Zотов
Еликсир в Ада (72)

Седемдесет и първа глава
Брат Ираклий

малко по-рано, 20 часа и 20 минути

Слънцето клонеше към залез, когато трийсетгодишният монах Ираклий Мигратиони се върна в стаичката си в хотелчето, чийто собственик беше един мустакат дебел турчин. Тя беше обзаведена само с тясно продънено легло, в което върлуваше цял батальон кръвожадни дървеници. Но монахът нямаше пари за друго.

Случи се. Неслучайно той прекара по Светите места шест изтощителни години, ровейки се от сутрин до вечер из дупките на Маслиновата горичка и вдишвайки горчивия прахоляк. Доказателството най-сетне беше намерено. След като съпостави древните източници и откъслечните свидетелства и пергаменти на старите летописци, които проучи в библиотеките на Константинопол и Дамаск, монахът вече беше убеден, че това място може да се намира единствено там. Съществуването на този гроб веднъж завинаги щеше да докаже на скептиците, че трагедията на Голгота, която се бе разиграла в Йерусалим преди почти две хиляди години, е истина и нищо друго. Всички, които дойдоха заедно с него от Тифлис и в началото също бяха изпълнени с радостни надежди, го напуснаха изморени от разкопките под палещото слънце, от непрекъснатото обезкуражаване и от твърдите питки. И само той не позволи да се разколебае. И в крайна сметка трудът му беше възнаграден. Но нима той се съмняваше, че ще стане така?

Брат Ираклий си спомни как неговият духовен наставник — шефът на семинарията отец Дионисий, в началото категорично отказваше да благослови доброто му дело. Той се възмути и въстана срещу ИМЕТО, което чу. Но Ираклий очакваше това и часове наред убеждаваше разгневения си наставник в кабинета му, докато не смекчи сърцето му. Ако монахът намереше гроба на Юда, дори и заклетите атеисти нямаше да посмеят да се усъмнят, че историята на Спасителя не е приказка, а реалност. И макар това да беше ирония на съдбата, точно онзи, който ГО бе предал на римляните, щеше да помогне за тържеството на справедливостта, побеждавайки духа на съмненията.

Той прекара толкова години, разравяйки упорито напуканата от слънчевите лъчи земя. Екслибрисът върху подвързията от щавена кожа ясно показваше кой точно е авторът на тази Книга. Дори не можеше да преброи колко места бе прекопал на Маслиновата горичка и колко глинени парчета от амфори и медни монети бе намерил. Но сега разбираше, че идеята да търси гроба на Юда на мястото, което посочваха най-първите източници, беше грешка, тъй като, макар че апостолите никога не бяха знаели точното му местонахождение, никой от тях не е искал този гроб да бъде открит. Едва след като по пътя на сложни изчисления започна да търси откъм Гетсиманската градина, късметът го споходи. Жалко, че всичките му спътници го напуснаха и нямаше с кого да сподели радостта си.

— Мерхабат, дервиш^[1]! — разнесе се откъм прозорчето дрезгавият глас на собственика на хотела Мустафа. — Направих чай, ще излезеш ли за малко в градината или вече си лягаш да спиш?

Той едва успя да провре глава през тясното прозорче.

— Чок тешекюш, ефенди!^[2] Благодаря ти за поканата, но ме извини — ангелите вече ми затвориха клепачите.

Разнесе се шумолене на клони. Разочарованият Мустафа, който се надяваше да прекара вечерта, водейки богословски разговор с неверника, се отдалечаваше към къщурката си.

Брат Ираклий бързо усвои странния жаргон — смесица от арабски, турски и гръцки думи, на който говореше народът в Палестина. Още когато беше малък, майка му се гордееше с рядката му способност да учи езици, на четиринайсет години момчето вече говореше грузински, арменски и руски, а след още две години активно четеше свещените текстове, написани на мъртвите древни езици — латински и… арамейски. На същия онзи език, на който ТОЙ бе разговарял с учениците си в подземната пещера.

Навън окончателно се стъмни. Е, сега, когато Мустафа се намираше на безопасно разстояние, той можеше да прочете внимателно описанията на онези събития, които се съдържаха в Книгата, без да привлича нечие любопитство. Не можеше да разбере какъв беше разтворът, в който се бе запазила. На вид приличаше на гроздов спирт, само че страниците не бяха слепнати, а лесно се отделяха една от друга. Дъбовата римска ракла, в която бе стояла две хиляди години, беше изгнила, но другото й хранилище — бронзовата кутия, не бе докоснато от времето. Тя беше затворена толкова добре, че в нея не бе проникнал въздух, но дори и това не беше необходимо, тъй като разтворът бе запазил Книгата в идеално състояние.

