Zотов
Еликсир в Ада (16)

Петнайсета глава
Отново в тъмната стая

22 часа и 17 минути

Притесненията му бяха напразни — Изпълнителят и този път не го подведе. По всичко личеше, че куриерът също си беше свършил работата. Мъжът в черно потри сладострастно ръце, потръпвайки от удоволствие, взе от масата списъка и се вгледа в изписаните със завъртулки букви. Натискайки острието на флумастера, той задраска старателно втората фамилия и отдалечи листа от очите си, любувайки се на резултата. Оставаха още пет кандидатури и ТО щеше да се сбъдне.

Но въпреки огромния професионализъм на Изпълнителя задачата не беше лесна. Врагът също не беше глупав и ако не днес, то утре щеше да се сети за какво става дума и да пусне копоите по следите му. Дали Изпълнителят щеше да успее да довърши работата си за една седмица? Може би щеше да му се наложи за един-два дни да се окопае и да не прави резки движения. Нали съществуваха случаи, когато вълкът минаваше покрай стаения ловец, без да усети миризмата му. Още повече че на този етап можеше да не изпраща повече еликсир, тъй като дозите, с които разполагаше, му бяха достатъчни, пък и едва ли веднага щеше да се сдобие с нов куриер. Изпълнителят имаше време да си почине и да обмисли по-нататъшните си действия.

От съседната стая отново се разнесоха нечленоразделни звуци. Този път те приличаха на приглушено мяукане. Трябваше да види какво става там. Но първо щеше да изпие един чай.

Тътрейки крака, мъжът в черно отиде в голямата, облицована с дървена ламперия кухня и натисна копчето на синия електрически чайник. Нямаше кой знае какво доверие на модерните нововъведения, но тази машинарийка наистина беше хубава, защото пестеше време. И не съществуваше никаква опасност да изгори котлона, тъй като се изключваше сама. Наистина изгаряше от нетърпение. Операцията започна едва днес, а той вече се умори да чака. Това беше специфична черта на всеки руснак, който искаше всичко и веднага. Но не биваше да забравя, че си имаше работа не с някакви си улични хулигани. Ако противникът му се досетеше за какво става дума, нямаше да се спре пред нищо, за да го размаже като муха. Затова трябваше да бъде много внимателен.

Мъжът в черно отпи жадно от горещия черен чай и изгори небцето и езика си. Но не усети болка, защото отново го обзеха тревожни мисли. Е, оставаше му само да се надява, че не е сгрешил с кандидатурите, които бе набелязал в качеството на инструменти. Защото грешката щеше да е не само непростима, а дори би се превърнала в катастрофа, зачерквайки всичко, което бяха планирали години наред. Да, трябваше да помисли и за момчето… Вероятно щеше да му предложи от утре да поживее временно при него. Нищо, че едната стая в дома му беше заета, а в другите две държеше необходимите неща, но двамата можеха да спят спокойно на едно легло. Както се казва — сърце да е широко. Така беше най-добре, защото когато скоро настъпеше моментът за жертвоприношението, нямаше да му се наложи да издирва момчето по телефона. За разлика от момчето мъжът в черно не чакаше слава. Нямаше нужда от нея. Имаше кой да го похвали и да го награди достойно. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.

Той остави празната порцеланова чаша с остатъците от чай и неохотно си помисли, че след това щеше да му се наложи да си губи времето, за да я мие на ръка, тъй като японската миялна машина за съдове се запушваше с чаените листенца и веднъж дори му се наложи да я ремонтира. Вече беше време. Той стигна по малкия коридор до заключената врата, пъхна плоския ключ в отвърстието, завъртя го два пъти и в същото време натисна жълтото езиче на самоделната брава. Отвори безшумно вратата и застина на прага, взирайки се в мрака. Мяукащите звуци най-неочаквано секнаха.