Никол Джордан
Прелъстяване (5)

4.

Люлеенето на скъпата пътническа карета действаше приспивно и Ванеса се облегна удобно на меките възглавници. След седем часа принудителна близост с Демиън Синклер нервите й бяха опънати до скъсване.

По време на дългото пътуване на север двамата не говориха много. Когато на разсъмване се качи в каретата му, тя усети желанието му за тишина и го прие с благодарност. От известно време обаче го наблюдаваше внимателно. Той гледаше през прозореца, но очевидно не виждаше красивата природа на Уоруикшайър, защото бе потънал дълбоко в мислите си.

Направих грешка, като му посветих вниманието си, призна Ванеса. Красивият аристократичен профил ускори ритъма на сърцето й.

Сигурно за стотен път младата жена се запита кой дявол я бе накарал да се обвърже с този мъж. Не си правеше илюзии относно намерението му да я вземе за любовница — той я използваше като примамка в позорната си жажда за отмъщение.

От друга страна, тя разбираше желанието му да отмъсти. Той искаше да накаже мъжа, отнесъл се така подло към сестра му, и използваше Ванеса като инструмент. Но тя ще се погрижи той да съжалява, че я е принудил да плаща за грешките на брат си. Той в никакъв случай няма да намери в нея доброволната жертва, за каквато я смяташе.

Ванеса имаше чувството, че настроението на Демиън непрекъснато се помрачава. Двамата се приближаваха към целта, а той все още не й беше казал какви ще са задълженията й като компаньонка на сестра му.

Ванеса също погледна през прозореца. Меки възвишения, ниви с узряло жито и зелени пасища, оградени с жив плет, разпръснати тук и там групи дървета — мястото беше много красиво. По тесните пътища пъплеха каруци със сено, по ливадите пасяха крави и овце.

Най-сетне Ванеса събра смелост да заговори.

— Щом ще бъда компаньонка на сестра ви, не е зле да ми разкажете нещо за нея — подхвана почти плахо тя.

Демиън се размърда, сякаш внезапно си бе спомнил за присъствието й, и я измери с потъмнели сиви очи.

— Какво искате да знаете?

— Нещо за характера й. Какво обича и какво не обича, какво е здравословното й състояние. Искам да я опозная.

По лицето му се изписа горчивина.

— Здравословното й състояние? Тя е инвалид. Не усеща краката си. Отказва да напусне затъмнената си стая, отказва да използва инвалидния стол, който заповядах да изработят за нея. А що се отнася до характера й… — гласът му омекна — … доскоро Оливия беше весело, безгрижно дете, което се превърна в красива млада дама, много чаровна, с мек нрав. — Изсмя се горчиво и добави: — Тя не знае нищо за нашето отрупано със скандали родословно дърво. Не прилича на нашия род. Кой знае, може пък да са я сменили като бебе.

Сърцето на Ванеса се сви от болка. Май не беше права в преценката си, че той възприема болната си сестра като нелюбим товар. Нежните му думи й показаха, че е силно загрижен за Оливия.

Не е за вярване, че светски лъв като него може да има и други грижи, освен собствените си удоволствия, помисли си иронично тя.

Демиън разтриваше слепоочията си, сякаш искаше да прогони упорита болка.

— И аз съм виновен за нещастието й. Трябваше да полагам повече грижи за нея. — Помълча малко и продължи: — Пренебрегвал съм я през цялото време, но го осъзнавам едва сега. Родителите ни загинаха при злополука, когато Оливия беше на десет години. Станах неин настойник. — Синклер изкриви лице. — Откъде, по дяволите, можех да зная как се възпитава малко момиче? Погрижих се да й дам образование, каквото подобава на девойка от заможно аристократично семейство, и я поверих на гувернантка. Понякога я посещавах, но никога не оставах дълго. Сега съзнавам, че поведението ми е било недопустимо.

— На колко години е Оливия? — попита Ванеса.

