Zотов
Еликсир в Ада (29)

Двайсет и осма глава
Обект номер три

18 часа и 11 минути

Този път прогнозата за времето се сбъдна. Навън валеше гаден, едва забележим дъжд. Подземните води отново бяха избили. По принцип той трябваше да си тръгне за вкъщи с колата, но стана така, че карбураторът му отново даде фира. Изгуби два часа, опитвайки се да го оправи, и разбра, че той повече няма да заработи.

Както винаги обаждането му в автосервиза не даде резултат. Номерът бабббв означаваше, че редът му ще дойде след три месеца, а дотогава трябваше да се прибира от работа вкъщи пеша. За всеки случай назова на два пъти името си, но то не направи никакво впечатление на грубата служителка, която приемаше поръчките.

— Голяма работа, какво от това! — изврещя тя възмутено. — При нас има шестима римски папи, които чакат ред, но си кротуват. Трябва да се държите по-скромно, гражданино!

Че можеше ли да се държи по-скромно от това. Вече от трийсет и три години изучаваше пеперуди в Катедрата по ентомология, мереше обиколката на крилете им, записваше особеностите на окраските им, броеше крачката им и стриваше цветен прашец. И я втаса. За едно десетилетие, откакто използваше микроскоп, така си развали зрението, че му се наложи да носи очила. Дори родният му син Брандън му се смееше, да не говорим за останалите!…

До съвсем скоро той би изтрепал само с лявата си ръка всички тези „останали“. Приживе нито един от тези храбреци не би се осмелил не само да му се изсмее в лицето, но дори и да пусне някаква невинна шегичка зад гърба му.

Не, той не беше като другите и винаги бе вярвал, че има живот след смъртта. Но как би могъл да допусне, че този живот продължава толкова дълго? Присъдата на Главния съд го хвърли в шок. Операцията на мозъка му отстрани всички специфични особености на майсторството, което владееше толкова изкусно. И дори нещо повече — през близките сто хиляди години му предстоеше да работи като професор по ентимология чак до момента, когато щеше да се проведе ново съдебно заседание. А при положение че той вече умираше от скука, обзет от желание да натроши на парчета стъклените хербарии с насекомите, какво ли щеше да стане по-нататък?

Мъжът затвори очи. И сред пъстрите искри пред тях си представи болезнено реално родния си град — небостъргачите с разноцветни неонови реклами, които се отразяваха във вълните на спокойния океан; повалените си съперници, които се опитваха да станат, размазвайки по лицето си кръвта, примесена със сълзи на гняв; журналистите, които жадуваха да заснемат коронния му удар; новата си вила, порцелановия сервиз, който му подари един арабски диктатор и горещ поклонник на професионализма му.

Той не удряше, а жилеше като оса, разтрепервайки враговете си. Ех-ех… А как само заби юмрук в сурата на негъра? И той изхвърча на майната си, а след това му направиха петнайсет шева. Цял живот прекара без телохранители, защото когато излизаше на улицата, тя опустяваше. Всички се разбягваха — от продавача на сладолед до шефа на мафията. Ами жените? По три пъти на седмица си сменяше номера на домашния телефон, но и това не му помагаше. Откриваха го навсякъде и бяха готови на всичко. Но сега момичетата с къси полички притичваха покрай него, без да го удостояват дори с бегъл поглед. Че как иначе! Очилатият професор по ентимология не би могъл да се превърне в секссимвол дори и в най-развинтената фантазия.

Очите му хвърлиха искри. Болката беше непоносима и той се развика от изненада. Мамка ви мръсна! Така си е, да вървиш със затворени очи, спомняйки си красотите на земното битие, не беше най-добрият начин да се движиш из Града и той както винаги се удари в телеграфния стълб. Мъжът напипа с разтреперана ръка цицината и се облегна на съседната будка с уличен телефон, та студеният метал да намали болката. Но будката беше топла.

Разтърквайки удареното си чело, той свърна в близката пресечка, за да съкрати пътя си към дома. Прекрачвайки камарите боклуци, които обитателите изхвърляха през прозорците, мъжът се взираше с късогледите си очи в краката си, за да не се подхлъзне на нещо, тъй като потъмнелият асфалт беше покрит с натрошени щайги, с кутии от бира и с изгнили бананови кори.

Вечерта беше отвратителна. И той дори не се изненада, когато от стената сякаш се отлепи и застана пред него човек с тъмен шлифер и качулка, която скриваше лицето му. Сигурно пак бе налетял на някой изпаднал вампир, който просеше дребни монети за поредната доза сушена кръв.

