Zотов
Еликсир в Ада (18)

Седемнайсета глава
Проблемите

23 часа и 30 минути

Мъжът с мъртвешки бледото лице вече почти стигна до квартала си. Страшно трудно му беше да ходи по тази суха, почти оловна земя, краката му започнаха да се подуват, а мускулите му заприличаха на изопнати струни. Навремето той умееше да лети както всяко същество от неговото племе, но в Града подрязаха крилете на всички носфератуси като на малки пилета. Затова сега се движеше бавно и често спираше да си почине, масажирайки крайниците си.

В Ада неговата раса си патеше повече от всички други най-вече защото беше лишена напълно от прилична храна. Естествено на централния булевард блестяха никелирани автомати със сок от касис и доматен сок, но беше гавра с древните им традиции. Случваше му се да вижда как заслужили с професионализма си вампири, прекарали целия си живот в горите на Трансилвания, плачат като малки деца, докато поглъщат тази отвратителна плодова или зеленчукова течност. Е, разбира се, някои от вампирите олигарси, които имаха средства и връзки, особено в британския квартал, можеха да си позволят да си купят сушена кръв, животни и дори хора на черния пазар, а след това да си я разредят вкъщи с вода… Естествено, тя не можеше да се сравни с истинската, но все пак беше нещо. Оядените собственици на розови плантации дори поливаха цветята си с този екстракт и това му се струваше направо кощунствено. Но какво представляваше този прах в сравнение с… О-о-о… В момента той би дал всичко на света само за половин чаша топла димяща кръв, бликаща на струя от розовата сънна артерия…

Мъжът се облиза и трескаво преглътна гъстата слюнка. Много от съратниците му в Града се опитваха да овладеят треската си с евтини заместители, само и само да притъпят чувството си за ГЛАД, а някои дори ставаха жертва на улични мошеници, които им продаваха разтворена във вода боя. Миналата седмица възрастният вампир от Кишинев, с когото имаха съседни балкони, сподели с него поредния слух — че уж, ако намериш отнякъде истински лишей (който ядели елените във финландската тундра), заразен със специални бактерии, и го държиш накиснат пет денонощия, той ще придобие вкуса на истинска кръв. Вярно, самият той не го беше опитвал, но някакви „информирани хора“ му бяха казали това.

Но все пак този кишиневец беше нормален пич. Иначе вампирите от Трансилвания и Молдова бяха истински свине и се държаха ужасно високомерно, твърдейки, че те са първите вампирясали и на всички останали нищо не им е наред — и кучешките им зъби са малки, и крилете им са сбръчкани, и кожата им няма благородния лунен оттенък, а жълтее като лимон. Дори нещо повече — откровено потискаха младите вампири, на които тъкмо им поникваха криле. Те вършеха черната работа в квартала, миеха клозетите и поправяха автобусите. Вече беше трудно да се каже кой посади пръв първите плантации с розови храсти, но цветарският бизнес на трансилванците вървеше много добре и те почти нямаха конкуренти. Вярно, преди двайсетина година някакви пришълци от южните княжества… как им беше името… Грюсия и Азебужант, също се опитаха да поставят под свой контрол пазара на цветя, само че не можеха да се мерят с вампирите и след две бандитски срещи търговците от юга осъзнаха, че нямат какво да противопоставят на кучешките зъби и на ноктите им. А след като оцениха по достойнство сухата почва в Ада и близостта на подземните потоци от лава, южняците се впуснаха да отглеждат дини с огромни размери. Най-смешното бе, че огромната част от добива им също се продаваше във вампирския квартал, тъй като сокът на този сладък плод все пак наподобяваше по вкус на разредена кръв на шестнайсетгодишна девственица.

Краката му отново се схванаха от нетърпима пронизваща болка, той се олюля и седна на земята. Оставаше му съвсем малко, вече наближаваше. В далечината се виждаше петметровата реклама, която се излъчваше на широкия монитор. На нея сексапилна брюнетка избърсваше елегантно от кучешкия си зъб капчица кръв и отпиваше яркочервена течност от стъклена чаша на столче. „Кръв «Любима», защото е прекрасна!“ — разнесе се напевният глас, усилен от високоговорителите. А в отговор се чу протяжен мъчителен стон, който се разнасяше от хиляди бледи пресъхнали уста.

Ама че мръсници! Беше крайно нечовешко да показваш оазис на умиращи от жажда в пустинята. Докато бяха на Земята, лидерите на клановете им обещаваха, че шефът ще се погрижи за тях, защото те са неговата свита, те са върховни, те са най-добрите сред най-добрите. Да, бе, как ли пък не! Той просто използваше онези, от които имаше нужда, а в Града ги чакаха същите страдания както и всички останали. Ако знаеше това преди, едва ли щеше да се съгласи да стане безсмъртен. Пък и прехваленото безсмъртие в действителност се оказа само една фикция… Той изскърца с кучешките си зъби и сложи ръка върху дупката от трепетликовия кол, която разсичаше цялото му тяло.

Зад гърба му се разнесе треперлив звън. Носфератусът се надигна, подпирайки се на ръцете си. Насреща му се носеше тъмна фигура, яхнала познат велосипед стара марка. Със собственика му се бяха разделили преди два часа и половина. Вампирът отвори изненадано жълтите си очи, взирайки се в неканения гост. Гърдите на велосипедиста се надигаха тежко.

— Не можах да ви открия, само дето обикалях из околностите — изпъшка той. — Изобщо не се сетих, че сте тръгнали към квартала точно по този път. И се получи объркване. Отначало сте ме търсили вие, а сега ви търся аз. Много смешно, нали?

Мъжът с мъртвешки бледото лице усети, че стряскащото чувство за опасност обзема пронизаното му сърце, и престана да изпитва болка в краката.

— За еликсира ли става дума? Успях да го сложа на нужното място, както се бяхме разбрали. Свързочникът помоли да ви предам, че там се намира и вашето капаро…

Убиецът се приближи плътно до него, пъхнал дясната си ръка в джоба, и завъртя глава.

— За съжаление, скъпи мой, вие не бива да се прибирате вкъщи. Имаме проблеми.

След минута вятърът донесе до ноздрите на африканските работници, които поправяха рекламния билборд близо до пътя, странна неприятна миризма, от която им се догади.