— На осемнайсет. Още не съм я въвел в обществото и в кралския двор, струваше ми се твърде млада. — Демиън се изсмя горчиво. — Само да бях… Но добрите желания винаги идват късно, нали? — Пое дълбоко дъх и заяви: — Нямах представа колко страда тя от самотния си живот на село. Самотата я е направила податлива към любезностите на първия негодник, пресякъл пътя й. Тя е повярвала в ласкателствата му. Вярвала е във всяка негова дума и е паднала в капана като глупаво патенце. Повярвала е в любовта…

Презрението, което Демиън вложи в думата любов, накара Ванеса да потрепери. Горчивината му вероятно бе оправдана, затова тя потисна желанието си да му изкаже съчувствие и вместо това попита:

— Какво казват лекарите?

— Да се молим да стане чудо. — Демиън отново се обърна към прозореца. — В Оксфорд има един лекар, който ми даде надежда. Използва някакви нови лечебни методи и много хора ги оспорват, но единствено той ми каза, че е възможно гръбнакът на Оливия да е засегнат само частично и някои нервни окончания да са увредени само временно. Увери ме, че ако се упражнява всеки ден, тя ще проходи отново. Може би отчаянието ме е тласнало да се обърна към шарлатанин, но не се плаша, че ще ме нарекат глупак. Решен съм да използвам всички възможности, за да излекувам сестра си.

— Понякога има смисъл да не се вслушваме в твърденията на така наречените експерти и да следваме инстинкта си — отвърна тихо Ванеса. Демиън се обърна към нея и тя видя болката в дълбините на сивите очи.

— Ако зависеше от мен, доктор Андърхил отдавна щеше да е започнал лечението. Ала Оливия отказва да го допусне до себе си.

— Защо не го иска? Сигурно й е несимпатичен.

— Не е така. Тя просто не желае да разбере, че може да подобри състоянието си. Произшествието имаше не само физически, а и трайни психически последствия. Сърцето й е дълбоко наранено. Оливия е изгубила кураж. Твърди, че животът й е разрушен… и може би е права.

— Заради скандала около бягството й с лекомислен млад мъж?

Изражението му се втвърди.

— От какво друго? Случилото се навреди сериозно на репутацията й и унищожи шансовете й да сключи добър брак.

— Оливия все още е богата наследница, нали?

— Да, разбира се, но петното на скандала ще остане завинаги и известни кръгове никога няма да я приемат. Положих всички усилия да спра клюките и разпространих слуха, че Оливия е отишла на кон в гостилницата на пощенската станция в Алчестър, за да посрещне братовчед, който ни идвал на гости, и тогава се стигнало до трагичната злополука. — Демиън помълча малко и продължи с мрачно изражение: — Потърсих двамата хлапаци, които са сключили позорния облог с брат ви, и ги накарах да се закълнат, че няма да кажат дума за случилото се. За съжаление слуховете не спират. Хората надушват пикантериите.

Ванеса кимна с разбиране, но не посмя да му посочи едно неблагоприятно обстоятелство: когато скандално известният лорд Грях се опитваше да потуши скандал, това беше все едно да гаси огън с кана олио. Вероятно не е действал много сръчно. Сигурно е заплашил двамата млади господа с жестоко отмъщение, а след това се е заел да унищожи Обри.

Никой разумен човек не би се осмелил да се опълчи срещу жадуващия за отмъщение лорд Синклер, което обаче не означаваше, че той има сили да накара целия свят да замълчи.

— Най-голямата ми грешка обаче беше, че не успях да опазя Оливия от ужасната й гувернантка — продължи с тих глас Демиън. — Жестока, безчувствена жена. Непрестанно обсипвала Ливи с грозни обвинения, все й повтаряла, че е лошо момиче. Сестричката ми се срамувала от поведението си и изпаднала в дълбока депресия. Онази зла вещица направо й заявила, че е най-добре да сложи край на живота си, след като е опозорила и себе си, и семейството си. — Погледът му потърси този на Ванеса. — Сега разбирате, надявам се, че за мен е изключително важно да намеря подходяща компаньонка за сестра си.

— Разбирам — отвърна тихо тя, разкъсвана от болка и угризения на съвестта. С лекомислието си брат й бе нанесъл тежка вреда на младото момиче. — И ви обещавам, милорд, че ще направя всичко по силите си, за да помогна на сестра ви.

Демиън кимна и отново извърна поглед.

След около час каретата забави ход и зави по тясна странична алея, обградена от стари брястове.

— Пристигаме — съобщи разсеяно Синклер.

