Zотов
Еликсир в Ада (30)

Двайсет и девета глава
Желанието на Чикатило

19 часа и 46 минути

От ризите на мъжете в оперативната група хвърчаха искри. Лекият електрически заряд се усещаше навсякъде. Служителите се бояха да се докоснат до каквото и да било, защото моментално се разнасяше характерен пукот. Настроението на шефа беше толкова кошмарно, че той строши вече трета кристална показалка.

В момента босът беше застанал до картата на Града и монотонно се поклащаше насам-натам като китайска играчка. Встрани от него по столовете бяха насядали поканените консултанти, които на този етап не се осмеляваха да изкажат мнението си. Както предчувстваше Калашников в ресторанта, вечерта свърши зле.

— И така всички вече знаят — каза с дрезгав глас шефът, накланяйки се наляво, — че преди час в италианския квартал на път към дома си е бил убит прочутият майстор на източни бойни изкуства и основател на школата по кунгфу Брус Ли. Навремето този човек нямаше равен в ръкопашния бой и сам можеше да натръшка трима каяци за една секунда. Забележете, че въпреки това килърът се е справил с него като с малко момченце. От което се налага изводът, колеги, че си имаме работа с машина за убийства, с истинско чудовище.

Калашников се покашля. Шефът го погледна недоволно.

— Ъ-ъ-ъ… моля да ме извините за наглостта, но вие забравяте нещо… — изрече Алексей и погледна шефа. — Според условията за наказание Брус Ли вече от трийсет години работи като професор по ентимология и изучава пеперудите. Част от мозъка му, от която зависи професионализмът му в областта на бойните изкуства, е отстранена по хирургичен път. И в момента Брус не е по-опасен от едно тригодишно дете, а ако някой го обиди, веднага се разплаква. Дори и една пенсионерка би могла да набие този „шампион по кунгфу“, стига да пожелае.

В очите на шефа се четеше, че той наистина бе забравил какви са условията на наказанието му.

— Да, в този случай май сме прекалили — отбелязва неохотно той и примлясна. — Мисля, че Управлението трябва да бъде по-внимателно, когато предлага варианти за наказание на Главния съд. Ако нещастният Брус Ли бе запазил поне мъничко от способностите си, току-виж разследването ни свършило още днес, защото той щеше да ни довлече килъра със счупени крака. Но в резултат на необмислената си политика в областта на наказанията в момента е налице трети труп. Какво става с Хензел и Сталин?

Ван Ли се изправи и примигна разочаровано с дръпнатите си очички.

— Съжалявам, шефе, но и двамата сякаш са потънали вдън земя. Нямаме никаква представа къде да търсим Хензел. Заради Йосиф Висарионович извършихме прецизен обиск у Молотов и Каганович, а вчера вечерта дори се изтърсихме у сина на Сталин — Василий, но не го открихме никъде.

— А какво стана с анонимната бележка, която подхвърлиха в пощенската кутия на Ведомството и в която пишеше: „Сталин се крие в гардероба в жилището на Микоян“? — вдигна вежди шефът.

Ван Ли понечи да се усмихне, но прецени ситуацията и се отказа.

— Оказа се, че тази бележка е била написана от Каганович, и то с лявата ръка, тъй като се е опитал да навреди на стария си конкурент. Разбира се, че не открихме Сталин и у Микоян. Нямаше го дори под леглото.

— Малко му е на този глупак Каганович да строи всяка година сам храма „Христос Спасител“, както му отреди наказанието — разгневи се шефът. — Трябва да го изпратим да копае и метрото. Интересно дали разпитите на най-известните маниаци в Града дадоха нещо?

Този път се изправи Краузе.

— Тези момчета са изпаднали в шок — каза той с лек хамбургски акцент. — За тях появата на такъв сериен убиец е нещо невероятно. Джак Изкормвача твърди, че дори и през ум не би му минало да отиде и да накълца Кралицата, а Чикатило се кълне в майка си, че не е имал желание да убие дори Пугачова. Освен веднъж, след като чул за пръв път по телевизията песента „Планинска лавандула“.

— „Планинска лавандула“ изобщо не е песен на Пугачова — разнесе се от другия край на масата гласът на Малинин, който вече си бе изгризал ноктите. — Това е песен на София Ротару и Як Йол.

— Виж какво, той е маниак и това за него е без значение — смръщи се Краузе. — Тая песен я пее Ротару, но той е поискал да убие Пугачова, какво да го правиш. Общо взето, работата е там, че те като класически серийни убийци са клали само обикновени жени и деца и не са имали никакво желание да забият нож в някоя знаменитост. Такива маниаци изобщо са голяма рядкост. По принцип онези, които преследват някой популярен актьор или певец, са обсебени от неговата конкретна личност, например като убиеца на Джон Ленън — Марк Чапмън или, да речем, Чарлз Менсън, който накълцал на парчета бременната жена на Роман Полански. Между другото, много е жалко, че тези типове още не са пристигнали в Града. Иначе сега щяха да са ни страшно полезни за разследването.

