Никол Джордан
Прелъстяване (8)

7.

Ванеса не бе дошла в Розууд с очакването да си почива. Знаеше, че задачите й няма да са лесни. Но в никакъв случай не беше очаквала такава буря от чувства. Само за няколко дни братът и сестрата Синклер успяха да влязат в сърцето й: Демиън я омагьосваше с неустоимия си чар, а Оливия я трогваше с нещастието си.

Безпокояха я преди всичко чувствата й към Демиън. Тя се съпротивляваше срещу нарастващата си привързаност към него и се укоряваше, че е глупаво да се чувства привлечена. Не биваше да забравя, че прелъстяването й е само игра, родена от жажда за отмъщение. За него тя беше само плячка.

Почти желаеше тази изнервяща неизвестност най-после да има край. Незнайно по каква причина, той отново й бе дал отсрочка. Не упражняваше принуда върху нея, не настояваше тя да изпълни уговорката им. Ванеса обаче бе стигнала до точка, в която перспективата да сподели леглото му вече не я плашеше. Единствено мисълта за самия акт на сливането я изпълваше с ужас. А под силната светлина на деня успяваше да отхвърли и представата, че в нея дреме страстна жена.

Колкото по-рано преспи с него, толкова по-скоро той ще научи истината за нея и ще сложи край на мъчителното си ухажване. Щом веднъж разбере колко студена е тя, ще престане да я преследва и ще я помоли да си събере багажа.

С изключение на тази заплаха, надвиснала над нея като Дамоклев меч, животът й в Розууд се оказа много по-приятен, отколкото смееше да се надява. Изпитваше голямо облекчение, че не я измъчват парични грижи. През последните две години беше пестила буквално от всичко. Тук парите нямаха никакво значение. Демиън даваше мило и драго за оздравяването на сестра си и с готовност се съгласи да повикат шивачка и шапкарка, за да повдигнат настроението на Оливия.

Понеже болната отказваше да напуска имението и да обикаля по магазините, Ванеса сметна, че ще събуди интереса й към живота, като й поръча нови дрехи. Младото момиче трябваше да промени външния си вид.

— За какво са ми нови дрехи? — възпротиви се своенравната Оливия. — Няма къде да ги нося. Никога вече няма да изляза от тази къща.

— Дори да е така, сестра ми Фани казва, че една нова шапка повдига настроението и младата дама отново се чувства красива и желана — обясни търпеливо Ванеса. — Според мен имате нужда и от нов шал за разходките ни в градината. Ще ви трябва и бански костюм за басейна, който брат ви строи в оранжерията.

Шапкарката представи новата си колекция — възхитителни творения с панделки, ленти, дантели и щраусови пера — и Оливия се въодушеви. Избра си две нови шапки и веднага си сложи едната.

— В Лондон сигурно носят по-елегантни модели, отколкото в провинцията — обърна се тя към Оливия, след като шапкарката си отиде.

— Не бих казала. Но са поне двойно по-скъпи.

— Представям си живота в Лондон като много хубав…

— Аз не обичам града.

— Наистина ли? Но там има толкова много забавления! Библиотеки, музеи, театри, опери…

— Тук, естествено, сте права. Аз не харесвам светските събирания.

— Вероятно говорите за балове, вечерни срещи, чайове и тем подобни?

Ванеса кимна и внимателно прибра лимоненожълтата шапка, избрана от Оливия, в кутията. По време на сезона не беше необичайно една дама да получи пет покани за една и съща вечер. Когато беше на възрастта на Оливия, и тя искаше да участва във възможно най-много светски събития, ала бързо се насити на лондонското общество. На тези мероприятия се чувстваше като в златна клетка. Празнотата, лицемерието, закостенялостта, злобните клюки — всичко това й причиняваше болка. А след безславния край на съпруга й светските развлечения станаха непоносими. Ванеса никога нямаше да забрави ужасните часове, през които седеше със замръзнала усмивка на лицето и търпеше любопитните, злобни погледи на хора, които доскоро се наричаха нейни приятели. Но понеже не искаше Оливия да се крие от света, предпочете да премълчи истината.

— Балът може да бъде чудесно преживяване — подхвана с лек тон тя. — С годините обаче човек губи интерес към подобни празненства. Всеки нов бал прилича на предишния. Все пак аз съм на мнение, че всяка млада дама от добро семейство трябва да преживее поне един бален сезон. Затова ви съветвам да помислите още малко по въпроса.

Оливия извърна лице.

— Не вярвам, че имам желание да отида на бал. — Помълча малко и добави с треперещ глас: — Мисис Дженкинс, предишната ми гувернантка, казваше, че си заслужавам съдбата и трябва да се радвам, че съм оцеляла и съм останала инвалид.

— Каква глупост! Нищо не сте заслужили! — ядоса се Ванеса.

— Не съм сигурна. Вината беше моя. Държах се глупаво. Аз съм лоша.

— Да се влюбиш не е глупаво! Единствената ви грешка е, че сте попаднали на лош мъж.