Ванеса видя между дърветата да проблясва вода. Каретата направи завой и пред очите й се разкри възхитителна гледка. Розууд, семейното имение на Синклер, се оказа великолепно място.

Сред огромен, грижливо поддържан парк проблясваше езеро, по чиито брегове растяха букове и кестени. На невисок хълм се издигаше величествена господарска къща от камък. Ванеса забеляза на брега на езерото мирно да пасе кошута с малкото си. Каретата влезе в настланата с калдъръм входна алея и щом спря, от всички страни изскочиха слуги и коняри.

Лорд Синклер помогна на Ванеса да слезе. Лекият следобеден бриз ухаеше на рози.

— Вероятно сте уморена от дългото пътуване, лейди Уиндъм — подхвана домакинът със съвършена учтивост. — Ще наредя веднага да отнесат багажа в стаята ви.

— Благодаря, милорд. Щом се освежа, бих желала да ме представите на сестра си, ако, разбира се, е удобно. Бихме могли да пием чай заедно.

Демиън се усмихна едва-едва.

— Ако успеете да накарате Оливия да пие чай с нас, ще ви бъда навеки благодарен. Трябва да знаете, че тя почти не се храни. Отказва дори да приема течности.

Поведе я по широкото стълбище към къщата. В преддверието се бяха подредили десетина прислужници. Лорд Синклер размени няколко думи с едрия, червендалест управител и го представи на Ванеса като мистър Билоу.

— Лейди Уиндъм изяви готовност да ни гостува с надеждата да прави компания на мис Оливия — обясни делово Демиън.

Ванеса кимна облекчено. Беше благодарна на лорда, че премълча истинската причина за появата й в дома му и я представи официално като гостенка.

Мистър Билоу я запозна с достойния иконом мистър Крофт и с пълната, приветлива икономка мисис Несбит, която приклекна в дълбок реверанс и добродушното й лице засия.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем с добре дошла в Розууд, милейди.

— Когато съм тук, служителите ми се придържат към градските официалности — усмихна се леко Демиън. — Вечерята се сервира в осем. Мисис Несбит ще ви покаже стаята с бокала. Щом се освежите, ще ви представя на сестра си.

Ванеса благодари на домакина си с учтива усмивка и последва мисис Несбит по стълбата. Разговорливата икономка не се забави да я уведоми, че „нашата мис Оливия, бог да я благослови, спешно се нуждае от приятелка. Ако успеете да върнете доброто дете към живота, всички ще ви бъдем много благодарни.“

Стаята, в която я въведе икономката, бе леко претрупана за вкуса на Ванеса. На прозорците висяха завеси от златистозелен брокат, по стените блещукаха копринени тапети. Обзавеждането беше като за херцогиня… или за метреса.

В просторен алков бе поставено широко легло, пред високата мраморна камина имаше лежанка и две кресла в стил Чипъндейл. На бюфета стояха гарафи с коняк и портвайн. Между двата високи прозореца бе сложена тясна, висока маса, а върху нея стоеше сребърен бокал, украсен с изкусно изработени рози.

— Затова ли я наричате стаята с бокала? — осведоми се любопитно Ванеса и докосна бокала.

— Да, милейди. Скъпоценният сребърен бокал е подарък от кралица Елизабет за първия барон Синклер.

Докато икономката проверяваше дали всичко е наред, Ванеса застана до прозореца. Триетажната господарка къща се състоеше от просторна средна част и две крила, които образуваха вътрешен двор. За учудване и радост на Ванеса този вътрешен двор представляваше розова градина. Високите храсти бяха отрупани с разкошни цветове. По-нататък се простираха терасовидни градини.

— Каква красота… — промълви развълнувано тя.

— Да, нали? — съгласи се гордо мисис Несбит. — Негово благородие умее да отглежда рози, трябва да му го признаем.

— Негово благородие? Вероятно не говорите за сегашния барон Синклер?

— Точно него имах предвид, милейди.

— Демиън Синклер?

— Той и никой друг. — Мисис Несбит се усмихна широко. — Розовата градина беше напълно занемарена и той я възстанови със собствените си ръце. Трябва да знаете, че в Розууд често му гостуват известни ботаници и учени, изучават нашите рози. През лятото идват художници да ги рисуват. Излезете ли навън, непременно ще се сблъскате с някой чужденец, понесъл платно и статив.

