Zотов
Еликсир в Ада (62)

Шейсет и първа глава
Двете капсули

8 часа и 52 минути

Офицерът оправи униформата си и сложи фуражката си, на чиято фаланга се мъдреха кръстосани рога — емблемата на митницата в Града. Срещата протече бързо и му остана време да съблече цивилните си дрехи в кабинета и да си облече мундира. Всичко мина много добре — той предаде последната партида еликсир, никой не ги засече и те се разделиха, за да се срещнат съвсем скоро за последен път.

Направо да се чудиш колко гладко мина всичко, особено като се имаше предвид, че в момента за издирването на Изпълнителя бяха хвърлени най-опитните сили на Ада. Той се смяташе за хладнокръвен, но щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че такива операции не се отразяват на нервите му. Напоследък спеше лошо и за това не бяха виновни само нощните му дежурства и разговорите с Поръчителя. Дано Изпълнителят извадеше късмет. Ако килърът успееше да ликвидира останалите за един ден, той щеше да си отдъхне. Вярно, оставаше му да свърши още една дреболия, но той лесно щеше да се справи с нея.

Топлият въздух се стелеше в кабинета му като памук. Офицерът разкопча горното си копче. Направи го по-скоро по навик, защото в Града никой не дишаше. Усещането, че въздухът не ти достига, беше фантомно като на човек, чиито крак е ампутиран над коляното, но той дълго след това има чувството, че глезенът го боли.

Кога започна всичко това? Отдавна… Събуди се посред нощ от тихия глас, който звучеше в съзнанието му. Гласът разговаряше с него любезно и го питаше как е. „Аз съм откачил“ — беше първата му мисъл. Обзет от ужас, той се разкрещя толкова силно, че събуди съседите си. Но кошмарът се повтори и през следващата нощ. Гласът продължаваше да прониква в мислите му и да тревожи съзнанието му и си отиваше чак призори. Но той вече не крещеше.

Нощ подир нощ свикваше с него. След една седмица, без дори да забележи, започна да отговаря наум на въпросите му и двамата разговаряха с часове. Още докато беше на Земята, офицерът бе подочул, че живите могат да разговарят с мъртвите с помощта на спиритични сеанси, възползвайки се от услугите на специализирани медиуми. Тогава той не вярваше на това и го смяташе за глупост. Но сега му се наложи да повярва.

Той попиваше среднощните разговори като гъба. Всяка дума на събеседника му беше истина. Вярно бе, че не бяха изминали чак толкова години, откакто се озова тук, но той вече бе успял да намрази Града. Дразнеше го всичко — и индийските автобуси, и работата му с онова животно Есенин, и полупияните мъртъвци, които се опитваха да вкарат денкове с контрабандна стока в Ада, и мръснишките докосвания на италианския гей.

Майната му на всичко! На Земята той беше уважаван човек, а от неговите думи и постъпки зависеше съдбата на страната. А тук беше нищо. Беше някакво нищожество, редови пазвантин, какъвто щеше да си остане винаги. Защото тук той никога нямаше да умре и дори след сто хиляди години щеше да продължи да претърсва багажа на новопристигналите трупове със същото отвращение и абсолютно нищо нямаше да се промени. А това означаваше, че той имаше правото да промени нещата сам.

За нещастие не можеше да се свърже пръв с онзи човек. Той винаги се появяваше внезапно в съзнанието му по най-различно време и обсъждаше с него подробностите от събитията, които се случваха. Онова, което му предложи, го потресе. Не, не това, че някой трябваше да бъде убит, а това, че беше толкова лесно да се извърши. Защо ли до този момент не се бе сетил сам? Да, той беше готов да се нагърби с организацията и нямаше нужда от никаква награда. Значи трябваше да намери Изпълнител? И той щеше да го намери.

Вече му се бе случвало да наема изпълнители на Земята и дори го беше правил доста често. В това нямаше нищо сложно, защото срещу добри пари хората бяха способни на много неща, независимо дали се намираха на Земята или в Ада. Той срещаше в Града някои от предишните си жертви, но те не знаеха кой е организирал убийството им и затова го поздравяваха любезно, когато го видеха. Можеше да наеме професионалист от категорията на Солоник, защото тук имаше предостатъчно такива. Но, първо, повечето килъри бяха подложени на промяна на самоличността и, второ, убиецът трябваше да бъде човек, когото почти никой нямаше да заподозре.

Дълго търси нужното лице, макар че Поръчителят нервничеше и бързаше. Но той настояваше, че в тази работа не бива да се бърза. Идеята му хрумна неочаквано, докато преглеждаше секретен доклад на ведомството си. Един и същи човек непрекъснато си поръчваше контрабандни филми на ужасите и плащаше щедро за тях, като всеки път искаше „още по-кървави“. Само през последните двайсет години броят на касетите с ужасии, които му бяха доставили нелегално, надхвърляше пет хиляди. Ако се съдеше по електронния адрес на този човек под псевдонима Master, той всеки път ставаше победител, когато в Ада се провеждаше анонимен шампионат по компютърната игра „Hitman“ — симулатор на наемен убиец.