— Направих страшна грешка — съгласи се мрачно Оливия.

Ванеса приседна на ръба на леглото и улови ръката на момичето. Оливия я погледна с насълзени очи.

— Какво казва Демиън за моята глупост?

— Казва, че сте станали жертва на жесток облог. Един безчестен негодник ви е убедил да избягате с него.

Брадичката на Оливия затрепери. Ванеса изпитваше безгранично съчувствие към сломеното момиче, ала съзнаваше необходимостта двете да говорят за драматичните събития. Оливия трябваше да излее болезнените чувства на загуба и унижение, вместо да ги таи дълбоко в сърцето си.

— Оливия, вие не сте първото младо момиче, измамено от красив млад мъж — продължи тихо Ванеса.

— Да, той ме измами. Помислих, че иска да се ожени за мен. С радост му повярвах, когато ми каза, че съм красива и той се е влюбил в мен. — Погледът й стана отнесен. — Той беше толкова очарователен, толкова нежен, имаше красиви, засмени очи. Вдъхваше ми чувството, че съм нещо особено. Обичаше стихове. Беше толкова романтичен… поне така си мислех. До онази нощ.

— Какво стана през онази нощ? — попита внимателно Ванеса. Познаваше версията на Обри, както и онова, което Демиън бе узнал от слугите и неохотите признания на Оливия, но някои подробности все още оставаха неясни.

— Имахме намерение да отидем в Гретна Грийн — обясни едва чуто Оливия.

Гретна Грийн беше село на границата с Шотландия, известно с многото женитби на млади двойки, извършени от местния съдия.

— Бях страшно развълнувана и отидох пеша в гостилницата… не по пътя, а през полето. Не исках да привлека вниманието на прислугата, като поискам кон. Влязох в пощенската станция в Алчестър и веднага разбрах, че нещо не е наред. Той не се зарадва, че ме вижда. Бе наел стая. Вътре бяха двама от приятелите му. Преди няколко месеца се бяхме запознали на градинско увеселение. Като ме видяха, останаха много изненадани. Казах, че си тръгвам и той… той отказа да ме придружи. Обясни ми, че бил променил намерението си. Не можел да избяга с мен. Приятелите му избухнаха в луд смях и му казаха, че е спечелил облога.

Оливия пламтеше от срам.

— Разбрах, че са се обзаложили на голяма сума, хиляда лири. Всъщност в онзи момент не разбирах нищо. Сигурно съм изглеждала като пълна глупачка с пътната чанта в ръка. Тогава един от двамата господа заяви, че Обри изобщо не е имал намерение да се жени за мен… че всичко било само глупава шега. А после… после същият този господин ми предложи да ме вземе под своя закрила. Обри много се ядоса и поиска от него да ми се извини. Най-сетне събрах сили и избягах от стаята. Изскочих на стълбата и сигурно съм се спънала в чантата си. Помня само как се помъчих да се хвана за парапета… А после се събудих в моята стая и установих, че не мога да си движа краката. Казаха ми, че съм се изтърколила надолу по стълбата.

Сълзите й бликаха неудържимо.

— Никога вече не чух нищо за него…

И очите на Ванеса се напълниха със сълзи. Би могла да каже на момичето защо Обри не я е потърсил след трагичната злополука. Демиън се бе погрижил негодникът, опропастил сестра му, да не се доближава до дома му. Но тя не посмя да признае на Оливия, че е сестра на безотговорния млад джентълмен. Бе спечелила доверието на подопечната си и едно такова признание със сигурно щеше да сложи край на приятелството им.

Както и преди Ванеса изпитваше ужас и гняв от позорното поведение на своя незрял, безогледен брат. Само той беше виновен, че младото момиче е парализирано и душевно пречупено. Оливия беше като крехка, едва разцъфнала роза, грубо отъпкана в калта.

— Сега сигурно разбирате защо никога вече няма да се явя в обществото — завърши шепнешком Оливия.

Ванеса стисна тънката й ръка.

— Отлично разбирам защо сте отчаяна, Оливия, но животът ви не е свършил, повярвайте ми. Ще минете през този страшен период. Ще преодолеете преживяното и ще започнете нов живот. Погледнете мен. Имам зад гърба си ужасен брак, но сега съм свободна. Когато се омъжих, бях горе-долу на вашата възраст, а много скоро се забърках в отвратителни скандали.

Ванеса помълча малко, за да потисне вълнението си.

— Моят съпруг… той пропиля значителното си богатство само за една година и направи огромни дългове. Това обаче не му пречеше да сменя любовниците си всеки месец. Цялото общество го одумваше. В онези дни често ми идваше да умра от срам. Накрая Роджър умря безславно. Убиха го на дуел… заради друга жена. Заради една актриса.

— Сигурно е било ужасно за вас…

Ванеса се опита да се усмихне, но устните й трепереха.