— Колко необичайно… — прошепна Ванеса.

— Сигурно, милейди, но това е истината. Някои сортове рози даже са наречени на негово благородие. Вече имаме много награди от именити сдружения на ботаници. Лорд Синклер не говори много за своите рози, но аз знам, че ги обича повече от всичко на света. Всъщност розите винаги са имали значение за рода Синклер, още от времето на кръстоносните походи.

Ванеса си спомни, че върху семейния герб на вратичката на каретата също имаше рози.

— А сега, ако позволите, ще ви донеса топла вода и ще запаля огън в камината. Вечерите все още са студени. В салона ли ще пиете чай, или да ви донеса табла в стаята?

— Бих предпочела да пия чай в стаята си, благодаря. Но първо искам да се запозная с мис Оливия.

— Разбира се, милейди.

— Благодаря ви, мисис Несбит.

— Довели ли сте камериерката си, милейди?

Ванеса поклати глава.

— Не, дойдох сама.

Ванеса знаеше, че приличието изисква да е придружена от жена, но скромните й средства не й позволяваха да си вземе лична прислужница. В къщата им имаше само едно момиче и тя не искаше да лиши майка си и сестрите си от услугите му.

— Ако желаете, ще ви изпратя камериерката на мис Оливия да ви помогне при преобличането — предложи с готовност мисис Несбит.

— Ще ви бъда много благодарна.

Когато остана сама, Ванеса отново отиде до прозореца и се загледа замислено към разкошно цъфтящите рози. Демиън Синклер се бе разкрил пред нея в напълно неочаквана светлина и тя не знаеше дали това й харесва, или не.

Щом Ванеса се освежи, икономката я отведе в една от стаите в главното крило, чиято врата беше открехната. Завесите бяха спуснати, помещението тънеше в полумрак. Демиън седеше до леглото, загледан мълчаливо в болната си сестра. Ванеса почука колебливо на вратата. Той се надигна и я покани с тих глас:

— Заповядайте.

Лицето му бе затворено, сякаш си бе забранил да погазва чувства. Тонът му обаче издаваше нетърпение.

— Лейди Уиндъм, бих желал да ви представя сестра си Оливия.

Ванеса изчака очите й да привикнат с полумрака и се приближи до леглото. Финото лице на Оливия Синклер бе обрамчено от гъста черна коса и изглеждаше бледо и безжизнено.

Ванеса пристъпи по-близо и протегна ръка за поздрав. Съзнаваше, че би било нетактично да попита момичето как се чувства, затова произнесе мило:

— Радвам се да се запозная с вас, мис Синклер.

Оливия се направи, че не вижда протегнатата ръка, и извърна глава настрана.

— Оливия… — укори я с нарастващо нетърпение брат й.

Ванеса едва забележимо поклати глава. Оливия очевадно бе изпаднала в тежка депресия. Жизнеността й изглеждаше напълно угаснала. В това състояние нямаше смисъл да я укоряват.

— Бихте ли ни оставили за момент сами, милорд?

Демиън я прониза с остър поглед, но кимна.

— Както желаете.

Ванеса го изчака да напусне стаята и седна на стола до леглото.

— Смятам, че така е по-добре — подхвана с лека усмивка. — Брат ви изглежда доста… заплашителен.

Оливия мълча дълго.

— Да, доста хора се плашат от него — отвърна най-сетне тя с равнодушно изражение.

— Значи вие не се плашите от него? — настоя меко Ванеса, готова да получи неучтив отговор. Сега най-важното беше да изтръгне няколко думи от устата на Оливия. Когато момичето не реагира, тя продължи: — Е, да, вие сте му сестра и той не смее да ви плаши…

— Лейди Уиндъм — прекъсна я със слаб глас Оливия и обърна лице към нея, — знам, че брат ми иска само най-доброто за мен, но аз не се нуждая от компаньонка.

Ванеса се усмихна и се облегна назад. Не се чувстваше обидена.

— Вероятно сте права. Във вашата ситуация и аз не бих искала да виждам никого. Разбираемо е, че ме приемате като натрапница. Аз съм чужд човек за вас, но много искам това да се промени. Ще ме опознаете и може би дори ще се сприятелим. Много се надявам да стане именно така. Ако пък не го желаете, просто ми позволете от време на време да идвам при вас.

