Zотов
Еликсир в Ада (34)

Трийсет и трета глава
Новият начин

5 часа и 19 минути

Отначало убиецът се канеше да отиде в скривалището, за да вземе последната доза еликсир и да компенсира изразходваното току-що количество, но осъзна, че няма да успее. Понякога фрау Браунщайнер се събуждаше доста рано и можеше да го спипа, докато отваря вратата. И без това вече се съмваше, когато се добра до вкъщи. Някои от уличните лампи бяха запалени, но за щастие неговата улица все още тънеше в полумрак. Сърцето му преливаше от гордост. Кой каквото ще да казва, но умът му сечеше. Операцията премина направо виртуозно и дори самият Джеймс Бонд би му завидял.

Невероятната идея му хрумна моментално. Блокът на професора се смяташе за един от най-хубавите. В тях обикновено настаняваха любимците на шефа. Тези сгради бяха построени от истински френски строители, а не от някакви таджикски гастарбайтери, които в съкратени срокове вдигаха петстотинетажни катакомби с подръчни материали. В привилегирования професорски блок имаше домофон, а също така и една придирчива портиерка от Лондон, тъй че нямаше смисъл дори да си мечтае как би могъл да му отиде на гости откъм пожарното стълбище както в случая с Хитлер. Извади страшен късмет, че старецът не можеше да понася всички тези модерни постижения и затова бе поискал апартамент на нисък етаж. Ако беше получил жилищна площ дори и на етаж двеста, на убиеца щеше да му се наложи да забрави завинаги за възможността да го очисти в домашни условия.

Килърът много ясно си спомняше неотдавнашното обаждане по телефона. Глухият глас нервно избоботи: „Те почти са разкрили формулата на еликсира. Още малко и копоите ще разберат откъде се е взел. Трябва да ги забавим поне с два дни. Ликвидирайте спешно Менделеев… Във вашето скривалище има специални капсули за тази цел… Адресът му е…“

Той не се интересуваше какви бяха тези специални капсули и защо минават за особени. Изобщо не му пукаше. Между другото те изглеждаха точно като предишните, само че неизвестно защо бяха отбелязани със синя линия вместо с червена. Значи искаха да очисти Менделеев? Добре. Отношенията му с Поръчителя бяха изключително ясни — той плащаше, килърът изпълняваше задачата и нищо повече. Но когато се замисли в какъв район живееше старецът, разбра, че този път ще трябва да изобрети нещо оригинално. Ако тази нощ професорът не беше отворил прозореца, щеше да отиде утре. Спешно ли? Че какво толкова, щеше да го отложи само с един ден.

Австрийската въздушна пушка, която си бе купил отдавна, за да стреля по празни бирени бутилки, и от двайсет години се търкаляше в гардероба, най-неочаквано му влезе в работа. Права беше баба му, като казваше, че никога не бива да изхвърля стари неща. Оказа се, че не е лесно да измайстори новото смъртоносно оръжие. Трябваха му почти три часа само за да изработи напълненото с еликсир мъничко куршумче в обвивка от много тънък целофан. Ако не го беше улучил, на следващата нощ щеше да му се наложи да започне всичко отначало, защото вече нямаше време да приготвя два куршума един след друг. Технологията беше съвсем проста — при удара сгъстеният въздух на куршума трябваше да се пръсне и със силата си да изтласка от цевта струята смъртоносна течност, която би трябвало да се изстреля на около десетина метра.

Както се оказа, не беше нужно нищо друго. За късмет точно срещу прозореца на Менделеев се извисяваше огромно изсъхнало дърво, на което той се покатери без кой знае какви усилия, стъпвайки по големите му клони като по стъпала. И макар то, както и всички дървета в Ада, да нямаше листа, убиецът успя да се скрие много добре зад дебелите клони, докато изчака нужния момент. Май че никога до този момент не бе изпадал в толкова опасна ситуация, защото на изпълнението на задачата му можеха да попречат не само патрулите от охраната на елитния квартал, но и най-обикновените минувачи, които призори разхождаха умрелите си кучета. За щастие покрай „пункта“ не се появи никой и той успя да изпълни задачата си. Убиецът отново благодари на баба си, тъй като просто нямаше представа как щеше да се справи, ако не разполагаше със старото пневматично оръжие.