— По онова време мислех, че няма да го преживея. Ала много скоро осъзнах, че нямам друг изход, освен да продължа напред. Преодолях болката и срама. Взех живота си в свои ръце. Изправих се и се посветих на близките си. Скандалът около вас също ще заглъхне, повярвайте ми. Направете като мен — излезте пред обществото спокойна и уверена. Като се криете, само влошавате положението си. Разбираемо е, че се страхувате от клюките и униженията, но като се затваряте пред хората, които ви обичат, само засилвате страданията си.

— Демиън казва, че ме обича…

— Разбира се! Обича ви даже много.

— Каза ми, че съжалявал. Че му е много мъчно, дето ме е пренебрегвал. Помоли ме да му дам още един шанс.

— Готова ли сте?

— О, да — отвърна с треперещ глас момичето и изтри очите си. — Осъзнах, че не биваше да изливам гнева си върху него. Но се чувствах толкова самотна, толкова безпомощна…

— Вече няма да се чувствате така.

— Има толкова неща, които вече не мога да правя. Винаги съм била самостоятелна, а сега се нуждая от помощта на две момичета, за да се облека. Слугата ме носи по стълбата, а преди тичах като козичка и всеки ден препусках по полята, дори когато валеше или имаше буря.

— Сега можем да излизаме с каретата. Всеки ден ще ходим в конюшнята, за да наглеждате конете си. Главният коняр ми каза, че усещат липсата ви.

Оливия прехапа устни.

— И аз копнея да ги видя. Има толкова много неща, които ми липсват.

— Какво още?

— Музиката. Свиря добре на пиано, но вече не мога да натискам педалите.

— Засега не, но един ден със сигурност ще можете. Радвайте се, че движите пръстите си! От утре всеки ден ще свирите на пиано. От собствен опит знам, че като не се упражнявам редовно, пръстите ми се сковават.

Оливия кимна замислено.

— Мисля, че ще мога отново да пея…

— Мисис Несбит ми каза, че имате чуден глас. Чист като на ангел — така се изрази.

— О, добричката тя… както винаги преувеличава.

Въпреки това Оливия се изчерви от похвалата.

— Много искам да ви чуя как пеете.

Ванеса отново стисна ръката й и този път Оливия отговори.

— Радвам се, че сте тук — пошепна тя.

Ванеса се усмихна с обич.

— И аз се радвам — отвърна искрено тя.

По-късно вечерта Оливия направи първия си опит отново да вземе участие в живота. Преди вечеря Ванеса и Демиън седяха в салона, когато влезе икономът.

— Милорд, мис Оливия има желание да вечеря с вас и лейди Уиндъм.

Зад достойния мистър Крофт се появи самата Оливия в инвалидната си количка, бутана от един прислужник. Демиън скочи и се втурна да я посрещне. Лицето му изразяваше смайване и загриженост.

— Не се притеснявай, добре съм — усмихна се Оливия. — Ванеса каза, че е време да престана да се крия в дупката си. Реших да започна от тази вечер. Съжалявам, не исках да те уплаша.

Демиън хвърли сърдит поглед към Ванеса и се обърна към сестра си със сияеща усмивка.

— От този миг нататък ти позволявам да ме плашиш, колкото си искаш, скъпа сестричке — заяви той и махна на иконома. — Донесете бутилка шампанско, Крофт. Имаме всички основания да празнуваме.

Демиън се изненада силно от желанието на сестра си да вечеря с него и Ванеса в трапезарията, но още по-силно беше учудването му от семейната атмосфера, която се зароди по време на вечерята. Докато родителите му бяха живи, вечерите бяха мъчение за него — тогава атмосферата беше ледена, мълчанието се прекъсваше само от остри забележки или злобни обвинения. Тази вечер обаче и тримата бяха спокойни и весели.

След като се нахраниха, отидоха в музикалния салон. Демиън бе подарил пианото на сестра си за шестнайсетия й рожден ден. Спомни си, че тогава бе наредил на секретаря си да го докара в Розууд, и се разкая за небрежността си.

Ванеса седна на пианото, а Оливия запя. Демиън наблюдаваше ведрата сцена с гордост и нарастващо удоволствие.

Не бе очаквал такъв бърз напредък. Всеки ден се поздравяваше за гениалното си хрумване да доведе Ванеса в Розууд. Аристократичният й произход, отличното й възпитание и образоваността й я правеха идеалната компаньонка на Оливия. Сигурно нито една агенция нямаше да му предложи по-добра. А и никоя друга жена нямаше да успее толкова бързо да изтръгне Оливия от дълбоката депресия. Само за две седмици Ванеса успя да събуди жизнеността на сестра му, след толкова напразни усилия от негова страна.

Беше й безкрайно благодарен за всичко, което правеше. И за топлината, която бе внесла в дома му. Не помнеше да е преживявал такава безгрижна вечер в Розууд и се надяваше тя да е първата от много занапред.

Оливия се оттегли рано, защото все още се уморяваше бързо. Демиън я отнесе в стаята й и след малко се върна в музикалния салон, където Ванеса седеше на дивана и отпиваше от виното си.