— Не искам да бъда неучтива, но не желая да виждам никого.

— Добре тогава, ще ви помоля вие да ми правите компания. Така и така ще прекарам няколко седмици на село и сигурно ще ми е много скучно, ако нямам с кого да си говоря. Ще ви преча ли, ако понякога ви посещавам? Не е нужно да се грижите за мен, не е нужно дори да ми говорите. От друга страна обаче, би изглеждало доста странно, ако изобщо не си обръщаме внимание. Ще приличаме на стара семейна двойка. Представете си мъж и жена, които седят един до друг и нямат какво да си кажат.

По лицето на момичето пробяга усмивка и Ванеса се осмели да се надява, че е положила началото. Трудно щеше да й бъде да изтръгне Оливия от апатията, но бе решена да положи всички усилия.

— Ще ми се да мисля, че след време ще се радвате на компанията ми — продължи със същата мила непринуденост тя. — Бих могла да ви чета, да четкам косата ви, да си разменяме малки тайни… да станем нещо като сестри.

Оливия извърна глава и прошепна с копнеж:

— Аз нямам сестра.

— Аз пък имам две малки сестри. Знаете ли, Оливия, вие ми напомняте малко за Фани. Косата й е със същия цвят. За очите още не знам. И вие ли имате сиви очи като брат си?

Настана дълго мълчание.

— Моите очи са сини.

— Винаги съм искала да имам сини очи. Моите са тъмнокафяви като на кон. Когато бяхме деца, брат ми все ме дразнеше, че съм приличала на кон, даже ми викаше „стария Нед“ — в обора ни имаше едно нещастно старо животно, което не ставаше за нищо и доживяваше последните си дни.

Оливия не отговори. Ванеса почака малко и се приведе към момичето.

— Имам подарък за вас.

За първи път в очите на болната светна нещо като интерес и тя дори вдигна глава.

— Подарък ли? Какъв?

— Ако ви кажа, ще разваля изненадата. — Ванеса й подаде тясно пакетче. — Ще го отворите ли?

— Вие го отворете.

Ванеса развърза панделката, разви хартията и й подаде малка книжка. Оливия помилва красивата кожена подвързия, ала не успя да прочете гравираното със златни букви заглавие.

— Да запаля ли лампата?

— Да, моля ви.

Ванеса запали газената лампа, без да вдига много фитила. Въпреки това Оливия затвори очи и изчака, докато привикнат към светлината.

— О… — пошепна зарадвано момичето.

Ванеса бе избрала сонетите на Уилям Шекспир, тъй като Обри й бе казал, че Оливия обича да чете стихове.

При мисълта за брат й я прониза болка. Стараеше се да спечели младото момиче, без да каже коя е и защо го прави, но тази хитрост беше необходима. Ако Оливия узнаеше, че новата й компаньонка е сестра на мъжа, тласнал я към нещастието, сигурно нямаше да я търпи и минута в близост до леглото си.

— Много ви благодаря, лейди Уиндъм.

— Ако ви е по-приятно, наричайте ме Ванеса.

— Да… Ванеса. Благодаря.

— Обичате ли Шекспир?

— Много. Прекрасно издание.

— Ако позволите, с радост ще ви прочета някой сонет.

Оливия я погледна с интерес.

— Май сте много упорита.

Ванеса се засмя тихо.

— Мама непрестанно ми го повтаря. Вярно е, аз съм дебелоглава като нашия стар Нед.

В погледа на Оливия проблесна искрица веселие и бързо угасна.

— Къде открихте това красиво издание? — попита тихо момичето.

— В книжарница Хетчърд в Лондон. Ако желаете, при следващото ви посещение в града ще ви я покажа.

— В близко бъдеще няма да пътувам за Лондон — отговори горчиво Оливия.

— Така ли? Брат ви каза, че се надява следващата година да ви въведе в обществото.

Това не беше съвсем вярно, но Ванеса не се съмняваше, че Демиън ще бъде въодушевен, ако Оливия прояви и най-малък интерес към дебюта си.

В очите на болната светна болка.

— И как си го представяте? — В гласа й нямаше и капчица кураж. — Аз не мога да ходя, камо ли да танцувам.

