Никол Джордан
Прелъстяване (6)

5.

Загърнат в тъмносин брокатен халат, той седеше удобно във високото кресло пред камината и вдигна тумбеста чаша, без да сваля поглед от нея.

— Позволявате ли да ви предложа чашка бренди, ангеле?

Не, тя не сънуваше. Гласът му беше мек и чувствен, усмивката — омайваща.

Сънена и объркана, Ванеса посегна към халата си, оставен в края на леглото.

— Какво желаете, милорд?

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че имам нужда от малко компания? — Демиън видя въпросителния й поглед и вдигна рамене. — В последно време спя лошо. Особено след случилото се със сестра ми почти не затварям очи, а не обичам да съм сам с мрачните си мисли. Няма ли да седнете при мен до огъня?

За да не влоши още повече неловката ситуация, Ванеса облече халата, закопча го догоре и макар и неохотно, отиде при лорд Синклер.

— Как влязохте? Сигурно имате втори ключ.

— Не, скъпа, вие притежавате единствения ключ.

— Как тогава?

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че влязох през таен коридор? Един от някогашните барони Синклер заповядал да го изкопаят по време на кървавото управление на Кромуел, за да може семейството да избяга в случай на нужда. Баща ми го използваше, за да посещава тайно метресите си. — Демиън посочи ъгъла на стаята до прозорците. — Един панел в стената се отваря.

В гърдите й се надигна гняв. Значи нарочно я е настанил в тази стая!

— Защо беше тогава театралната сцена с предаването на ключа? Знаели сте, че по всяко време може да нахлуете в стаята ми!

— Признайте, че се успокоихте, когато ви уверих, че няма да ви досаждам. Или не съм прав?

— Казахте, че ще дойдете при мен едва когато ви поканя!

— Налага се да ви поправя, скъпа. Казах, че искам от вас да споделяте леглото ми — и не се отказвам от думата си.

Ванеса не намери подходящ отговор, но неумолимата му логика я ядоса още повече. Очите му останаха равнодушни.

— Говоря сериозно, Ванеса. Няма защо да се страхувате от мен.

Тя го погледна, смутена от собствената си дързост. Демиън Синклер представляваше опасна, тъмна личност. Бродеше като призрак в нощта, проникваше неканен в стаята й и я наблюдаваше, докато спи. Странно защо поведението му не я плашеше, а само я гневеше. Той я бе вкарал в крайно неприятна ситуация и на всичкото отгоре наруши дадената дума.

— Аз не се страхувам от вас — отвърна остро тя и вирна брадичка.

— Може би, но ми нямате доверие. — Той се усмихна тънко. — Очите ви говорят от ясно по-ясно.

— Точно така. Нямам ви доверие. Досега не сте ми дали повод да ви повярвам.

— Тогава се налага да ви убедя.

Ванеса неспокойно запристъпва от крак на крак. Не смееше да го помоли да си отиде.

— Няма ли да седнете при мен? — повтори поканата си той, устремил поглед към дългата плитка, паднала отпред през рамото й. — Тази нощ не съм в настроение да ви прелъстя. Обещавам, че няма да ви докосна. Искам просто да си поприказваме. — Като видя, че тя продължава да се колебае, той смени стратегията. — Всъщност дойдох да ви благодаря.

— Да ми благодарите?

— След вечерята отидох при Оливия. Тя е готова да приеме доктор Андърхил.

— Радвам се да го чуя. — Ванеса въздъхна облекчено и гневът й отслабна.

— Как успяхте да я убедите?

— Не мога да ви отговоря точно. Апелирах към отговорността й пред семейството, обясних й колко сте загрижен от нежеланието й да приеме помощта ви. Вероятно е пожелала да ви направи услуга.

Демиън се намръщи.

— Не ви вярвам. Както без съмнение сте забелязали, ние с Оливия не се разбираме много добре.

— Тя каза, че не ви обвинява за нещастието си.