При тази гледка сърцето му се изпълни с нежност. Ванеса изглеждаше спокойна и доволна… и май мечтаеше.

Предупредителен глас му прошепна да не храни големи очаквания. Ала Демиън отказа да го чуе и прогони угризенията на съвестта. Искаше да направи нещо и щеше да го направи. Настъпи моментът да сломи отслабналата съпротива на Ванеса.

Желанието, което го прониза, беше много по-различно от похот. Изпитваше неудържим порив да я вземе в прегръдките си и да я притисне здраво. Искаше да я посвети в изкуството на любовта. Копнееше да разгадае тайните й, да отприщи страстта й. Каквито и скандали да бе преживяла, тя беше смайващо неопитна в плътските радости.

Припомни си какво мислеше за нея в началото и се укори за глупостта си. Вече знаеше колко голяма е жертвата й за нейното семейство. Тя бе обещала да стане негова любовница, без да знае нищо за физическата любов — каква достойна за възхищение смелост!

Презрението й към мъжете и телесната интимност без съмнение произхождаха от грубостта и пренебрежението на съпруга й. Демиън желаеше от все сърце да й покаже колко е хубаво да се люби с мъж. От това щяха да спечелят и тя, и той. Да, той беше призван да я освободи от страховете й.

— Искам веднага да ви кажа колко съм ви благодарен — поде тихо той. — Упражнявате благотворно влияние върху сестра ми.

Ванеса се усмихна зарадвано.

— Оливия заслужава цялата любов и доброта на този свят.

— Изглеждате искрено привързана към нея.

— Да. Вече я обичам. Много.

— Значи престоят ви в нашия дом не е мъчение за вас?

Ванеса се поколеба едва забележимо.

— В никакъв случай.

Демиън усети значението на кратката пауза. Все още не е мъчение — искаше да каже тя. Докато той не я задължи да изпълни уговорката им.

— Елате с мен в градината — покани я той. — Искам да ви покажа нещо.

Подозрението й моментално се появи.

— В този късен час?

— Моля ви! Нима мислите, че ще се нахвърля върху вас в мрака? Не замислям нищо неприлично, уверявам ви. Банята за Оливия е почти готова. Помислих, че ще искате да я видите.

Ванеса погледна към прозореца, после към лятната си рокля с дълбоко деколте и къси ръкави… твърде разголена.

— Ще ида да си взема наметка — предложи нерешително.

— В оранжерията е много топло.

— Е, добре…

Демиън й подаде ръка и я изведе в градината. Хладният нощен въздух погали голата й кожа. Пълната луна грееше ярко, звездите искряха като диаманти върху черно кадифе.

Сигурно съм луда да се разхождам с този мъж в нощта, помисли си Ванеса. Въпреки това сърцето й заби в радостно очакване. Май беше пила твърде много вино…

— Защо млъкнахте? — поинтересува се Демиън.

— Питам се дали постъпвам разумно, като излизам с вас нощем.

— Нима бихте предпочели да излезете без мен? Добре, щом желаете, идете сама в оранжерията.

— Не, не желая да отида сама.

— Хайде, скъпа, отпуснете се. Не бива да се страхувате от мен. Вече няколко пъти ви посетих в спалнята ви, но не ви се натрапвам, нали? Няма да го направя и сега. Възможно е да ни наблюдават.

— Въпреки това трябва да ми простите, ако хедонистичните ви наклонности събуждат подозренията ми.

Демиън бавно поклати глава.

— Неприятно ми е, че имате толкова лошо мнение за мен. А аз най-искрено се старая да се покажа пред вас откъм най-добрата си страна.

Ванеса потисна усмивката си, решена да не се поддава на чара му, ала си призна, че й харесва да си разменят закачки.

— По-добре използвайте чара си пред някоя доброволна жертва. С мен нямате късмет.

— За съжаление в момента нямам на разположение доброволна жертва. Боя се, че трябва да се задоволя с вас.

— Без съмнение една жена не е достатъчна да задоволи апетита ви.

— Вие се подценявате.

— Подобни твърдения са неприемливи. Вие се надценявате.

Демиън вдигна вежди.

— Да ме обидите ли искате?

— Възможно ли е да ви обидя толкова силно, че да остана пощадена от преследванията ви?

Той я погледна дълбоко в очите и дълго не отвърна поглед. Сърцето й заби ускорено, както винаги под изпълнения с горещи обещания поглед. Съзнаваше, че не е в състояние да му устои.

— Пристигнахме — рече след малко Демиън. И наистина — вече бяха в края на градината.

Демиън й отвори вратата към оранжерията. Ванеса се поколеба дали да влезе. Имаше чувството, че престъпва прага на тъмна пещера.

— Почакайте, ще запаля лампа.

Демиън се изгуби в мрака, малко след това се чу драскане на клечка.

— Сега чувствате ли се по-сигурна?

