Никол Джордан
Прелъстяване (21)

20.

Ванеса седеше с майка си и сестрите си в дамската стая, но не чуваше нито дума от онова, което си говореха двете момичета, докато усърдно бродираха. Беше безучастна към всичко, вътре в нея нямаше нищо, освен глуха празнота.

Бе се завърнала в Ръдърфорд Хол преди около седмица.

Още на втория ден получи писмо от Обри и оттогава го четеше по няколко пъти на ден, докато го научи наизуст.

Скъпа сестричке,

Знам колко ще ти е неприятно да научиш от чужди хора за дуела на Синклер, затова реших да ти съобщя накратко какво стана. Моля те, не се тревожи, но раната в рамото му е доста тежка. Наложило се е лекарят да отстрани куршума оперативно. Противникът му, лорд Клюни, останал незасегнат. Очевидно Синклер нарочно е стрелял във въздуха и приятелите му са останали смаяни.

Според сведенията, които успях да събера, Синклер ще се възстанови напълно. Както знаеш, забранено ми е да се виждам с Оливия, затова ти разказвам само каквото съм чул от странични хора. За съжаление моето положение си остава същото.

С обич, Обри

Ванеса затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си образа на Демиън. Обляното му в кръв тяло я преследваше в нощните й кошмари. Добре, че Обри се бе сетил да й изпрати и второ писмо, в което съобщаваше, че Синклер се възстановява доста по-бързо, отколкото се е очаквало.

Тя обаче нямаше да се възстанови от душевните си рани. Любовта към Демиън я измъчваше болезнено. Да го напусне — това беше най-трудната стъпка в живота й. До края на дните си, погледнеше ли роза, щеше да мисли за него. Сърцето й кървеше от страшната загуба.

— Пристигна пощата! — Бодрият глас на Шарлът я върна в действителността и тя прогони мрачните мисли.

Много скоро в салона влезе прислужница и направи реверанс пред Ванеса.

— Писмо за вас, милейди.

— Благодаря ти, Мейбъл.

Като видя герба на Синклер, сърцето й се сви, но после позна почерка на Оливия и се успокои. Счупи печата и зачете краткото писмо с нарастващо изумление. Редовете бяха написани набързо, изпъстрени с мастилени петна и множество удивителни.

Скъпа, скъпа Ванеса,

Сигурно няма да повярвате! Демиън се вразуми и ми даде позволение да се омъжа! Каза, че искал само моето щастие. Иска ми се да крещя от щастие! Сега сте моя сестра. Не можете да си представите колко съм развълнувана. Ръката ми трепери и едва държа перото. Само на вас дължа, скъпа Ванеса, че брат ми промени мнението си — не се съмнявам в това. Демиън винаги е обръщал сериозно внимание на думите ви.

Скоро започваме приготовленията — кога и къде ще се състои сватбата, къде ще живеем. Силно желая да се омъжа още преди зимата и се надявам да съм добре дошла в Ръдърфорд Хол. Смятате ли, че вашата скъпа майка ще ни окаже честта да ни представи пред олтара? С нетърпение чакам да стана съпруга на Обри! Още не мога да осъзная щастието си. Само на вас, скъпа Ванеса, дължа този прекрасен момент. Вече не вярвах, че нещата ще се обърнат към добро…

— Какво става, Ванеса? — попита загрижено Шарлът. — Дано не си получила лоши вести.

Смаяна от прочетеното, Ванеса вдигна поглед. Изобщо не очакваше Демиън да се смекчи и да даде съгласието си за сватба, камо ли пък след толкова кратко време…

— Не, напротив. Новините са много радващи. Обри ще се ожени за Оливия Синклер.

— О, страхотно! — извика въодушевено Фани.

Майка им скочи стреснато.

— Обри ще се ожени? Но аз дори не знаех, че ухажва някое момиче. Защо не сте ми казали?

— Обри вероятно е искал да ти спести излишни тревоги, мамичко, или не е искал да се надяваш напразно — постара се да я успокои Шарлът. — Нали си спомняш мис Синклер? Тя е най-добрата партия. Ванеса ни разказваше много за нея в писмата си.