Ванеса улови ръката на момичето и я стисна силно.

— Би било дръзко да твърдя, че знам как се чувствате и колко ви е трудно. Но искам да знаете, че не сте сама. Около вас има хора, които ви обичат и искат да ви помогнат. Те се стараят да облекчат съдбата ви. Вие трябва просто да им позволите.

— Предполагам, Демиън ви е казал какво се случи?

— Каза, че сте преживели трагична злополука, за която не носите вина.

— А аз си мислех… мислех си, че той ме обвинява, защото се държах ужасно глупаво…

— Не, Оливия. Демиън обвинява само себе си. Ядосва се, че не ви е пазил по-добре. Според мен брат ви много ви обича. Готов е да направи всичко, за да се почувствате по-добре.

— Не ме обича истински. — Гласът на Оливия потрепери. — Аз съм му безразлична. Преди злополуката не ми обръщаше внимание. Живеех сама.

— Аз пък знам, че той се разкайва горчиво за равнодушието си. А вие не сте сама, Оливия. Всички прислужници ви обичат искрено. Сигурна съм, че имате добри приятели, които са много загрижени за вас.

По бледата буза на момичето се спусна сълза.

— Отначало ме посещаваха приятелки, но аз… аз ги отпращах. Не исках да ме видят в това състояние.

— Това е разбираемо — увери я искрено Ванеса. — На ваше място и аз бих постъпила така. Сигурно щях да изгубя кураж и да си пожелая да умра, вместо да остана цял живот прикована към леглото. Но това щеше да е несправедливо.

— Несправедливо?

— Спрямо брат ви, Оливия. Вие нямате представа колко силно се обвинява. Смята, че той е виновен за съдбата ви.

— Демиън не е виновен в нищо — възрази тихо Оливия.

— Докато отказвате да приемете помощта му, няма да го убедите в това. За него случващото се е трагедия. Искате ли брат ви да страда?

— Не — отвърна след кратко колебание момичето. — Не искам Демиън да се измъчва заради мен.

— Тогава му кажете, че сте готова да се подложите на преглед при лекаря, който той ви е намерил. Дори ако лечението не даде кой знае какви резултати, ще знаете, че сте опитали.

Оливия извърна глава и Ванеса се уплаши, че е отишла твърде далеч.

— Май говорих достатъчно — пошепна тя. — Няма да ви изморявам повече. Ще ви оставя сама. — Помълча малко и попита: — Да угася ли лампата, преди да изляза?

— Недейте — отвърна с треперещ глас Оливия. — Нека е светло. Може да прочета няколко сонета.

Ванеса въздъхна облекчено. Бе постигнала мъничък напредък. Дано Оливия започне да мисли за нещо друго, освен за трагичната си съдба и за позора, който е преживяла. Съзнаваше, че й предстои дълга, трудна работа, докато Оливия Синклер се възстанови от преживяното страдание и си възвърне предишната жизненост.

С помощта на камериерката, изпратена от мисис Несбит, Ванеса се облече за вечеря. Избра скромна сиво-синя копринена рокля с висока талия. Понеже новата й роля на „компаньонка“ на негово благородие й беше напълно чужда, предпочете да изглежда като добродетелна млада дама.

Сърцето й биеше силно, докато слизаше към салона на партера. С настъпващия мрак наближаваше часът, когато трябваше да изпълни задълженията си на метреса.

Домакинът, облечен в тъмносив жакет, стоеше до отворената врата към верандата и се взираше замислено в далечината. Градината бе потопена в златното сияние на залязващото слънце, сладкият, тежък аромат на розите придаваше на сцената магична аура.

Ванеса прекоси елегантния салон и застана до него. Той не й обърна внимание и тя се запита какви ли изненади ще й донесе вечерта. В сърцето й пропълзя страх.

— Обичате ли рози, Ванеса?

Мекият тон я учуди безкрайно.

— Да, много. Вашите градини са необикновено красиви. — И понеже Демиън не каза нищо, тя продължи: — Казаха ми, че сам сте създали тази градина.

— Не е точно така. Аз я събудих за нов живот. Преди години спасих розите от произвола и разрушителната енергия на скъпия си баща.