— Да, и сигурно е искрена, но ме обвинява, че през всичките тези години съм я пренебрегвал. От два месеца се старая да подобря връзката ни, за съжаление без особен успех. — Демиън поклати глава. — А вие още с първия разговор успяхте да я извадите от летаргията. С голямо учудване установих, че тя чете Шекспир. За първи път след злополуката я заварих с книга в ръка. — След кратка пауза добави колебливо: — Много ви благодаря.

В похвалните думи прозвуча раздразнение. Май не се доверяваше много на методите й.

— Това е само първата крачка — отвърна сдържано Ванеса. — Оливия трябва да извърви дълъг и труден път.

— Наистина дълъг — промърмори мрачно Демиън, загледан в чашата си. — Откъде знаете за предпочитанията й към поезията?

— От брат ми.

Лицето му се вкамени, но в следващия миг той явно реши да отхвърли мрачното си настроение и посочи шезлонга.

— Няма ли най-сетне да седнете при мен, Ванеса?

Тя победи смущението си, но избра високото кресло, защото помнеше нахалството му, когато неразумно се бе съгласила да седне до него. Постара се да прогони спомена за горещите целувки и безсрамните милувки по гърдите й. Ще си седи мълчаливо и ще го чака да каже нещо. Лорд Синклер отпи глътка бренди и се загледа в пламъците. В стаята се възцари мълчание.

Ванеса го наблюдаваше подозрително. Огънят подчертаваше красотата на чертите му. Сърцето й заби ускорено.

Не изпитваше истински страх от него, но присъствието му в тъмната й спалня въздействаше заплашително. Още повече я безпокоеше еротичното напрежение на момента.

Не биваше обаче да забравя споразумението им. Колкото и да й беше противно да е изложена на произвола му, сегашното й положение беше много по-добро от алтернативата семейството й да се озове на улицата и да живее в горчива бедност. Тя се бе съгласила да му стане метреса и щеше да удържи на думата си.

— За какво искате да говорим? — попита тя по-скоро враждебно, отколкото любезно. Демиън се извърна към нея.

— Защо не ми разкажете нещо за себе си?

— Какво бихте искали да чуете?

— Каквото желаете — отвърна той със свиване на раменете. — Питам се например защо никога досега не сме се срещали в обществото. Сигурен съм, че сте прекарвали сезона в Лондон.

— Да, до смъртта на баща ми преди две години винаги прекарвахме пролетта в града.

— Не си спомням да съм ви виждал. Със сигурност нямаше да ви забравя.

— Съмнявам се, че плахо момиче от провинцията би ви направило впечатление — засмя се Ванеса и го изгледа предизвикателно. — Защото аз си спомням за вас. По време на първия ми сезон присъствахте на няколко вечери, на които бях поканена и аз. Добре си спомням и един бал, на който направихте силно впечатление. Една дама ви проследи чак до клуба ви на Сейнт Джеймс стрийт. Скандалът осигури чудесен материал за клюки в изисканото общество.

Демиън направи гримаса.

— Не биваше да ми напомняте онази случка. — Огледа я изпитателно и продължи: — Скандалите в обществото не са ви напълно чужди, предполагам. Ако си спомням добре, сър Роджър постоянно се забъркваше в неприятности.

Сега беше ред на Ванеса да изкриви лице. В очите й се появи болка.

— Опитвам се да забравя.

— Защо се омъжихте за него, след като не одобрявате начина му на живот?

Ванеса се загледа в огъня.

— По какви причини се омъжват младите момичета от висшето общество? За да се преклонят пред волята на семейството си. Баща ми желаеше тази връзка и очакваше изгода за себе си. Моят баща постоянно имаше финансови затруднения, а Роджър бе получил значително наследство.

— Предполагам, че все пак ви е попитал желаете ли да се омъжите?

Ванеса вдигна глава и го погледна право в очите.

— Вие сте силно загрижен за доброто на сестра ви. Наистина ли ви е трудно да проумеете защо за мен беше важно семейството ми да живее добре?

— Нямахте ли и други кандидати, освен сър Роджър?

— Баща ми сметна, че той е най-добрият. А и когато ме ухажваше, той все още не беше забъркан в скандали. — Ванеса въздъхна с болка. — Не искам да говоря за починалия си съпруг. Времето, прекарано с него, остави най-неприятните спомени в живота ми. Честно казано, чувствам се облекчена, че кошмарът свърши.