Ванеса се зарадва, че умната Шарлът успя да обясни на майка си за какво става дума, защото самата тя в момента не бе в състояние да разсъждава разумно.

След малко се извини и се скри в стаята си. Не намери сили да победи вълнението си. От сърце се радваше на щастието на Оливия, но се питаше и за причините, подтикнали Демиън към тази радикална промяна в мисленето. Наистина ли и тя е допринесла той да даде съгласие за брака на сестра си? Наистина ли е приел присърце предупрежденията й?

Не! Би било грешка да влага твърде голямо значение на промяната в позицията му. Ванеса решително прогони покълналата в сърцето й надежда. Само защото Демиън бе проявил снизходителност и бе разрешил на сестра си да се омъжи за Обри, това още не означаваше, че нещо между тях двамата се е променило. Той не я обичаше. Това беше горчивата истина.

Тя постъпи правилно, като го напусна. Предпочиташе да води самотен живот без него, отколкото да се мъчи в един брак без любов.

В гърлото й заседна буца. Сърцето й отново се изпълни с безнадеждност.

През следващите седмици Ванеса живееше като насън. Прекарваше дните си в безучастна летаргия. Дори майка й забеляза състоянието й и тревожно попита най-голямата си дъщеря от какво е болна.

Ванеса редовно получаваше писма от Оливия, която много държеше да я осведомява как вървят приготовленията за сватбата. В църквата на Алчестър вече бяха обявили за предстоящата венчавка в началото на ноември. Демиън възнамеряваше през септември да отведе сестра си в Лондон, за да й ушият булчинска рокля. Оливия беше на седмото небе от щастие.

Следващото писмо на Обри смая Ванеса дори повече от писмата на Оливия.

Мила моя сестричке,

Сигурно няма да повярваш, но Синклер се показа невероятно великодушен! Опрости ми всички дългове от игра и се отказа от претенциите си към семейното ни имение. Според мен беше длъжен да го направи, като се има предвид какво стори ти за моята скъпа Оливия. Освен това Синклер ми заяви, че няма да допусне двамата с Оливия да живеем в бедност.

Всъщност той направи много повече от онова, което изисква братският му дълг към Оливия. Помоли ме да му изготвя списък с всичките си дългове от игра, както и с неизплатените ми сметки, и удовлетвори всичките ми кредитори. Аз, разбира се, категорично заявих, че ще му изплатя всяко пени от заплатата си като секретар. Честно ти казвам обаче, не виждам как ще му се отплатя за проявеното великодушие. Само си представи, той иска да даде зестра на малките ни сестри! Всяка от тях ще получи по десет хиляди фунта — невероятна сума!

Вероятно си представяш какъв товар се смъкна от раменете ми, като разбрах, че Шарлът и Фани са осигурени по най-добрия начин и няма да се тревожат за бъдещето си. Вярвам, че ти също ще изпиташ облекчение. Сега и двете са свободни да си изберат съпруг по своя воля.

Вземам назад всяка лоша дума, която съм казвал някога за лорд Синклер. Той ми даде втори шанс да докажа на какво съм способен. Заклевам се, че ще положа всички усилия, за да не разочаровам очакванията му.

Честно казано, не съм в състояние да си обясня как стана тази внезапна промяна с него. Защо изведнъж започна да се държи толкова благородно? Не ме заплашва, не ме предупреждава да се грижа за доброто на Оливия (макар да съм сигурен, че ако дори само повиша тон на годеницата си, ще ми прати един куршум в главата). Гордостта ми не допуска да приема щедростта му, от друга страна обаче се чувствам задължен към сестрите си, а най-много от всичко искам Оливия да живее добре. Толкова много я обичам, Ванеса…

Ванеса се взираше смаяно в писмото на брат си. По десет хиляди фунта за Шарлът и Фани? Изчистил е всички дългове на Обри? Бъдещето на семейството им е осигурено.

С тази стъпка Демиън сваляше от раменете й огромния товар, който я притискаше след смъртта на баща им. В сърцето на Ванеса отново пламна надежда и този път тя не успя да я прогони.

През следващите дни от Уоруикшайър пристигнаха още радостни вести. Оздравяването на Оливия напредваше много по-бързо от преди. Тя отново усещаше краката си. Все още не стъпваше здраво, но лекарят я бе уверил, че с редовни упражнения, масажи и лечебни бани мускулатурата ще укрепне и невестата ще застане пред олтара на собствените си крака.