Горчивината в гласа му я накара да се обърне към него. Ослепително бялото копринено шалче подчертаваше линията на аристократичния му профил. Пулсът й се ускори.

— Какво впечатление ви направи сестра ми? — попита Демиън с привидна небрежност.

Ванеса се поколеба. Не биваше да събужда у него напразни надежди.

— Мисля, че сте прав. Оливия е в дълбока депресия. Не само заради физическото си състояние. Тя не вярва, че животът й ще се промени. Според мен обаче не бива да губим надежда.

Демиън продължи да се взира в залязващото слънце на хоризонта.

— Оливия обичаше да се разхожда в розовата градина, а сега отказва да напусне стаята си…

— Вие я обичате много, нали? — попита нежно Ванеса.

— Ако можех да заема нейното място, веднага щях да го направя. С радост.

Ванеса не бе в състояние да си представи този силен, жизнен мъж като инвалид. Той не би се предал пред съдбата. Той би направил всичко, за да оздравее.

Демиън разтърси глава, за да прогони мрачните мисли. Лицето му се разведри.

— Показах се като лош домакин. Моля за извинение.

Обърна се към нея, погледът му се плъзна бавно по фигурата й и спря върху високото деколте. На лицето му изгря снизходителна усмивка.

Ванеса се изчерви. Кръвта й пламна.

— Позволявате ли да ви отведа на масата, милейди?

Демиън й предложи ръка, тя положи пръсти върху лакътя му и двамата влязоха в по-малката от двете трапезарии. Овалната махагонова маса й се стори огромна. В средата бяха поставени сребърни канделабри, по тясната страна бяха подредени прибори за двама.

Ванеса зае място отдясно на домакина. Мисълта, че ще вечерят само двамата, я смущаваше.

Виното бе подбрано много умело, ястията бяха приготвени с много вкус. Първо им поднесоха бистра супа от костенурка с трюфели и пушена сьомга в аспик. Последваха телешко рагу, сърнешко печено и задушени гълъби с ментов сос. Въпреки че бе преживяла дълъг и напрегнат ден, Ванеса нямаше особен апетит.

Атмосферата остана скована, разговорът бе прекъсван от мъчителни паузи. Лорд Синклер се стараеше да разведрява обстановката. Разказваше и интересни случки от дългата история на семейното имение, ала Ванеса ставаше все по-тиха, отговаряше едносрично и човъркаше яденето с вилицата си.

За десерт им сервираха сладкиш с меко сирене, крем от ананас и бадеми, запечени със захар и канела. Ванеса почти не ги опита. Нервите й бяха опънати до скъсване.

— Май вечерята не бе по вкуса ви, милейди — отбеляза тихо Демиън. — Ще се скарам на готвачката.

Ванеса вдигна глава.

— О, недейте! Вечерята беше прекрасна — отвърна задъхано тя.

— Защо ядохте толкова малко?

— Да ви оставя ли сам за портвайна, милорд? — попита бързо тя, за да избегне въпроса.

— Когато сме само двамата, по-добре е да се откажем от официалностите.

Демиън даде знак на прислужника да й налее вино, а после да се оттегли. В гърдите на Ванеса се надигна паника. Без съмнение той искаше да говорят за любовните й услуги и предпочиташе да го направят на четири очи.

Заповяда си да срещне погледа му и посочи пълната си чаша.

— Сега сигурно ще ми заповядате да пия, за да се подчиня на желанията ви?

Демиън я гледаше втренчено.

— Щом настъпи моментът, няма да ми е нужно вино, за да ви накарам да изпълнявате желанията ми, скъпа. — Усмихна се очарователно и добави: — Честно казано, искам всичките ви сетива да са бистри и ясни, за да се наслаждавате на любовта.

— Забавлява ли ви тревогата ми, милорд? — ядоса се Ванеса. — Сигурно ви доставя удоволствие да ми се надсмивате!

Демиън се изправи рязко и сърцето й направи огромен скок. Вместо да отиде при нея, той дръпна шнура на звънеца.

Когато се появи икономът, Демиън отново бе заел мястото си на масата.

— Изпратете ми мисис Несбит, Крофт.

— Веднага, милорд — отговори с достойнство възрастният човек.

Защо сега вика икономката? — запита се смаяно Ванеса. Мисис Несбит изглеждаше не по-малко изненадана от нея.

