Zотов
Еликсир в Ада (74)

Седемдесет и трета глава
Финалната права

15 часа и 43 минути

Дали това не беше достатъчно? Кой знае. Може и да не беше достатъчно, защото му предстоеше да се сблъска с костелив орех. Убиецът се замисли за две секунди и за всеки случай прибави към двете капсули още една. От много глава не боли. Той беше стигнал до финалната права и затова не биваше да рискува.

От последния удар зависеха страшно много неща. Копоите обикаляха из целия Град, правейки безплодни опити да установят коя е следващата жертва, но нямаше как да се доберат до него, защото за щастие той беше извън подозрение. Нямаше защо да нервничи, трябваше да се настрои за най-добрия изход и да си мисли само хубави неща. Достатъчно бе да си помисли, че може би само две-три денонощия го делят от топлите като сварено мляко води на подземното море в бъдещия пъстър хавайски квартал.

Но беше лесно да се каже, че не бива да нервничи, въпреки че поводите му за това бяха твърде много. Свръзката така и не се появи, а мобилният му телефон изричаше с механичен женски глас само еднообразното: „Абонатът е изключен или за наказание е лишен от номер. Моля, обадете се по-късно.“ Дали копоите бяха успели да се доберат до него? Какво пък, нищо не беше изключено. Но в такъв случай защо телевизионните канали не съобщаваха нищо за това, като се има предвид, че преди по два часа се наслаждаваха на всяка дребна подробност, свързана с дейността на Ангела на смъртта? Без съмнение те веднага щяха да разтръбят из целия Град за ареста на „помощника на серийния убиец“ и щяха да прекъснат всичките си токшоута и сериали, за да пуснат в ефир „горещата сензация на хилядолетието“.

Килърът не вярваше, че става дума за елементарно прецакване и че Свръзката е избягал заедно със златните милиони, но не защото не допускаше такава възможност. Просто Свръзката беше длъжен да остана на мястото си до края, за да има възможността да провери дали последната задача е изпълнена успешно. Може би беше решил да зареже всичко и в течение на едно денонощие да се наспи след безкрайните нощни смени, когато приемаше и претършуваше куриерите? Но това нямаше значение. Каквото и да се бе случило, никой не бе променял неговата поръчка. Привечер той щеше да тръгне на последния си лов, а след това за дълго да се стаи, отдаден на скромното, но не и лишено от известно очарование съществуване с паспорта на Ромарио Гонзалес в някой уютен селски хотел край златистите пясъци на хавайския квартал.

Преди да излезе, трябваше да чуе още веднъж новините. Завъртя копчето, за да хване новинарската радиостанция, но не чу нищо ново. По „Ехото на Ада“ излъчваха интервю с Аслан Каскадов, който се оплакваше от несправедливостта на Главния съд.

— Аз може и да съм бил президент, но за съвсем малко — пенеше се Каскадов, — а само след шест месеца тук ме обръснаха и ме изпратиха в казармата на срочна служба. Аз ги питам: „Две години ли ще бъда в казармата?“ А „дядовците“ се кискат и ми викат: „Не, новобранецо, две хиляди години ще бъдеш кашик и ще белиш картофи за целия батальон.“ В такъв случай кога пак ще стана генерал?

Килърът сграбчи напуканото по време на полетите си към екрана дистанционно устройство и включи омразния телевизор. Но от новини нямаше и помен, а предаването „Зад бариерата“ лееше сълзи и сополи. Този път герои бяха Джон Кенеди и цяла орда негови любовници, а темата на предаването беше „Всички мъже са педали, импотенти и пияници“. Участниците крещяха един срещу друг толкова силно, че не се чуваше нищо, а водещият се кискаше демонично на пътечката между столовете.

Убиецът се отчая съвсем, дръпна плътната завеса и погледна през прозореца, но неоновата реклама на новия таблоид върху стената на съседния блок също не съдържаше никаква полезна информация. Първата страница обещаваше пикантни снимки на някакъв папарак, който с помощта на нов суперобектив успял да заснеме Марлене Дитрих без сутиен в банята. Като се имаше предвид, че кинозвездата бе умряла на деветдесет години, тази съблазън беше твърде съмнителна за читателите. Макар че старицата като нищо би могла да се подмлади.