— Добре тогава, да сключим споразумение. В мое присъствие вие няма да говорите за брат си, а аз няма да говоря за съпруга ви.

Демиън отпи глътка бренди. Очите му изглеждаха замъглени, но дълбоко в зениците светеше бдителност.

— След смъртта му се върнахте при семейството си, така ли?

— Да. И първата ми задача беше да си изясня финансовото си положение.

Още един болезнен спомен. Ванеса едва бе преодоляла шока от смъртта на Роджър, когато я нападнаха цяла тълпа кредитори. С ужас узна, че покойният й съпруг е пропилял наследството си само за няколко години — главно на игралната маса и за скъпи подаръци на метресите си.

— Реших, че не мога да си позволя самостоятелно домакинство. Скоро умря и баща ми и семейството ми се нуждаеше от мен.

— Ако не се лъжа, баща ви е загинал при злополука по време на езда?

— Да. Отишъл на лов, паднал от коня и си счупил врата. Откъде знаете?

— След произшествието със сестра ми се постарах да науча всичко за семейството на съблазнителя й. Майка ви е болнава, нали?

— Мама не можа да преодолее смъртта на баща ни. Убедена съм, че страданието й е чисто душевно. Тя обичаше мъжа си повече от всичко на света.

Демиън подигравателно изкриви устни, но се отказа от саркастична забележка. Огледа стаята й и попита небрежно.

— Харесвате ли новия си подслон?

— Да… поне до преди малко — отвърна остро тя.

Демиън вдигна вежди.

— Докато не се появи неканен гост посред нощ?

— Точно така.

— Май винаги казвате каквото ви е на сърцето?

— При дадените обстоятелства няма смисъл да се преструвам. Вече ви казах, че нямам опит като любовница. Съжалявам, че ви разочаровам, но не съм посветена в изкуството на превзетостта и кокетството.

Демиън се засмя тихо.

— Не ме разочаровате, ангел мой. Напротив, намирам откровеността за много освежаващо качество на една дама.

— О, така ли? Нима сред познатите ви има и дами? Учудвате ме, признавам.

Демиън отново се засмя.

— Както виждам, налага се да положа усилия да бъда по-добър домакин. Ще ви дам възможност да изпробвате острия си език върху мен. И не само това. Ще се постарая да ви забавлявам, за да не скучаете. Обичате ли да четете?

— Много.

— Тогава ви каня да използвате библиотеката ми. Всички книги в къщата са на ваше разположение.

— Благодаря. С радост приемам това предложение.

— А обичате ли да яздите?

— О, да!

— Конюшнята ми също е на ваше разположение. Конете на Оливия имат спешна нужда от раздвижване. — Лицето му помрачня. — Сестра ми беше страстна ездачка. Понякога прекарваше цял ден на седлото.

— Може би един ден отново ще препуска из полята — отвърна утешително Ванеса. Демиън мълчеше и тя реши да смени темата. — Признавам, че се изненадах да чуя колко обичате да четете.

— Аз обичам и други неща, скъпа моя.

— Вашата жажда за забавления е легендарна. Хората разказват всякакви истории.

— Какви например?

— Цял Лондон говори, че сте възродили за нов живот скандално известния клуб Хелфайър.

— Вярно, аз съм съосновател на клуба. Общо сме шестима.

— Мъжко сдружение с крайно съмнителна слава. Носят се слухове, че редовно организирате оргии и се занимавате с перверзни.

— Слухове, както точно се изразихте. Ние сме само бледо копие на оня клуб Хелфайър от времето на дядовците ни.

— Все пак този клуб е братство на мъже без задръжки.

— Мисля, че малко преувеличавате, скъпа.

— За вас никоя оценка не е преувеличена, милорд.

Той въздъхна с добра изиграна мъка.

— Нали се бяхме разбрали да ме наричате Демиън?

Ванеса се направи, че не е чула подхвърлянето му.

— Вярно ли е, че членският внос е десет хиляди лири?

— Да.