Всеки ден се чувствам малко по-силна от вчера. Ако продължа да напредвам така, ще мога да се отзова на поканата ви по-рано, отколкото мислехме. Следващата седмица заминаваме за Лондон и ако пътуването не ми навреди, Обри обещава най-късно след месец да ме доведе в Ръдърфорд Хол. Много държа да се запозная с майка ви и сестрите ви още преди сватбата. О, скъпа моя Ванеса, изпълнена съм с радостно очакване…

Пътуването до Лондон дойде и отмина. Ванеса научи всички подробности от писмата на Оливия. Питомката й кипеше от въодушевление. Малкият бален сезон бе започнал и Обри заведе годеницата си на няколко вечери. Въвеждането й в обществото мина много по-приятно, отколкото се очакваше, и според Оливия единствената причина за това беше, че я е придружавал най-прекрасният мъж на света и това й е вдъхнало ново самочувствие.

Всеки път, когато Оливия споменаваше брат си, сърцето на Ванеса се гърчеше от болка. Много искаше, но не можеше да си обясни на какво се дължи промяната у Демиън. Изглежда, той вече не беше мъжът, когото тя познаваше: постоянно търсещият забавления Дон Жуан, който живееше в безделие и се отдаваше на разврат. Най-голямата изненада обаче дойде с писмото на Оливия от Лондон.

През последните дни Обри ме придружи до Оксфорд Стрийт и до базара в Ексетър Чейндж, защото Демиън беше много зает. Ще се изненадате, Ванеса: той е в Уайтхол. Представяте ли си? Назначиха го за съветник във финансовото министерство. Вие знаете, разбира се, колко добре се справя Демиън с финансовите проблеми. Уверена съм, че държавните финанси само ще спечелят от участието му.

Освен това брат ми възнамерява да заеме мястото си в Горната камара, щом свикат новия парламент през януари. Двамата с мистър Хаскил прекараха последните вечери (и нощи) в библиотеката, за да подготвят първата му реч. В момента в Розууд се говори само за политика и аз, честно казано, скучая. Учудвам се колко силен интерес показва Демиън КЪМ някои политически въпроси. Утре Обри и аз се връщаме в Уоруикшайър, но той ще остане в Лондон. Демиън ми заяви, че принадлежал към вигите — това означава, че симпатизира на група либерали и бунтовници, както ми обясни Обри. Той е от торите, следователно аз също ще мина на страната на консерваторите.

Скоро ще стана негова съпруга! Това звучи прекрасно, нали? О, Ванеса, обещайте да ми бъдете шаферка!

Молбата на Оливия само увеличи объркването на Ванеса. Ще замине за Розууд със смесени чувства. От една страна, много искаше да присъства на сватбата на брат си, от друга обаче, не знаеше как ще понесе новата среща с Демиън.

Само след два дни получи официално писмо от Джордж Хаскил, частния секретар на Демиън. Съдържанието му я смая.

Милейди,

По поръчение на барон Синклер ви моля да приемете адвоката му, мистър Нейсмит. През първата седмица на октомври той ще дойде при вас в Кент, за да обсъдите някои делови въпроси. Ако сте съгласна, бъдете така любезна да ми отговорите в кой ден и час ще сте готова да приемете мистър Нейсмит.

Предварително ви благодаря.

Ваш предан слуга Джордж Хаскил

Ванеса не можеше да си представи по каква причина Демиън й изпраща адвоката си. Въпреки това отговори учтиво на писмото и даде съгласие да приеме мистър Нейсмит на 3 октомври в 10.00 ч. сутринта.

Когато настъпи уговореният ден, Ванеса се постара да остане сама вкъщи. Сестрите й излязоха на езда, майка й се оттегли в частните си помещения. Самата тя седна в кабинета с книга в ръка.

Адвокатът се появи точно на минутата. Поздрави я много сърдечно, а след като тя го помоли да седне, веднага заговори по какъв повод е дошъл.