Ираклий извади от чантата си две дебели восъчни свещи, които преди това беше купил на пазара. Докосна с пръсти подвързията, затаил дъх, отгърна миришещия на алкохол лист и се задълбочи в редовете на арамейски, написани с избледняло мастило.

„Това, което пиша АЗ, е съща истина и нека гарваните разнесат плътта МИ, ако не е така — прочете той шепнешком, затаил дъх и прокарвайки пръст по редовете. — Онова, което ТОЙ е създал за една седмица, може да потъне в бездната също за седем дни и сега само АЗ зная как да стане това. Защото на разсъмване в потъналите в мъгла листа на Гетсиман МИ се яви ПРОРОЧЕСТВО, което порази като гръм МОИТЕ очи и уши…“

Монахът не чете Евангелието дълго. След един час Книгата падна от разтрепераните му ръце на пода, издавайки глух звук. Сърцето му се блъскаше в гърдите като канарче в клетка, опитвайки се да изхвръкне навън, а в главата му удряха чукчета. Брат Ираклий беше обзет от ужас. Той беше истински безумец. Какъв трябваше да е човек, за да изкопае това вледеняващо кръвта повествование от недрата на земята, където би трябвало да си остане вовеки веков? Той се боеше дори да погледне към корицата с цвят на кръв, под която се криеше… криеше се…

Езикът не го слушаше и монахът не можеше да изрече онова, което прочете на зловещите страници, а от устата му се изтръгна само тих крясък. Какво да прави, къде да избяга, на кого да каже за нещастието, надвиснало над всички? Ако тази книга се озовеше в ръцете на някой честолюбец, обзет от безумни идеи, той можеше да… Само при мисълта какво би могъл да направи той, по челото и слепоочията на Ираклий избиха едри капки студена пот, а една от тях се стече лениво по бузата му. Не, нямаше нужда да бяга. Имаше само един изход. Да изгори тази Книга, да я унищожи, да я размаже, както селянин размазва с крак главата на змия, пропълзяла посред нощ в дома му.

Той скочи, но веднага с изненада установи, че не усеща пода под краката си и че краката не му се подчиняват. Около секунда монахът постоя прав като каменна статуя, а сетне се стовари на земята, събаряйки чинийката със свещите. Тя се счупи, а угасващите фитили изсъскаха. Усещайки, че някакви невидими игли разкъсват мозъка му, той се опита да пълзи, напипвайки предметите около себе си, но разтрепераните му пръсти не откриха Книгата. Нарастващата болка в главата и отчаянието му дадоха сили, гласът му се възвърна и той започна да крещи с цяло гърло, но воплите му потъваха в нощната тишина. Хотелът се намираше в покрайнините на Ал Кудс^[3], а къщурката на Мустафа беше в края на Маслиновата горичка. За нещастие, турчинът беше прочут с дълбокия си сън.

След като пресипна и разбра, че никой няма да му се притече на помощ, брат Ираклий се разплака с глас. Скръсти изтръпналите си ръце на гърдите и започна горещо да се моли, крещейки думите, които обикновено трябваше да се изричат шепнешком, с надеждата да изплаши невидимия враг… Молитвата му звучеше все по-тихо и по-тихо и след половин час той потъна в мрака, който тихичко го погълна с нямата си уста. Ираклий припадна.

Когато монахът не се появи на скромната закуска, състояща се от вчерашни питки и зехтин, пъшкайки недоволно, Мустафа отиде лично да събуди кафира^[4], учудвайки се на странното му поведение. Обикновено дервишът никога не закъсняваше, защото закуската влизаше в цената на стаята, а монахът се хранеше много оскъдно, тъй като беше беден. И понякога с тази закуска изкарваше цял ден.

Турчинът мина през маслиновите дръвчета, чиято реколта добавяше около двайсетина златни монети годишно към бюджета му, стигна до паянтовата врата и почука на нея:

— Ей, Ираклий! Какво става с теб, да не те е взел шайтанът? Храната е на масата!