Ванеса много искаше да го попита защо е накарал брат й да стане член на клуба, но не посмя. Отговорът беше известен. Демиън бе използвал всички средства, за да тласне Обри към финансова гибел. Освен това бе поела задължение да не говори за брат си.

— Предполагам, че при такава висока сума клубът предлага невиждани забавления — продължи тя с привидна небрежност. — Допускате ли да членуват и жени?

Демиън се засмя развеселено.

— Засега не, но смятам, че бихме могли да направим изключение. Интересувате ли се от членство в клуба?

— В никакъв случай — отсече Ванеса. — Първо, не бих могла да си позволя такъв лукс и второ, не желая да общувам с разглезени светски лъвове.

— Вече ми го казахте съвсем ясно. Помислили ли сте обаче, че е възможно да не съм чак толкова порочен, за какъвто ме имате?

— Не — отговори натъртено тя.

— Очевидно се налага да научите още доста неща за мен, скъпа. С радост очаквам да изпълня ролята си на учител.

Той очевидно се забавляваше и Ванеса реши да му отговаря със същия шеговит тон.

— Възможно е, но не се заблуждавайте да мислите, че и аз се радвам. Не всяка жена се поддава на очарованието на скандалния лорд Грях.

Очите му светнаха.

— Неутешим съм!

— Шегувате се. Остроумните отговори ви изобличават в лъжа.

Похотливият му смях ускори ритъма на сърцето й. По-добре да не се забърква в подобни разговори, колкото и да й доставяха удоволствие. Нямаше как да не признае, че е податлива към очарованието на скандалния донжуан.

За нейна изненада той стана от креслото.

— Вие сте умна жена. Явно се изискват много усилия, за да се справя с вас.

Пристъпи към нея и Ванеса се скова. Ала Демиън спря на разстояние и я погледна.

— Бих могъл да си говоря с вас до зори, но е по-добре да си вървя и да ви оставя да се наспите. А може би ще ме поканите да прекараме нощта заедно?

Мълчанието й даде красноречив отговор.

— За мен беше удоволствие, скъпа. Нямате нищо против, надавам се, да ви посещавам, когато не мога да заспя, и да се наслаждавам за малко на компанията ви?

— Нима искате да ме убедите, че имам избор?

— Разбира се. Надавах се обаче да чуя, че се радвате на компанията ми. В Розууд е много самотно.

Ванеса с учудване усети меланхолия в гласа му. Демиън се наведе над нея и тя спря да диша. Палецът му нежно се плъзна по бузата й. Без да каже дума, той се изправи и се обърна да си върви.

Прекоси стаята, отмести един панел в ламперията и изчезна в мрака като фантом. Панелът се затвори с тихо щракване и Ванеса остана сама в оскъдно осветената стая.

След малко тя стана и отиде да разгледа дървената ламперия, ала не откри механизма, който отваряше тайната врата. Демиън Синклер се бе появил и изчезнал като с магия. Среднощното му посещение изглеждаше като сън — и тя се бе насладила на всяка секунда от този сън.

Объркана, Ванеса поклати глава. Би трябвало да се отвращава от този порочен аристократ, а тя се чувстваше възбудена от остроумния разговор. Май бе изгубила здравия си човешки разум.

Нарастващото привличане между тях беше най-страшната заплаха. Тя се бореше със себе си, не искаше да усеща симпатия към него, но усещаше у този силен мъж самота, каквато изпитваше и самата тя.

Погледът й падна върху тъмното петно на меката възглавница. Бавно пристъпи към леглото и предпазливо вдигна крехката роза, увенчана с остри бодли.

Дълбоко обезпокоена — повече, отколкото смееше да си признае, Ванеса вдъхна сладкия аромат на кадифения цвят. Ако преди няколко дни някой й беше казал, че ще приеме лорд Грях в спалнята си през нощта и двамата ще водят приятен разговор, без да се стигне до интимности, тя щеше да се изсмее невярващо. Той беше същият онзи безсърдечен дявол, който я бе принудил да се продаде. Досега обаче не бе поискал да влезе в леглото й. Не я докосваше, само нежно помилва бузата й, преди да й пожелае лека нощ.