— Възложено ми е да ви уведомя за някои разпоредби, направени във ваша полза, лейди Уиндъм. Лорд Синклер ви дарява значително състояние, както и господарска къща с имение в Кент, близо до Лондон. Къщата е отлично обзаведена и там работи достатъчно персонал.

Ванеса се взираше смаяно в непознатия адвокат. Трескаво размишляваше дали Демиън не го е изпратил, за да я принуди да остане негова метреса.

— Аз… боя се, че не разбирам — прошепна объркано тя и си заповяда да се овладее.

— Негово благородие изхожда от предпоставката, че щом сестра му, вашата бъдеща снаха, стане господарка на Ръдърфорд след сватбата, вие ще пожелаете да си организирате собствено домакинство, но ще искате да живеете в близост до семейството си. Затова ви дарява къщата в Кент. Както вече споменах, тя се намира недалеч от Лондон. Засега конюшнята е празна — лорд Синклер е на мнение, че вие сама ще си изберете коне за езда…

— Мистър Нейсмит — прекъсна го нетърпеливо Ванеса, — ще ви призная, че все още не бях се замисляла къде ще живея, щом мис Синклер се премести в Ръдърфорд, но това изобщо не е грижа на лорд Синклер. Не мога да си обясня откъде идва тази… щедрост.

Адвокатът кимна сериозно.

— Лорд Синклер желае да обезпечи финансовата ви независимост, мадам. Иска вие свободно да решавате бъдещето си — например дали ще се омъжите повторно, или не.

Ванеса мълчеше слисано. Адвокатът почака малко и продължи:

— Правното положение е малко необичайно, но не е безпрецедентно. Без да се впускам в подробности, ще спомена още един изключително важен аспект. Въпросната сума е обвързана с вашата личност — така, ако се омъжите повторно, парите няма да минат в ръцете на бъдещия ви съпруг, както е обичайно в английското право. Май забравих да ви назова сумата — тя е двеста хиляди фунта. Основната част от нея ще бъде управлявана в специален попечителски фонд и ще премине в ръцете на наследниците ви, ако имате деца. Вие лично ще получавате на всеки три месеца значителна издръжка. Накратко, милейди, вие вече сте заможна млада дама.

Мистър Нейсмит извади от чантата си папка с документи и ги връчи на слисаната Ванеса.

— Предполагам, че желаете да разгледате документите на спокойствие, милейди, затова ще пренощувам в селската странноприемница и утре ще дойда отново, за да обсъдим подробностите и да отговоря на въпросите ви.

— Нямам нищо против… — отвърна разсеяно Ванеса. При нормални обстоятелства всяка почтена, самоуважаваща се жена би отхвърлила възмутено подобно предложение. Ванеса обаче знаеше, че Демиън не иска да я обиди. Точно обратното. — Много ви благодаря, мистър Нейсмит, но смятам, че повторна среща не е необходима. Вашите думи дадоха отговор на всичките ми въпроси.

В момента единственото й желание беше да остане сама и беше благодарна, че адвокатът се сбогува много скоро. Нуждаеше се от време, за да обмисли настъпилите промени.

Ако бе разбрала правилно разясненията на мистър Нейсмит, тя вече беше независима и заможна и можеше свободно да решава бъдещето си. Съдбата й беше изцяло в нейни ръце — не както преди няколко месеца, когато Демиън я принуди да му стане метреса, или както преди няколко години, когато против волята й я омъжиха за богат, но безотговорен мъж, защото баща й трябваше да се спаси от фалит.

Демиън й подари свободата, за която тя толкова силно копнееше.

Но какво целеше той с този великодушен жест? Наистина ли не очакваше и тя на свой ред да направи нещо за него? Предполагаше ли какво означава подаръкът му за нея? Да, естествено. Той отлично знаеше какво значение има за нея възможността да бъде самостоятелна и да се движи свободно.

Очите на Ванеса се напълниха със сълзи. Трябваше да го види, за да разбере защо я дарява толкова богато. Вероятно той искаше да успокои нечистата си съвест. А може би причината се криеше някъде по-дълбоко… по-близо до сърцето?

В този момент в стаята нахлуха двете й сестри. Фани, която говореше възбудено, се обърна към Ванеса и изведнъж спря.

— Какво става, скъпа? Да не би адвокатът да ти е донесъл лоши вести?