Точно обратното: неловкостта й нарасна. Красиво изсеченото му лице се очерта ясно на фона на трепкащото пламъче и тя се смути още повече. На всичкото отгоре Демиън пусна резето на вратата. Очевидно усетил страха й, той подметка небрежно:

— Не искам никой да ни смущава. Ала ако това ви успокоява, ще ви дам оръжие и ще ви позволя да го използвате срещу мен, ако се приближа твърде много.

Отиде до дъсчения шкаф, където се съхраняваха градински инструменти, и й донесе парче тръба с дължина около половин метър.

— Смятам, че е достатъчно. Ако се забравя, спокойно ме ударете с тръбата по главата.

Сивите му очи святкаха развеселено. Ванеса взе оръжието и го огледа скептично. Беше повече от ясно, че той се стреми да й вдъхне фалшиво усещане за сигурност — както първия ден, когато й връчи ключа от спалнята.

Демиън я преведе през дългата оранжерия, покрай безброй рози в глинени саксии, покрай дълги редици лимонови и портокалови дръвчета. Вътре беше задушно и влажно, миришеше на пръст и, естествено, на цветя. Най-сетне стигнаха до широко пространство, скрито от любопитни погледи с два високи паравана от китайска коприна. Зад тях бе построен мраморен басейн, наполовина вкопан в земята. Басейнът се пълнеше с вода от делфин с широко отворена уста.

— Водата се затопля в голям котел — обясни Демиън. — Наложи се да прокараме нови тръби в земята.

Басейнът беше пригоден за човек, който не може да ходи. Оливия можеше да седне на ръба и спокойно да се плъзне в топлата вода. Басейнът постепенно се разширяваше в полукръг и ставаше по-дълбок.

— Какво ще кажете? Отговаря ли на очакванията ви?

— Впечатлена съм — кимна Ванеса.

— Е, аз притежавам и някои скромни таланти. Учудващо за порочен тип като мен, нали?

— Вашите таланти ме учудват по-малко от факта, че ги използвате за доброто на другите. Повечето богати аристократи нямат никакво желание да се занимават с полезни неща.

Демиън се усмихна с разбиране.

— Много ласкателно. Радвам се, че се различавам от благородните господа от кръга на познатите ви.

Показа й дъбов шкаф, където бяха наредени хавлии, одеяла и халати, и остави лампата на една пейка.

— Искате ли да изпробваме водата? Ще видите колко е топла и приятна.

— Сега ли?

Демиън се усмихна невинно и изведнъж й заприлича на хлапак.

— Сега е идеалното време. Ако банята ви достави удоволствие, по-лесно ще убедите сестра ми да влезе в басейна.

Ванеса не бе в състояние да отвърне поглед от него. Този мъж беше нахален, безсрамен, неустоим — а тя беше безнадеждно изгубена.

Демиън седна на пейката, свали обувките и чорапите си и нави панталоните си до над коленете. Когато се изправи, Ванеса го погледна стреснато.

— Спокойно, нямам намерение да се съблека изцяло.

Тонът му беше шеговит, в очите му блестеше веселие.

Той седна на перваза, потопи крака във водата и въздъхна блажено.

— Елате при мен. Водата е страхотна.

Ванеса се поколеба и Демиън понижи глас до шепот:

— Свалете обувките и чорапите, Ванеса. Осмелете се. Не е смъртен грях да ходиш бос.

Съпротивата й отслабна, но тя въпреки това не се помръдна от мястото си. Шепотът му я погали като нежна ръка:

— Изпълнете желанието ми, ангеле.

Когато тя остана неподвижна, не се поддаде на уловките му, Демиън тъжно поклати глава.

— Знаете ли какъв ви е проблемът? Вие сте пълна със задръжки. Отказвате да се радвате на живота. Отказвате да дадете свобода на страстната жена, каквато сте.

С тези думи улучи болното й място. Роджър непрекъснато я обвиняваше, че е неспособна да изпита страст. Тя се обиди, че Демиън й отправя подобни обвинения, макар и само на шега. Стана й болно, като си помисли как ще реагира той, щом се убеди, че тя наистина е студена и безчувствена. Сигурно веднага ще изгуби интерес към нея.

Ванеса упорито вирна брадичка. Нали точно това искаше да постигне! Неколкократно го бе предупреждавала. Ясно му даде да разбере, че не е подходяща за метреса.

От друга страна, тя съзнаваше, че му позволява да я манипулира. Въпреки това изу обувките, смъкна чорапите и седна на перваза на басейна. Демиън очевидно беше очаквал тя да реагира така, защото Ванеса забеляза триумфа в дяволските му очи. Засрамена, тя повдигна леко полата си и потопи стъпалата си в приятно топлата вода.

Демиън й хвърли развеселен поглед.

— Крайно време е да се научите да ми вярвате.

— По-скоро ще пъхна ръка в лъвска муцуна.

Демиън притисна ръка върху сърцето си в добре изиграно отчаяние.

— Вие сте вещица! Наранявате чувствителната ми душа.