— Изчезвай, нямам кинти… — каза той по навик, но човекът с шлифера дори не направи опит да се отстрани. — Ей, ти да не си си изпил мозъка? Махни се!

Реакцията на тези негови думи надмина всичките му очаквания. Мъжът отскочи и измъкна от джоба си две пръчки, съединени една за друга с верига. Нададе яростен, вик, разсече въздуха с нунджакото и зае странна поза — разпери ръце настрани и се надигна на един крак като професионална балерина.

— Това е „полетът на жерава“! — каза заплашително. — Не можеш да се справиш с мен! Обучавал ме е великият майстор фън Бяо от древния Шаолин! Трепери или умри!

Убиецът беше страшно нервен. Естествено, той изобщо не беше стъпвал в никакъв Шаолин, та затова съвсем сериозно се боеше, че ще му счупят краката, преди да е успял да излее еликсира. Той не рискува просто да го плисне в лицето на жертвата, защото този човек имаше невероятна реакция и дори можеше да минава между капките на дъжда. Беше по-добре да се престори, че иска да влезе в бой, защото мъжът щеше да насочи вниманието си към нунджакото и нямаше да се изплаши от някакво си шишенце.

Онова, което се случи след миг, изобщо не влизаше в плановете му. Мъжът седна право в камарата изгнили бананови кори и се разплака с глас. Сълзите потекоха като реки от присвитите му очи, а езикът в отворената му уста трепереше от мъка. Краката на убиеца внезапно се подкосиха. И тъй като нямаше сили да издържи на тази трагична гледка, той седна на асфалта до жертвата.

— Какво има… какво ви става? — Гласът му изневери и прозвуча като грачене на гарван.

— Виж го ти, и на всичкото отгоре пита — каза мъжът, тресейки се от плач, и избърса шумно сополивия си нос с ръкав. — Прибирам се аз спокойно от работа вкъщи, а той изведнъж изскача в пресечката и размахва нунджако! Хулиган! Да не сте посмели да ме ударите, нищожен негоднико, ей сега ще извикам полиция? Майчице-е-е… хък-хък… хък-хък…

Килърът примигваше и отваряше беззвучно уста. Близо минута той наблюдава виещия тъпо мъж, който преплиташе крака върху банановите кори. Лицето му най-неочаквано се разкриви от насмешлива гримаса и той прехапа устни, за да не се изсмее на глас. И как можа да се гърчи от страх пред това чудовище, да се подготвя методично за убийството, да отработва ударите си и да тренира как да се измъкне от „нокътя на тигъра“?

Все не можеше да свикне, че се намира в Ада, а не на Земята. Капризите на Главния съд биха превърнали дори Шварценегер в хилав дистрофик и той нямаше никакво съмнение, че след като Арнолд се озове в Града, ще стане точно така.

— Извинявайте, извинявайте… Това беше шега. Честна дума, не предполагах, че ще се изплашите толкова много. Няма да ви причиня нищо лошо и нямам намерение да ви бия.

— Наистина ли? — промърмори мъжът и се изсекна шумно в носната си кърпа.

— Да, разбира се! Моля ви, престанете най-сетне да плачете! Ето, изпийте това, ще ви успокои.

Мъжът взе послушно шишенцето от протегнатата ръка и, тракайки със зъби, го изпи.

В главата му се взриви огнено кълбо. Сякаш милиони игли се забиха в тялото му и започнаха да го разкъсват на части. Той се опита да изкрещи, но от почернялата му уста изхвърча само сноп искри. За част от секундата успя да забележи как се овъглиха пръстите на ръцете му. Очите му угаснаха и се превърнаха в тлеещи прашинки пепел, а зъбите му се посипаха по асфалта като догарящи мъниста. Прахта се разлетя на всички страни и полепна по влажния асфалт. Празното шишенце падна и се натроши на парчета.

Убиецът се изправи, по навик разтърка пепелта с крак и се озърна. Наоколо нямаше никого. Пресечката беше направо идеална — тъмна и глуха, все едно направена по поръчка. Добре, че се сети да повреди карбуратора. Ако жертвата бе успяла да си тръгне с колата, нямаше да е толкова лесно да се справи с нея, защото този човек, както и всички шибани учени, живееха в елитен район с охрана. Всъщност след тревожното обаждане през тази нощ при всички случаи му се налагаше да се отбие в този район.

Килърът се загърна с шлифера си и закрачи към изхода от пресечката. Казват, че човек усеща, когато го наблюдават в гръб. Но той не усети нищо.