— Не…

— А защо плачеш?

Ванеса бързо изтри сълзите си.

— И аз не знам. Сигурно защото съм щастлива. — Притисна документите до сърцето си. — Трябва незабавно да отида в Лондон.

— Още сега, веднага? Преди да сме обядвали? Забрави ли, че днес имаме за десерт шоколадов пудинг?

Ванеса се усмихна измъчено.

— Подарявам ти порцията си, Фани. В момента не съм в състояние да преглътна нито хапка.

И отново Ванеса изкачваше мраморното стълбище към великолепната градска къща на лорд Синклер, извършвайки крещящо нарушение на почтеността и добрите нрави — на неомъжените млади дами беше строго забранено да посещават господа без придружителка. Ала след всичко, случило се между тях, това последно нарушение на обществените правила вече нямаше никакво значение.

Тя не бе предупредила за посещението си и нямаше представа дали ще завари Демиън вкъщи. Беше малко преди шест и в ранната вечер той вероятно все още не бе излязъл да търси нощни приключения. Ако не го намери у дома, ще го чака, ако се наложи и цялата нощ.

Посрещна я възрастен, строг иконом и съобщи, че негово благородие е в кабинета си. Ванеса влезе в антрето с лудо биещо сърце. Посрещна я тежък аромат на рози. Навсякъде се виждаха високи вази с бели и червени рози — при предишното й посещение в къщата нямаше цветя. Дали Демиън е наредил да ги донесат от оранжерията в Розууд?

Връхлетяха я горчиво-сладки спомени. Икономът я въведе в елегантна приемна с позлатен таван. Здрачът падаше рано и лампите бяха вече запалени.

Ванеса се изправи пред високата мраморна камина и се опита да стопли вледенените си ръце. Пръстите й трепереха неудържимо.

Усети присъствието му, преди да чуе името си.

— Ванеса… — Дълбокият, мелодичен глас накара сърцето й да спре.

Тя се обърна бавно, не смеейки дори да диша. Демиън стоеше на прага и я гледаше неотстъпно. Стоеше неподвижен и сякаш и той не дишаше.

Ванеса преглътна мъчително. Това беше първата им среща след онзи злокобен дуел. Демиън изглеждаше блед и отслабнал, лявата му ръка висеше в малко неестествена поза.

— Защо? — попита тихо тя, неспособна да каже нищо повече.

— Защото искам да ти предложа възможности, каквито никога не си имала — отговори той с вдигане на раменете.

В средата на челото й се вдълба отвесна бръчка.

— Твоят адвокат спомена, че съм свободна да се омъжа по свой избор. Съзнаваш ли, че бих могла да си избера друг мъж? Готов ли си да го приемеш?

— Да — отвърна дрезгаво той. — Ако това е твоето желание. — Устата му се изкриви в безрадостна усмивка. — Бих предпочел, разбира се, да вземеш мен.

— И какво искаш да направя за теб в отговор на този щедър подарък?

Сивите очи я гледаха безизразно.

— Моето спасение. Нищо повече. — Отново тази меланхолична, бегла усмивка. — Знам, че искам твърде много. — Пристъпи предпазливо към нея и продължи: — През живота си съм извършил безброй грешки, Ванеса. Най-силно съжалявам за позорното си отношение към теб. Въпреки това съм твърдо убеден, че се поучих от грешките си. Когато има сериозни основания, човек може да стане по-добър. Така постъпи брат ти. Той ми беше за пример. Преди да те срещна, не виждах причини да се променя.

Сърцето на Ванеса се сви от болка.

— Обри казва същото за Оливия.

— Той и аз явно имаме повече общи неща, отколкото съм готов да призная.

Последва дълъг, мъчителен момент на нерешителност.

— Заклех се да опитам, Ванеса. Ти ми каза, че не можеш да обичаш мъжа, какъвто бях някога. Затова взех твърдото решение да стана друг. Да стана мъж, достоен за твоята любов.

— Ти си прекрасен човек, Демиън…

В сивите очи светна неверие.

— Не си права. Нещата, които правех, безсмисленият живот, който водех… всичко това ще се промени.

— Но защо, Демиън? — попита едва чуто тя.

— Защото те обичам.