— Ами помолете доктор Андърхил да ви предпише лекарство.

Демиън се засмя тихо.

— Наистина не разбирам страха ви. Досега нито веднъж не съм направил сериозен опит да ви отклоня от пътя на добродетелта.

— Така ли? Вие играете фалшива игра.

— Само веднъж ви целунах и това бе, преди да ви опозная.

— Дръзко е да твърдите, че сега ме познавате.

— О, да, познавам ви. През последните седмици научих много неща за вас. Вие сте добросърдечна и великодушна. Остроумна и весела. Имате страхотен ум, реагирате бързо и понякога ми е трудно да поддържам вашето темпо. Освен това ви е страх от мъжете. — Ведрият му тон изведнъж стана сериозен.

Ванеса прехапа устни и замълча. Защо прояви непредпазливост и му довери тайните си?

— Не бива да позволявате едно неприятно преживяване с мъж да опропасти целия ви живот.

Ванеса сведе поглед към ръцете си. Не искаше да се страхува от мъжете. Искаше да се радва на интимните докосвания. Искаше да отхвърли товара на ужасното минало. Искаше да забрави тъмните спомени от нещастния си брак. Само така можеше да започне нов живот. Ала не се надяваше да заличи всичко това от паметта си.

Демиън очевидно разбра за какво мисли тя.

— Много искам да прогоня страховете ви — прошепна той.

Ванеса се ядоса. Защо той се правеше, че опитът му да я прелъсти, е безкористен акт на любов към ближния?

— Нима очаквате да повярвам в мотивите, които ми изтъквате? Наистина ли ме смятате за толкова наивна?

— В никакъв случай. Аз също очаквам да изживея несравнимо удоволствие. Красива жена в леглото ми — каква по-голяма награда от това!

Ванеса усети изучаващия му поглед и това я окуражи да му зададе въпрос:

— Аз… питам се защо не настоявате да изпълня уговорката ни. Може би искате да ме измъчвате, за да се насладите на отмъщението си?

— Не. В никакъв случай. — В гласа му звънна изненада.

— Защо тогава?

— Още не сте готова.

Ванеса го погледна подозрително.

— Откъде знаете?

— Имам опит, скъпа. Мъжка интуиция. Нали виждам как се плашите от докосването ми. — Нежно плъзна пръст по бузата й. — О, имаме малък напредък! За първи път не потреперихте. Това ми вдъхва надежда, че един ден ще чуя от вас думи на сладко отдаване. — Палецът му очерта контура на устните й. — Да знаете, че ще се задоволя само с пълната ви капитулация.

Палецът му остана дълго в ъгълчето на устата й. Ванеса не смееше да диша. В гърдите й пламна гняв. От седмици Демиън си играеше с нея на котка и мишка. Защо беше толкова жесток?

— Ако сте ме довели тук, за да ме прелъстите — изсъска отровно тя, — бих желала да побързате, за да свършим по-скоро.

Демиън отдръпна ръката си.

— Доведох ви, за да ви покажа басейна — обясни с безразличие. — Ако имах намерение да ви прелъстя, щях да се приближи до вас… например така…

Топлият му дъх опари бузата й. Ванеса се вцепени. Зачака докосването на устните му, но напразно. Пръстът му се плъзна съвсем леко по ключицата й.

— Вие сте прекрасна…

Горещият му глас я разтрепери. Демиън Синклер беше сатана! Знаеше как да я омагьоса.

Ръката му мина мъчително бавно по кожата й, остави огнена следа, която прогони гнева. Ванеса затвори очи и се опита да се пребори с бурята от чувства, която я връхлетя. Страхливо се запита как би могла да устои на този мъж. Коя жена не би се предала пред чувственото му излъчване.

Демиън се раздвижи до нея и това я смая. Той се смъкна от перваза и стъпи във водата, която му стигаше до коленете. Малки вълнички заиграха около силните му крака и съвсем закономерно насочиха вниманието й към издутината между бедрата му. Съвсем ясно личеше колко е възбуден. Очите на Ванеса се разшириха от учудване.

— Сега сигурно разбирате колко силно ме привличате — пошепна той с лека ирония.

Смутена от безсрамието му, тя отвърна поглед, но този път той не й позволи да се оттегли бързо. Внимателно повдигна брадичката й и я принуди да го погледне. Пронизващият му поглед стигна до самото й сърце.

— Няма ли да ми повярвате, ангеле?

Ванеса навлажни с език пресъхналите си устни. Демиън сигурно чуваше лудото биене на сърцето й.

— Искам да ви целуна. Давам ви думата си, че ще спра веднага щом пожелаете.

Ванеса безмълвно издържа погледа му. Отчаяно се опитваше да устои на примамващата му уста. Напразно. Копнееше за целувка, за нежно докосване. Глупаво беше да мисли, че ще се изплъзне от магията му.

Ръката му се придвижи към гърлото й. Нежното милване на пръстите накара цялото й тяло да завибрира. Сладката милувка сломи съпротивата й. В очите му се четяха страстни обещания.

