тъкмо щеше да попита за какъв дявол им трябваше това ТАМ. Нека засега оперативната група начело с Калашников да си върши работата — да обикаля, да разпитва, да арестува. Но той нямаше да им каже веднага какви са догадките му. Менделеев и Склифасофски също нямаше да си развържат езиците. Нямаше да е зле, ако Дмитрий Иванович побързаше, но той вече знаеше от опит, че гениите не бива да се пришпорват, тъй като те не можеха да работят под натиск.

Шефът остави листа и натисна енергично мишката, но картинката на монитора на компютъра остана неподвижна. Да, разбира се, пак трябваше да го рестартира. Жалко, че Бил Гейтс още беше млад и явно не бързаше да пристигне ТУК. Шефът беше недоволен от честите блокирания на компютърната мрежа в Града. Понякога Хелнет не работеше денонощия наред. Той нямаше никакви съмнения, че всички щяха да дойдат ТУК. Щеше да стане някаква самолетна катастрофа или да избухне епидемия от птичи грип и тогава Бил Гейтс щеше да се изправи пред състава на Главния съд — щеше да стои пресен-пресен като бухтичка с мармалад от фурната и да мига с очи, изпаднал в недоумение.

В Ада отдавна вече работеха доста добри компютърни специалисти, но никой от тях така и не успя да овладее операционната система Doors ХР и колкото и защити да й измисляха, тя непрекъснато се сриваше по три пъти на ден, тъй като в Града имаше страшно много ползватели. Беше му забавно да наблюдава бързината, с която високите технологии отравяха умовете на хората. В началото на XX век руската царица Екатерина Втора осем години поред се учи да включва електрическата крушка, а сега вече създаваше яки вируси за проникване в електронната поща като същински печен хакер. Така че Бил Гейтс при всички случаи щеше да се появи в града и нямаше никакво значение дали това щеше да стане след година или след двайсет години. Той вече знаеше къде ще попадне. Сигурно беше толкова стъписан от състоянието от петдесет милиарда, което се стовари на главата му, че най-вероятно смяташе, че няма начин това да е станало без намесата на тъмните сили.

Шефът погледна към часовника, който представляваше златно копие на лондонския Биг Бен. Ажурната стрелка лениво се премести. Винаги ставаше така — когато бързаш, времето пълзеше като капчица по стъкло. От толкова милиони години беше тук и нищо не се променяше, но сега му оставаха само два дни, докато Менделеев сложеше на масата пред него листа с анализа, а той дори не знаеше с какво да се позабавлява, докато чака. Дали да не легне, за да поспи? Но той не знаеше какво е сън. Дали да не обладае някоя симпатична грешница? Да, но какви НОВИ усещания щеше да изпита? Това беше скучно, защото дори и най-красивата жена не можеше да даде повече от онова, с което разполагаше. Дали пък да не изхвърчи на Земята в облика на симпатичен кестеняв мъж, да се потъркаля на пясъка на остров Самуи и да направи дете на нечия щерка като медицинската сестра Розмари^[1]? Но два дни нямаше да му стигнат за това, макар че сега жените бяха далеч по-активни и скачаха по-бързо в леглото, отколкото през средните векове.

Косматите му пръсти хванаха и придърпаха клавиатурата на компютъра. Щом е така, защо да не си поиграе два часа на любимата си игра „Diablo“? Шефът изплези по детски език, и защрака с мишката. На монитора се появи мускулестото тяло на един воин. Той добави към нея дълъг меч, железен пояс и черни доспехи. Я, че симпатичен стана! И сега щеше да е най-добре никой да не го закача. Затова натисна една метална ръчка на креслото, блокира бравата на вратата и се задълбочи в играта. От тонколоните се разнесоха викове, предсмъртно хъркане и тракане на метал.

В ъгъла на масата сиротно стоеше плоският телефон с един-единствен син бутон. И въпреки че шефът упорито не поглеждаше натам, просто се усещаше, че продължава да мисли за него…