От колибата се разнесе протяжен звук и собственикът разбра, че това е стон. Изби вратата, която се разхвърча на трески, и се озова насред стаята. Гледката го накара да отстъпи назад, да размаха ръце и да се развика с всички сили, призовавайки на помощ всемогъщия Аллах заедно с верния му архангел Джабраил. Върху пръстения под лежеше бял като луна съсипан старец и отваряше беззвучно напуканите си от непрекъснатото крещене устни, от които течеше кръв.

— Мустафа, ти ли си? — прошепна старецът и цялото тяло на турчина се разтресе, тъй като разпозна гласа на доскорошния си квартирант. — Запали свещта, много е тъмно, не виждам нищо.

Към пребледнелия собственик гледаха две очи, покрити с белезникава мътна пелена.

Турчинът не си спомняте как се метна на седлото, как пришпори с боси крака коня, как стигна само за двайсет минути до Ал Кудс и до добре познатата му къща на местния лекар, който още не бе успял да се събуди, и как започна отчаяно да барабани по прозореца му.

— Джавахири, в името на Аллах, стани веднага! Случи се нещастие, страшно нещастие!

Доктор Ал Джавахири не можа да помогне на Ираклий. Монахът получи треска, а състоянието му се влошаваше. Вече не разпознаваше никого около себе си и непрекъснато се опитваше да стане, та затова се наложи да го вържат за леглото. Лекарят пусна кръв на дервиша и след това обясни на разплакания Мустафа, намествайки важно очилата си, за да не възникнат съмнения в неговата компетентност, че брат Ираклий е преживял силно нервно сътресение, вследствие на което е получил „голям кръвоизлив в главата“.

След още един ден пристигнаха представители на грузинската духовна мисия в Йерусалим, за да вземат брат Ираклий и да натоварят безчувственото му тяло на каруцата, в която бяха впрегнати два дорести коня. На монаха му предстоеше дълъг и мъчителен път към родния Тифлис.

С багажа му отпътува и Книгата, опакована грижливо от Мустафа заедно с другите му неща, а монахът щеше да я открие едва когато се свестеше в самотната си килия. Ослепелият Ираклий щеше да успее да я скрие под леглото си. Но в този момент отец Дионисий щеше да е заминал на среща в Петербург и той щеше да е принуден да прошепне думите на изповедта си на онзи, който щеше да се озове до него в последните му мигове на смъртния одър — на семинариста, когото бяха помолили „да наглежда блажения“ и който, ако се съдеше по гласа му, беше почти дете.

— Общо взето, ако се изразим на съвременен език, този човек е получил тежък инсулт — каза Сталин и изтърси пепелта от опушената лула. — Краката му бяха парализирани, не можеше да движи ръцете си. Дори нещо повече — само за десет минути бе ослепял. Хенрих, кълна ти се, на двайсет и пет години този монах изглеждаше по-стар от мен, когато бях на седемдесет! Сега вече можеш да си представиш какво точно е прочел в онази Книга…

Хенрих Мюлер мълчеше, вторачил изпъкналите си очи във вожда на народите. Върху разтворената „Експанзия“ на Юлиан Семьонов тежко капеше самоделен шнапс от наклонената му чаша. Беше изключително трудно да изненадаш с каквото и да било групенфюрера и на този, и на онзи свят. Но Сталин очевидно бе успял да направи това.

— И какво е пишело в тази Книга, Коба? — попита с несвойствен глас Мюлер и моментално се закашля, тъй като се изплаши от онова, което можеше да чуе.

— Ами пишело е следното… — наведе се към него Сталин, но сензацията не прозвуча, защото се разнесе оглушителен грохот и старателно белосаната стена на баварската кухня на Мюлер изчезна, сякаш се разтвори във въздуха. А от белия облак прах, който се издигна като стълб, се появи онзи, когото точно в този момент вождът на народите изобщо не очакваше да види.

— Чешко вакуумно взривно устройство — обясни с безизразен глас гостът и изтупа ръкава си. — Много хубаво нещо. Може да превърне всяка стена в разновидност на брашното, без да нарани никого.

Шефът на Гестапо и генералисимусът, които също бяха посипани с бял прах, се спогледаха. Сталин не можа да се сдържи и кихна, а над масата се вдигна и увисна гъсто облаче прах. Мюлер най-сетне забеляза, че излива шнапса върху книгата, и изруга.

— За мен ли идваш? — зададе гениалният въпрос вождът на народите.

— Да — кимна обидено Калашников. — Хайде да вървим, стига вече си се мотал насам-натам.