Въпреки това цялото му същество излъчваше заплаха. Дори да пренебрегне чувственото му очарование и впечатляващата му външност, тя не можеше да отрече, че Демиън Синклер притежава магична виталност, която я привлича неустоимо, която засяга всяка частица от женствеността й. След ужасния си брак със сър Роджър тя се чувстваше напълно беззащитна.

Оставаше й само здравият разум. Твърде слабо оръжие, за да се защити от такъв мъж. Той не криеше намерението си да я прелъсти и да й покаже цялото си съблазнителско изкуство. Ако не съм постоянно нащрек, той ще ме накара да копнея отчаяно за близостта му, помисли си отчаяно Ванеса.

Тя спа дълбоко и без сънища и се събуди по-късно от обикновено. В стаята й влизаха ярки слънчеви лъчи. Обзета от необяснима радост, Ванеса се изми, облече се бързо и слезе за закуска.

В трапезарията я очакваше богат бюфет. В затоплени сребърни съдове имаше печени бъбречета, бъркани яйца с шунка, сладки със стафиди и плодови пастички. Един слуга стоеше в готовност да я обслужи. Ванеса се огледа страхливо и като разбра, че Демиън го няма, въздъхна облекчено.

Тъкмо бе седнала, когато влезе икономът Крофт. Ванеса го попита уж между другото за лорд Синклер и получи отговор, че домакинът й е закусил рано и се е оттеглил в кабинета си с управителя на имението.

— Негово благородие помоли да ви предам, милейди, че ако желаете да излезете на езда, конюшните ни са на ваше разположение — съобщи тържествено икономът.

— Много ви благодаря. Предложението звучи примамливо, но първо бих искала да посетя мис Оливия и да се осведомя за желанията й.

След закуска Ванеса се качи на втория етаж и намери Оливия в леглото, все още по нощница. Ала завесите бяха леко повдигнати и стаята й не беше в пълен мрак.

Като видя Ванеса, Оливия се усмихна. Очевидно очакваше посещението й.

— Реших още днес да разгледам по-подробно прекрасната ви розова градина — подхвана бодро Ванеса. — Би било чудесно, ако има кой да ми я покаже и да обогати познанията ми за различните видове рози. И понеже брат ви е зает с управителя на имението, се осмелявам да изразя надежда, че ще ме разведете вие.

— Искате аз да ви покажа градината? — повтори невярващо Оливия.

— Чух, че обичате розите — отвърна Ванеса и посочи инвалидната количка в отсрещния ъгъл. — Някой от слугите ще ви изнесе надолу по стълбата, а аз ще свърша останалото. Алеите са равни и няма да ни създават трудности.

Оливия страдалчески изкриви лице.

— Мразя инвалидната количка. Седна ли в нея, се чувствам абсолютно безпомощна. Съзнавам, че се държа детински, но…

— Не сте права, мила. Инвалидната количка ви предлага повече свобода. Тя ви прави подвижна.

— Да, вероятно имате право. — Оливия кимна решително. — Добре. Щом желаете, ще ви покажа нашата розова градина.

— Прекрасно! Ще ви трябва шапка, за да опазите нежния си тен. За началото на юни е доста горещо.

— Нима вече е юни? — попита уплашено Оливия. — Кой би помислил? Толкова отдавна съм прикована към леглото, че загубих всяка представа за време. Дните ми са все еднакви — добави меланхолично тя.

Оливия позвъни за камериерката си, която доведе още две прислужнички. С общи усилия облякоха момичето в рокля от бял муселин, сложиха й червено жакетче и я загърнаха в топъл шал.

Когато слугата изнесе количката навън, Оливия примигна срещу ярката слънчева светлина. Много скоро обаче се настани удобно и вдигна лице срещу топлото, животворно слънце. От гърлото й се изтръгна блажена въздишка.

— Градината ми липсваше — прошепна тя, когато Ванеса застана зад нея и насочи количката по една алея.

— Ако нямате нищо против, от днес нататък всеки ден ще се разхождаме по алеите.

Оливия се обърна и се усмихна благодарно. Ванеса с изненада откри в сините очи на момичето искрица веселие.