— Повикали сте ме, милорд.

— Носите ли ключа за стаята с бокала?

— Ключът ли, милорд?

— Да, за стаята на лейди Уиндъм. Предполагам, че виси на колана ви.

— Разбира се, милорд. — Мисис Несбит вдигна тежката връзка ключове, която носеше на колана си. — Както знаете, аз нося ключовете за всички помещения в къщата.

— Дайте ми, ако обичате, ключа на стаята с бокала.

— Разбира се, милорд.

Мисис Несбит побърза да извади големия ключ от връзката и го връчи на господаря си.

— Това е единственият ключ за стаята, нали?

— Доколкото знам, да, милорд.

— Много ви благодаря, мисис Несбит, това е всичко.

Когато икономката се оттегли, Демиън подаде ключа на Ванеса.

— Ако това ви кара да се чувствате по-сигурно в стаята си, ангеле, можете да го задържите.

Ванеса напразно потърси върху красивото му лице предателски признаци. Демиън изглеждаше напълно искрен.

— Повтарям, Ванеса: няма опасност да ви се натрапя — заяви спокойно той. — Може да съм много грешен, но никога не бих взел насила жена, която не ме иска. Спете спокойно.

Ванеса преглътна мъчително. Мълчанието се проточи.

— Вземете ключа.

Ванеса го пое от ръката му и промърмори смутено:

— Благодаря.

— Няма за какво.

Демиън вдигна ръка и Ванеса се скова. Пръстите му се плъзнаха по бузата й в нежна милувка. Тази чувствителна, изпълнена с разбиране част от него беше в пълно противоречие с безсърдечния дявол, който я бе принудил да му стане метреса.

— Аз съм просто мъж. Не съм чудовище — прошепна той. — Скоро ще го разберете.

Демиън взе чашата си и се облегна назад.

— Вървете да спите, ангеле.

— Да спя?

При този страхлив въпрос устните му се извиха подигравателно.

— Тази нощ ще спите сама, скъпа. Свободна сте да се оттеглите. Няма да споделя леглото ви. Ще чакам да ме поканите.

Ванеса се надигна с треперещи колене. Наистина ли ще я пусне да си върви?

— Приятни сънища! — прошепна тя и избяга, преди той да е променил намеренията си.

Ванеса влезе в стаята си, заключи и се облегна трепереща на вратата. Демиън й даваше отсрочка. Поне през първата нощ нямаше да я принуди да спази уговорката им. Ключът в ръката й изведнъж запари. Ванеса го остави на тоалетната масичка и се огледа в елегантната стая, не знаейки какво да прави.

Лампите бяха запалени, в камината гореше огън и разпространяваше приятна топлина. Завивките на леглото бяха отметнати и я канеха да си легне, ала тя беше твърде възбудена, за да мисли за сън. Нямаше желание дори да чете.

Завесите бяха спуснати, а прозорците — затворени, защото нощта бе хладна. Ванеса вдигна едната завеса, отвори прозореца и се загледа към луната. Постоя малко така, вдъхвайки дълбоко уханието на розите, и се наслади на мирната тишина, която успокои нервите й.

След малко угаси лампите, съблече се и облече скромната си нощница. При това страхливо се запита дали Демиън ще иска да се явява пред него в прозрачно неглиже.

Леглото беше меко и удобно. Дългото пътуване и вълненията от следобеда казаха тежката си дума и тя заспа много скоро.

Сънува Демиън… лорд Грях се устреми към нея от нощния мрак. Взе я в прегръдките си и я целуна.

Целувката му беше нежна и страстна, сладка и огнена едновременно. Тя й отне дъха, разтопи я като топъл мед…

Събуди се от аромат на рози и непозната топлина, която пулсираше в нея.

Не знаеше какво я е събудило. Остана неподвижна, вслушана в пращенето на огъня в камината и в пулсирането на сърцето си.

През отворения прозорец влизаше сребърна лунна светлина. Нещо лежеше върху възглавницата до нея.

Ванеса колебливо протегна ръка. Роза на дълго стъбло, с кадифеномеки листенца.

Сънят май продължаваше. За да се увери, че е будна, тя обходи стаята с поглед… и срещна тъмносивите очи на Демиън Синклер.