Порази се от лекотата, с която го споходи късметът. След като унищожи доклада и окончателно се спря на кандидатурата, офицерът изпрати един посредник с предложение към бъдещия килър. Хензел от дълго време му беше длъжник, защото знаеше за него такива неща, че носфератусът можеше да отгърми за петстотин години в центъра по реабилитация на вампирите, където ги пояха с мляко. Сушената кръв на новородени момиченца, които върколакът получаваше чрез последния останал канал на Земята (сред VIP-клиентите беше и самият граф Дракула), даваше възможност да се извършат масови арести във вампирския квартал и едва ли биха простили това на Хензел. Освен шантажа работа му свърши и златото. Носфератусът се сдоби с хиляда дублона. Наложи му се да плати с личните си спестявания и за лоялността на служителя от транзитната зала. За разлика от Хензел „транзитникът“ естествено не знаеше нищо и си мислеше, че куриерите прекарват обичайната скъпа контрабандна стока.

Когато получи отговора, офицерът си помисли, че рядко греши, щом става дума за човешката натура. Онзи, когото си бе набелязал, веднага се съгласи да стане Изпълнител. Разбира се, голяма роля изигра и сумата, която му предложи, но беше ясно, че този човек нямаше да пожали сили в работата си. Както всъщност и стана. Гласът в съзнанието му непрекъснато го хвалеше за правилния избор.

Той дръпна чекмеджето на бюрото си. В дъното му имаше две ампули с прозрачна течност. Още от самото начало никой нямаше намерение да плаща на Изпълнителя един милион златни дублона. Пък и откъде ли Поръчителят би могъл да вземе толкова пари? Разбира се, той би могъл да продаде Книгата, тъй като след осъществяването на пророчеството тя и без това щеше да стане излишна. Но Поръчителят упорито не искаше да се разделя с нея и се бе хванал за Евангелието като старец за младата си жена. Направо да полудееш — това скандално творение на Юда бе седяло в сейфа в Грузия цели четирийсет години, но на никого и през ум не му бе минало да му хвърли поне едно око. Страхували са се. Дори в Москва никой не бе подозирал за съществуването на тази Книга. Все пак Сталин е умеел да дресира хората, добре го е правил бащицата.

Той се прозя, загледан в ампулите, които проблясваха мъждиво в полумрака на чекмеджето. Щом Изпълнителят приключеше с работата си, офицерът щеше да ликвидира и него с помощта на същия този еликсир. Нямаше защо да оставя опасни свидетели и той беше усвоил това правило още по време на работата си на Земята. Дори ако имаше в джоба си искания милион, пак щеше да убие килъра. Така беше по-сигурно, пък и съгласно Книгата ПРОРОЧЕСТВОТО нямаше да се сбъдне в мига, в който…

Внезапно вратата се отвори много рязко, а той едва успя да затвори чекмеджето с опасните ампули и дори си удари пръста. В кабинета му нахлу Есенин, който изглеждаше страшно развълнуван.

— Тревога, старче! Викат те при началството.

— Какво е станало там? — попита безразлично офицерът.

— Можеш ли да ги разбереш — обясни му кратко ситуацията Есенин. — Просто ми наредиха да събера всички. Дошъл е някакъв началник от Ведомството и нашите се разтичаха като луди. Тръгвай.

Офицерът заключи чекмеджето с еликсира и тръгна спокойно след Есенин, като пътьом поздравяваше колегите си и се опитваше да отгатне какво би могло да се случи. Може би пак бяха заловили Лумумба да пуска контрабандни банани? Вече имаше такива инциденти, тъй като негрите в Града много страдаха от недостига на тропически плодове. Есенин почука деликатно на дъбовата врата с метална табелка „Директор на Градската митница П.Б. Успекаев“ и се промъкна през вратата, а офицерът влезе след него.

Директорът — едър мъж с бели мустаци, който винаги носеше бели ризи (на Земята двамата се познаваха бегло, макар че той никога не бе харесвал „Бялото слънце над пустинята“, тъй като образите на бойците от революцията в него бяха оперетни), стоеше насред кабинета и разговаряше оживено с един рус мъж с цивилни дрехи на около трийсет години. Покрай тях обикаляше някакъв напет младеж с униформа на Ведомството, а непокорният му перчем се подаваше изпод казашката му фуражка. Цивилният мъж забеляза появата им, извини се пред Успекаев, поздрави учтиво поета и се вторачи съсредоточено в офицера.

— Чувал съм за вас, господине. Мисля, че вие сте господин Андропов?

Офицерът извърна бавно глава. Погледите им се срещнаха.

— Предпочитам да се обръщате към мен с „другарю“ — отвърна със студена усмивка офицерът и намести очилата си. — Имате ли някакви въпроси към мен? Слушам ви внимателно.