Ванеса се вкамени. Демиън направи крачка към нея. Тя не помръдна.

Той пое дълбоко дъх и я привлече в прегръдката си, без да обръща внимание на пронизващата болка в лявото рамо.

Искаше да я държи в ръце, да усеща топлината й, за да прогони празнотата в сърцето си.

Ванеса се разтрепери цялата и се сгуши в него.

— Знаеш ли, че всяка нощ те сънувам?

— Това още не означава, че ме обичаш — отговори тя и притисна лице върху здравото му рамо. — Откъде знаеш, че това е истинската любов?

— Щастлив съм само когато си до мен. Звукът на гласа ти ме кара да потрепервам. Всеки миг с теб е важен и изпълнен със значение. Нима това не е любов? — И тъй като Ванеса мълчеше, Демиън продължи: — Преди да те срещна, не знаех какво е щастие. Не знаех какво е да се радваш истински. — Отново усети треперенето й. — Обичам те… обичам те толкова много, че чак ме боли.

Ванеса остана безмълвна. Толкова искаше да му вярва. След малко отново чу гласа му, тих и умолителен.

— Изгубих безкрайно много време да бягам от истината. Отчаяно се опитвах да отрека чувствата си към теб. Ти ме уплаши, Ванеса. Страхувах се да не загубя душата си, да не ме обсебиш. А сега, след като наистина я изгубих, осъзнах, че съм спечелил нещо скъпоценно…

Той повдигна обляното й в сълзи лице към своето, помилва бузата й и погледна дълбоко в красивите й очи на сърна.

— Обичам те — пошепна Демиън. — Ти си всичко, за което съм мечтал. Ти си единствената жена в живота ми.

Ванеса сложи пръст на устните му.

— Не е нужно да се ожениш за мен, Демиън. Ще остана твоя любовница, докато желаеш.

— Не, любов моя, това не ми е достатъчно. Искам да се оженя за теб, Ванеса. Искам да прекарам живота си с теб и всеки ден да ти доказвам колко те обичам. Ще ми дадеш ли този шанс?

Погледът й се плъзна изпитателно по красивите линии на лицето му. Беззащитността и молбата в сивите очи я трогнаха до дън душа.

— О, Демиън…

Усетил колебанието й, той затвори отчаяно очи.

— Моля те, Ванеса, не ме измъчвай. Ако не ме искаш, ако не можеш да ме обичаш, просто ми кажи.

— Искам те — пошепна тя. — Обичам те, Демиън. Обичам те, какъвто си. Винаги ще те обичам.

Той я погледна дълбоко в очите и видя в тях отражение на собствените си чувства. Видя учудване, страх, любов. Сърцето му едва не се пръсна.

— Ако повторя предложението си, мога ли да се надявам на положителен отговор.

— Да — отговори тихо Ванеса и очите й отново се напълниха със сълзи.

Демиън преглътна тежко.

— В едно от томчетата със стихове на Оливия открих предложение за женитба и го научих наизуст. С нетърпение очаквах мига, когато ще ми разрешиш отново да помоля за ръката ти. — Погледна я с дълбока нежност и изрече с тих, тържествен глас: — Ще ме вземеш ли, любима, макар да съм недостоен за теб? Ще ме вземеш ли, макар че бронята ми е опетнена от грях и позор?

Ванеса се засмя през сълзи. Знаеше, че няма друг избор. Тя принадлежеше на Демиън. Сърцето й беше само негово. Тя беше негова с тяло и душа.

— Да, ще те взема — отвърна решително тя. — Ще те взема с радост.

Демиън обхвана лицето й с две ръце и погледът му се замъгли от любов и желание.

— Наистина ли ще се омъжиш за мен, моя горещо обичана Ванеса?

— Да, ще се омъжа за теб.

— О, Ванеса… — пророни той и се наведе над нея.

Устата му завладя нейната. Целуваше я с безкрайна нежност, излизаща от дъното на душата му. Зарови пръсти в косата й и тялото му затрепери от желание.

Той не заслужаваше тази прекрасна жена. Но не можеше да живее без нея. Тя беше част от него. Чрез нея дишаше, чрез нея живееше.

И щеше да прекара остатъка от живота си, като й доказва колко я обича.