— Искрено се надявам, че в най-скоро време ще се появят — кимна шефът. — Продължавай.

— Благодаря — поклони се раболепно Краузе. — Какво се случва след това? Фанатизираният психопат стреля или забива ножа в обекта на своето обожание и спира дотук, а след това отива и се предава в полицията. Чапмън например не е тръгнал да убива Макартни или Харисън. Между другото, за всеки случай сложихме засилена охрана на Джон Ленън. Ако го убият за втори път, той просто няма да преживее това.

— Харисън също ми се обади — сети се шефът. — Много се притеснява за Ленън. Каза, че тъкмо завършвали записите за новия си диск и работата им можела да се провали. Вече са измислили и заглавието му — „Възкръснали от Ада“. Разбира се, звучи банално, но Клайв Баркър^[1] в момента не е тук, за да ги съди за авторски права. Само че когато дойде, ще им даде да се разберат.

— Общо взето, на този етап няма защо да се притесняваме за Ленън — продължи Краузе. — И затова, шефе, искам да ви представя един килър от съвсем нов тип, който за собствено удоволствие изгаря известни хора в лицето на един диктатор, на една сексбомба и на един каратист. Може би дори се задоволява сексуално с всяко убийство. Диапазонът на възможните действия на убиеца е изключително широк. Да речем, утре може да изгори Цезар, вдругиден — Грета Гарбо, а след една седмица — Иван Поддубни. За щастие засега не е известно с какво оръжие си служи. Не греша. Да, това наистина е за щастие. Защото ако това стане известно, в Града ще се появят доста негови последователи. Знаете ли как вече го е кръстила пресата?

— Има си хас — отвърна кисело шефът. — Ангелът на смъртта. Журналистите нямат никаква фантазия. Добре че не го кръстиха Адският сатана. И ви моля да внимавате с думата „кръстил“.

— Извинявайте — сконфузи се Краузе, но моментално се окопити. — На хората им е присъщо да популяризират отрицателните герои, още повече в Града, където повечето обитатели са такива. Според информацията, с която разполагаме, в китайския квартал вече с пълна пара продават фланелки с изображението на овъглената Мерилия Монро на фона на едно шишенце. А на нас ни остава само да си признаем, че на този етап не знаем как да се борим с убиеца, възползвайки се от опита на предишните поколения. До този момент историята на криминалистиката не познава аналогични маниаци, които да действат самостоятелно.

— Той изобщо не действа самостоятелно — възрази спокойно Калашников. — Този човек работи по поръчка. И убива, когото трябва. Най-вероятно дори не знае имената на следващите жертви.

Алексей бе наблюдавал сцената, която последва след неговите думи в гримьорната на Монро, когато взе розата. Всички замълчаха и се вторачиха едновременно в него. Той облиза устни, опитвайки се да продължи мисълта си, но не успя да го направи веднага.

— Това, което казва този юноша, не е лишено от смисъл — отбеляза един от консултантите от Ведомството — старец с гърбав нос и филцова шапка. — Ние пуснахме покрай ушите си версията, че това би могло да бъде най-обикновена поръчка. Когато една пролет у нас в Ню Йорк някакви убийци с маски изпозастреляха всички глави на семейства, те също можеха да бъдат причислени към маниаците, които страдат от сезонно изостряне на заболяването си. Само че се оказа, че младежите изобщо не са действали по зова на сърцето си, а са изпълнявали конкретна задача. Маниаците обикновено жадуват за световна слава и оставят на местопрестъплението специални белези за себе си, обаждат се във вестниците или отрязват ухото на жертвата за спомен. А тук изпълнението е бързо и професионално. Така действат хора, които убиват за пари.

Старецът говореше бавно, сякаш дъвчеше старателно брашнена каша, но всички присъстващи слушаха заваления му говор с уважение.

— Така е, вашето мнение е много логично, дон Корлеоне — каза шефът. — Ако вие и Калашников сте прави, значи е налице цяла верига, в която влизат Поръчителят на убийството, Изпълнителят и най-малко още един човек, който им помага. Но допускам, че той изобщо не е само един. Липсва само едно — мотивът за престъплението. За Хитлер всичко е ясно. Но направо е необяснимо как един и същи човек би могъл да поръча убийството на Мерилин Монро и на Брус Ли. Просто да се чудиш откъде се е взел и как са се намерили с убиеца?