— Ти си възхитителна сирена… Позволи ми…

Тъмните ресници закриха очите. Лицето му се приближи, устата му докосна нейната. Топлата, мека милувка на устните я разтопи. Ванеса въздъхна блажено.

Демиън обхвана лицето й с две ръце. Езикът му се потопи в устата й и закръжи около нейния. В тялото й се надигна горещина. Съпротивата бе забравена.

Демиън задълбочи целувката, омагьоса я с чувствена нежност. Устата му я пиеше жадно. Мина много време, докато се отдръпна. Горещите му устни се плъзнаха по бузата й и стигнаха до ухото.

— Вкусът ти е невероятен… като на благородно вино.

Дълбокият, кадифен глас я опияняваше. В тялото й пламна желание. Тя задиша ускорено, усети теглене между бедрата и пулсираща горещина в долната част на тялото. Демиън също усети въздействието на целувката и леко повдигна глава.

— Отдаването е прекрасно чувство, нали? — попита той дрезгаво.

О, да, искаше да отговори тя, но не бе в състояние да издаде нито звук.

Демиън внимателно я привлече към себе си. Погледна я право в очите и разтвори бедрата й с крак. Ванеса изохка. Какво беше учудването й, когато Демиън я притегли към себе си във водата и я настани върху мускулестите си бедра.

Силните му ръце обхванаха талията й и я притиснаха към тялото му. Коравата му мъжественост сякаш премина през полите й и намери меката плът между бедрата й.

— Не се плаши да изразиш чувствата си, Ванеса…

Гърлен стон се изтръгна от нея, предизвикан от еротичното триене на коравите му бедра в нежната й плът. Той я прегърна силно, притисна я към възбудения си член и с радост усети как напрежението й отслабна. Безсилна да се бори, Ванеса падна на гърдите му и се отдаде на блаженствата на желанието си. Ръцете му се плъзнаха по-надолу, той обхвана бедрата й и започна да я люлее бавно и ритмично.

— Демиън…

— Тихо, не се съпротивлявай.

Целуна я отново. Меките, топли устни я омагьосаха.

Ванеса трепереше в треска, беше близо до припадък. Копнежът й стана непоносим. Бедрата й се раздвижиха. Жадуваше за нещо, което не беше в състояние да назове. Устата и езикът му, дълбоко потопен в нея, я опустошаваха.

Безпомощна срещу бурята от чувства, Ванеса се притисна към силното му тяло с отчаяно желание да утоли жаждата си.

Сърцето й биеше в див ритъм. Тя се вкопчи в раменете му, заби нокти в кожата му, докато той продължаваше да й показва забраненото блаженство. Тя се извиваше върху него, страстта й щеше да експлодира всеки момент.

— Точно така, мила… дай воля на чувствата си…

Лавата избликна. Ванеса се опъна като струна. Бурята в тялото й се разтовари като искрящ фойерверк. Демиън я притисна силно към себе си, докато я заливаха вълни и горещи тръпки.

Гърлените стонове на самозабравилата се жена в прегръдката му изпълниха Демиън с неподозирано чувство на щастие. Въпреки дългото въздържание той си заповяда да се владее. Потуши болезненото пулсиране между бедрата си и се посвети изцяло на нейната наслада.

Би могъл да я вземе тук и сега. Тя жадуваше за него, всяка частица от прекрасното й тяло беше готова да го приеме. Въпреки това той не посмя да го направи — сам не знаеше защо.

Въздържаността му го смая. Колко лесно беше да разтвори меките й бедра и да удовлетвори желанието си. Ала той изпитваше не само похот. Искаше да я притежава… но не по този начин… не на това място. Искаше първото им истинско сливане да е много повече от бърза страст, от която тя по-късно щеше да се срамува.

Демиън стисна здраво зъби и продължи да милва треперещото й тяло. Тя беше точно толкова чувствена и способна да се отдаде на страстта, колкото си я беше представял. Трябваше да положи свръхусилия, за да се овладее.

След малко се отдели от нея и погледна в пламтящото й лице. Ванеса вдигна глава към него, уплашена, объркана. Невероятните й очи на сърна бяха изпълнени с въпроси.

— Ако бях имал намерение да те прелъстя, щях да те възбудя по този начин — проговори с лека ирония Демиън.

Тя го гледаше замаяна, без да разбира. Демиън се почувства като глупак. Тя се опитваше да разбере какво се е случило, а той се шегуваше. Отдалечаваше се от нея, вместо да я утеши, да я успокои и да я похвали.

Приглади влажните къдрици от челото й и въздъхна.

— Прости ми, ангеле.

— Да ти простя? — пошепна задъхано тя.

— Не исках да се шегувам с теб…

— Аз… не знаех…

— Какво не знаеше? Че възбудата е толкова прекрасна? Че си в състояние да разпалиш този огън в тялото си?

— Да…

Демиън се засмя тихо.