Носеха се слухове, че от половин година насам чевръстите китайци бяха подхванали нов бизнес на черно в Града и предлагаха нелегални пластични операции на престарелите звезди. Отначало всички се юрнаха при тях на тълпи, но скоро хирурзите на черно или по-точно жълтите хирурзи доста се компрометираха. Подстрекаван от любовницата си, френският актьор Луи дьо Фюнес направи корекция на бръчките край устата си, но специалистите се престарали и в резултат на това устата и очите му престанаха да се затварят. Нещастникът изглеждаше направо ужасно. На свой ред Ведомството организира хайка за подмладените звезди, тъй като правилата на Града строго забраняваха да се променя външността, и заловените бяха изпращани принудително да коригират лицата си. Възвръщаха предишния им вид, но под формата на наказателна санкция ги правеха с петдесет години по-стари и два пъти по-грозни.

Да му се не знае! Какви бяха тези мисли, това на нищо не приличаше! Отдавна вече трябваше да се заеме с работата си, а той седеше до прозореца, блещеше се срещу идиотската реклама и си мислеше за разни глупости. Добре, дори и да допуснеше най-лошия вариант — че Свръзката е решил да цуне паричките му, по принцип това щеше да е доста забавно, защото двамата живееха в един Град и макар да имаше цели седемдесет милиарда съграждани, този човек пак не би могъл да се скрие. Щеше да започне да го издирва, използвайки влиятелните си приятели от Ведомството, и нямаше начин да не го намери.

Освен това той все още разполагаше с доста голямо количество еликсир. А Свръзката вече нямаше. Нима сам по себе си еликсирът не беше богатство? Сума богаташи щяха да изцакат огромни пари, за да се сдобият с възможността да изпратят в НЕБИТИЕТО някой свой стар враг, който от столетия им боде очите из улиците на Ада. Може би някой обитател на Града с много тежко наказание щеше да поиска доброволно да отиде във въпросното НЕБИТИЕ. Общо взето, имаше доста варианти и можеше да избира. Каквото и да се бе случило със Свръзката, той щеше да ликвидира последната кандидатура. Поръчителят беше почтен човек и щеше да намери начин да изпрати хонорара му, в случай че в последния момент довереното му лице изчезнеше с парите.

Както и преди седмица, точно преди убийството в гримьорната на Мерилин Монро, килърът потръпна, когато докосна с език изображението на добре познатата му жена, която трябваше да стане обект номер седем. Синкавият му език остави влажна диря по повърхността, а капчиците слюнка осеяха красивото властно лице и присвитите студени тънки устни. Това беше скица с молив на някакъв неизвестен художник от XVI век, която бе заснета като картичка. Убиецът изпита вече познатия сладостен трепет и раменете му зиморничаво потръпнаха.

Той се вълнуваше преди първото убийство, вълнуваше се и преди последното. Какво да се прави, след като човешката природа беше такава, независимо дали се намираше на Земята или в Ада. Килърът стана и удари коляното си в масата. Мизерното малко жилище не беше достойно за високото му положение, но колкото и жалби да писа до Главния съд, те нямаха никакви последствия. Хората, с които се бяха отнасяли свински приживе, не получаваха никакво уважение и след смъртта си и това трябваше да се напомня непрекъснато на всички, които наивно разчитаха да получат справедливост на другия свят.

На това най-много се надяваше горкичката му майка. Отдавна не беше ходил при нея да я види, въпреки че тя живееше съвсем наблизо — през улицата. Меко казано, в момента той се намираше в доста трудна ситуация, но трябваше да отдели време, за да се отбие при нея поне за десет минути, защото след като заминеше за хавайския квартал, майка му едва ли щеше го види през следващите петстотин години. Че дори и повече.

Убиецът отиде до паянтовото нощно шкафче, нави на руло снимката, която прошумоля, и си облече шлифера, в чийто джоб беше ампулата с еликсира. Трябваше да се поразходи покрай блока, защото това тясно пространство му пречеше да мисли. А малко по-късно щеше да отиде до гарата, за да си купи заветния билет.

Когато застана на прага, беше готов да се закълне, че отново долови нечий поглед. Но килърът много добре знаеше, че зад гърба му няма никого. Затова не се обърна.

И сгреши.