На шефа много му се искаше да добави към казаното и още нещо — че не може да проумее кой е умникът, успял да организира безопасно производство на светена вода в Ада, че безполезният разговор с Гласа страшно го ядоса и накрая, че до този момент тези тъпанари не бяха предложили нито една добра идея за начина, по който могат да заловят убиеца.

Но той не каза нищо и само продължи да се поклаща.

— С ваше позволение бих искал да извърша проверка на известните професионални убийци — привлече вниманието му Калашников. — Може би няма да извадим късмет веднага, но едва ли ще напреднем по посока на разгадаването, ако измъчваме Чикатило заради Пугачова.

Погледът, с който го стрелна русият Краузе, в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен.

— Това е добра идея — подскочи Ван Ли. — Мисля, че има смисъл да изпратим хора при Александър Солоник.

— Уви, вече събрах информация — обяви огорчено Алексей. — За съжаление тук се натъкнахме на задънена улица. Според условията на наказанието на Солоник не само са му заличили личността, но и са сменили пола му.

— Майко мила… — отскочи машинално Ван Ли. — И какъв е сега?

— Бавачка в детската градина — обясни Калашников. — Мисля, че подозренията ви се разсеяха. Не бива да вдигаме шум напразно. Би трябвало много предпазливо да наобиколим жилищата на бившите убийци и да разпитаме съседите дали съответният обект си е бил вкъщи късно вечерта, как се държи напоследък, какво говори и с кого контактува. Току-виж сме научили нещо ново.

Той седна на мястото си и избърса потта от челото си. Макар да обожаваше театралните ефекти, Калашников винаги бе изпитвал известно затруднение да говори публично. Краузе не поглеждаше към конкурента си, а „мазната му мутра“ видимо порозовя и той прошепна една кратичка дума на немски. „Копеле“ — прочете по устните му Алексей и се развесели.

— Точно така — похвали го шефът. — Трябва да направим това. Добре, а сега имам една истинска изненада за вас. Менделеев работи в лабораторията си два дни непрекъснато и успя да установи какво съдържа веществото, с помощта на което са били убити и трите жертви. Моля да се хванете здраво за столовете, защото новината наистина е сензационна. Калашников, свърши ли?

— Да — отвърна Алексей и се намести удобно на стола си.

— Прекрасно. И така, да преминем към…

Калашников благодари на всевишните сили, че въпреки многобройните мистични романи и филми на ужасите шефът не се опитваше да чете мисли. Защото още от времето, когато работеше в полицията, знаеше, че макар да не е хубаво да лъжеш началството си, понякога се налага да го направиш.

— Вашброде — приближи се най-неочаквано Малинин до него. — Ама, дон Корлеоне наистина ли съществува? А пък аз си мислех, че той просто е… нещо като литературен герой.

— Прав си. Дон Вито Корлеоне е плод на фантазията на Марио Пузо, който е написал „Кръстникът“ — прошепна едва чуто Калашников, за да не привлича вниманието. — Но работата е там, че образът му бе създаден от Марлон Брандо. И той до такава степен се е вживял в този образ, че няма никакъв смисъл да го разубеждаваш. Мисли като Корлеоне, говори като Корлеоне дори пие водка само когато на етикета е написано „Произведено в Сицилия“. Казано накратко, напълно е приел образа му и вече не е актьор, а съвсем истински бос на италианската мафия. Озова се в Града, когато вече бе изпаднал в това състояние и те решиха да не го променят. Затова и шефът го използва за консултант, тъй като едва ли би могъл да се намери по-добър специалист по поръчкови убийства.

— А-а-а… — проточи Малинин с явното намерение да зададе следващия си въпрос, но Алексей немного любезно го прекъсна:

— Братле, все пак имаме заседание. Престани да бърбориш и чуй какво говори шефът, защото сетне пак ще се оплакваш, че не си разбрал нищо от думите му.

Малинин замълча обидено. Беше му много интересно какво щеше да настане в Града, когато подобно на дон Корлеоне тук, проблясвайки с дългите ножове на обгорените си пръсти, нахлуеше Фреди Крюгер в лицето на актьора Робърт Инглънд. Но както винаги човек не можеше да разчита на информация от началството си в критичния момент.

Калашников се извърна от унтерофицера, който започна да сумти, и се заслуша разсеяно в думите на шефа. Прозвучалата малко по-късно новина за светената вода го стъписа, но не го отвлече от мисълта, която го вълнуваше. Той пъхна незабелязано ръка в пазвата си и усети изгарящия пръстите му лист във вътрешния джоб на сакото си. Беше прочел това кратко послание вече двайсетина пъти. И съдържанието му го изненада.

Предадоха му надрасканата на бърза ръка смачкана бележка на Сталин на другата сутрин, след като вождът на народите най-неочаквано избяга от затвора.