Свръзката все още не се обаждаше, макар че телефонът му беше включен през цялото време дори с риск да провали работата му. Нищо, той щеше да му се обади сам малко по-късно, да речем, към обяд. И все пак страшно добре го измисли. Въпреки че си постави за задача да не повтаря начините, по които извършваше убийствата, много му се искаше да приложи отново днешния експеримент, пък макар и само веднъж. Вярно, трябваше му много време и беше трудно да измайстори куршума за въздушната пушка, но това го спасяваше от необходимостта да се изправя лице в лице с жертвата, а също така и от опасността в суматохата еликсирът да го пръсне в окото.

Може би копоите скоро щяха да разберат с какво оръжие е бил убит Менделеев и щяха да започнат да търсят пневматичната винтовка с тази марка. Само че градът беше огромен и те можеха да търсят колкото си щат поредната игла в копа сено. Беше твърде жалко, че всички, които трябваше да ликвидира, бяха съсредоточени все около Централния квартал. Защо ли Поръчителят не бе избрал някого, който живееше по-далеч? Нали, ако беше нанесъл един-два удара в покрайнините, копоите окончателно щяха да се объркат и да се изтощят от тичане насам-натам из огромния Град.

Нищо. След една седмица, когато изпълнеше цялата поръчка, вече щеше да има време да се концентрира върху собствените си занимания. И тогава щеше да започне да изгаря онези, на които отдавна се канеше.

Той вече се приближаваше към входа си, а гумите на стария велосипед се въртяха, свистейки по асфалта. На рекламното пано, монтирано на стената на един от блоковете, блесна неоновата реклама на вестник „Смърт“. „Ние сме таблоид номер едно, не ни пропускайте! — примигнаха еднометровите букви. — Само при нас ще научите последните новини за новите удари на Ангела на смъртта и сензационните версии за убийството на Мерилин Монро!“

И таз добра! Значи само след три дни никой вече не си спомняше за Хитлер и Брус Ли. Значи не беше странно, че всички маниаци обожаваха да убиват жени, защото така си осигуряваха нужния обществен интерес. Всъщност нямаше защо да се огорчава, тъй като му оставаха четири кандидатури и сигурно поне една от тях отново щеше да бъде на жена.

Плакатът проблесна в червено и жълто, показвайки новата първа страница на „Смърт“ и килърът неволно намали скоростта си. До огромната снимка на Монро се мъдреше стара черно-бяла фотография на един офицер с царска полицейска униформа: Огромното заглавие гласеше: „В убиеца на Мерилин Монро се целят с Калашников.“ Това беше добър повод да се зарадва, защото с този копой бяха на различни позиции. Той го познаваше по физиономия, а тъпият копой нямаше представа кой е Ангелът на смъртта.

Убиецът спря и се почеса замислено по тила. Всъщност защо трябваше да чака подходящ момент? Дали пък да не убие два заека едновременно. Току-що се бе справил много добре с Менделеев, а защо да не реши и назрелия проблем с Калашников? Нали в скривалището имаше още една специална капсула и тя щеше да му свърши много добра работа, за да превърне в гореща пепел омразната мутра на „шефчето“.

Рекламата угасна. Май че мечтите му надхвърляха реалностите. Имаше ли право на такава самодейност? Все пак не беше получавал никакви инструкции за Калашников, а Поръчителят му беше сериозен човек и кой би могъл да каже дали това самоволно отстъпление от списъка на кандидатурите щеше да му хареса? По-скоро нямаше да му хареса. Добре де, той при всички случаи щеше да запази тази специална капсула и нямаше да я извади от скривалището. И без това новите цели още не бяха посочени. А пък след това щеше да реши какво да прави с този твърде любопитен копой.

Той натисна педала на велосипеда и се усмихна замечтано, спомняйки си физиономията на Калашников.