— Има и много по-голяма наслада от онази, която преживя преди малко, стига да си готова да я откриеш. Искам да бъда твоят учител, мила. — Наведе се, горещият му дъх погали бузата й. — Искам аз да бъда мъжът, който ще те посвети в тайните на насладата, Ванеса. — Въздъхна тихо и се отдели от нея. — А сега е по-добре да те отведа в къщата, преди да съм загубил самообладание.

Помогна й да излезе от басейна, докато Ванеса се бореше с вълнението си. Очакваше Демиън да я люби, а той се оттегли в последния момент. Това беше много по-жестоко, отколкото ако я бе принудил да му се отдаде. Демиън я възбуди по непростим начин, събуди в тялото й болезнен копнеж и накрая я остави объркана и отчаяна.

Ванеса изстиска мокрите си поли с треперещи ръце, обу чорапите и обувките си и се помоли на път към къщата да не срещнат никого. Ако я видят в това състояние…

Избягна погледа му, когато той взе ръката й и я поведе през оранжерията. Срещата с някой слуга й бе спестена, защото Демиън я отведе в стаята й през тайния коридор.

Ванеса дишаше с мъка в задушния тунел. Той беше толкова нисък и тесен, че едрата фигура на Демиън едва се побираше вътре. След като се изкачиха по дървена стълбичка, той спря и натисна механизма в дървената ламперия, която безшумно се плъзна настрана.

— В спалнята ти сме. — Демиън направи жест към полутъмното помещение. — Тунелът минава по външната стена на салона до твоята спалня и свършва в моите частни помещения.

Мълчаливо й показа как действа механизмът на тайната врата — чрез лек натиск върху дървена розетка. Когато се обърна да си върви, Ванеса се уплаши.

— Няма ли да останете още малко? — попита задъхано тя и се ужаси от дързостта си.

На устните му се появи усмивка.

— Нямам вяра в себе си. — Сложи пръст върху устните й. — Желая те твърде силно, ангеле. Повече, отколкото можеш да си представиш. Ала ще чакам, докато и ти ме пожелаеш със същата сила. Щом се стигне до там, не аз ще дойда при теб, а ти при мен.

С тези думи той я напусна и взе лампата със себе си. Ванеса влезе с колебливи стъпки в спалнята си. Тайната врата щракна тихо зад нея.

Тя започна да обикаля тъмната стая, безпомощна, напълно объркана. Мислеше само за Демиън Синклер. Не можеше да забрави какви чувства бе разпалил в нея. Представяше си огнените му целувки, натиска на тялото му, невероятната експлозия в самия център на съществото й.

От седмици се бореше срещу привлекателната му сила. Тази нощ загуби битката. И за свой срам не изпитваше разкаяние.

Ванеса затвори очи. Споменът за прегръдките на Демиън я изпълваше с болезнен копнеж. Той я бе отвел на място, непознато досега, изпълнено с магия и чудеса. Тя се превърна в друга жена, изпълнена с необуздана страст. Той й позволи да надникне в рая. Показа й, че жената също може да желае мъжа. Показа й колко силно може да желае самата тя.

Ванеса потрепери. Възможно ли е това? Той беше нежен и внимателен с нея, но въпреки това отприщи в тялото й буря от желания. Той не можеше да се сравни с нито един от познатите й мъже. Беше като приказен принц, въвлякъл я в своята магия.

Замаяна от неописуемото преживяване, Ванеса се съблече, нахлузи нощницата си, окачи влажната рокля на закачалка, изчетка косата си и я сплете на плитка. Легна си, но не можа да заспи. Горещият копнеж не изчезваше.

Дълго време лежа, загледана в балдахина. Зърната на гърдите й бяха твърди и болезнени, усещаше пулсиране между бедрата. Представи си лицето на Демиън, класическата красота на чертите му, пламенните сиви очи, омайващата уста. Горещата прегръдка, която възпламени сетивата й.

Ванеса се обърна настрани и притисна възглавницата към слабините си. Голата, стряскаща истина не можеше да се отрече. Тя го желаеше. Искаше той, точно той да й разкрие тайните на страстта.

Скри лице в мекия сатен и отново чу шепота му: Когато си готова, не аз ще дойда при теб, а ти ще дойдеш при мен.

Да се осмели ли?

Сърцето й биеше в гърлото.

Изправи се бавно. В корема й пърхаха пеперуди.

Какво ще стане, ако отиде при него?

По гърба й пробяга тръпка. Опита се да преодолее объркването си. Изпитваше едновременно надежда и страх, възбуда и болка, очакване и тревога.

Ами ако се окаже, че тя е студена и неспособна на истинска страст, както се опасяваше? Ами ако се окаже, че е безсрамна?

Накрая взе решение, без да съзнава какво прави.

Действаше като сомнамбул. Стана от леглото, запали една свещ, пристъпи към ламперията и натисна дървената розетка. Сърцето й удряше като чук в гърдите. Тя пое дълбоко дъх и влезе в тайния коридор.