— Но вие няма да имате нужда всеки ден някой да ви показва градината.

— Правилно. Обаче имам нужда от компания.

— Вие сте много упорита личност, лейди Уиндъм.

— Предупредих ви — отговори с усмивка Ванеса. — Моля отсега нататък да ме наричате по име.

Докато буташе количката по алеите, Ванеса се наслаждаваше на цветното великолепие. Оливия оживено й обясняваше как се отглеждат розите, колко са разнообразни и как са възникнали някои сортове.

Двете жени не бяха сами в градината. Градинари плевяха, разкопаваха почвата около храстите, подрязваха живия плет с дълги ножици. Няколко пъти срещнаха ботаници, въоръжени с моливи и бележници, задълбочени в проучването на розите. В едно уединено кътче на градината художник бе разпънал статива си и рисуваше акварел.

Ванеса избираше самотни алеи и често правеше почивка на някоя пейка под сянката на дърво, за да не уморява Оливия.

— Нямах представа, че розите се отглеждат толкова трудно.

— Да, права сте. Трябва да благодарим на Демиън, че тази розова градина възкръсна за нов живот. Той направи Розууд известен — разказа й гордо Оливия. — Даже император Наполеон чул за нашите рози и когато преди години императрица Жозефин решила да купи английски рози за градините си, в Розууд пристигнаха десетина императорски градинари. Принц регентът нареди да им издадат специални удостоверения, за да работят тук необезпокоявани. Въпреки че Франция беше под морската блокада на Англия, Адмиралтейството даде на императрицата писмено разрешение да пренесе скъпоценните растения през Ламанша, без някой военен кораб да ги нападне и да конфискува розите.

След около час Оливия показа признаци на умора. Все още не бяха минали и половината градина, да не говорим за оранжериите.

— Хайде да се връщаме — предложи Ванеса. — Изглеждате малко изтощена.

Оливия кимна. По лицето й се четеше раздразнение.

— Ужасно е, нали? Въпреки че седя в тази проклета количка, пак се уморявам!

— Брат ви ми каза, че сте се съгласили да се консултирате с лекар. Надявам се да ви предпише нещо за укрепване на организма.

Младото момиче отново изкриви лице.

— Съмнявам се. Съгласих се само защото искам Демиън да ме остави на мира. Не можете да си представите как ме измъчва с вечните си настоявания да стана. Държи се така, сякаш съм здрава както някога. Не желае да разбере, че аз съм инвалид. Дано скоро си замине обратно за Лондон!

— Брат ви иска само най-доброто за вас.

— Не сте права — възрази упорито момичето. — За него аз съм само досадно задължение, от което копнее да се отърве възможно най-бързо.

На път към къщата по алеята насреща им се зададе едрата, стройна фигура на лорд Синклер.

— Говорим за дявола и той се появява — промърмори горчиво Оливия.

Демиън спря пред количката и впи пронизващ поглед в лицето на сестра си.

— Нима си толкова уплашен, че си глътна езика? — попита язвително Оливия.

— Уплахата се дължи на радостта ми, скъпа. — Демиън се наведе и я целуна по челото. — Щастлив съм, че си излязла на чист въздух.

Той се изправи и кимна благодарно на Ванеса, после отново посвети вниманието си на младото момиче.

— Доктор Андърхил съобщи, че ще дойде днес следобед. Разбира се, ако си готова да ги приемеш.

— Добре, нека ме прегледа. Ала не е необходимо да бързаме. Няма да ме излекува веднага… ако изобщо постигне нещо.

— Повиках го, защото ме беше страх да не си промениш решението. Колкото по-рано започне лечението, толкова по-бързо ще оздравееш.

Демиън започна да бута количката вместо Ванеса. Пред входа на къщата взе Оливия на ръце и я отнесе в стаята й, където грижовно я настани в леглото. Ала напрежението между брата и сестрата се усещаше много ясно.

Ванеса си каза, че ще е по-лесно Оливия да се излекува, отколкото пропастта между двамата да се затвори.

— Признаците на парализа не означават непременно трайно увреждане, милейди — заяви след няколко часа доктор Андърхил, преди да напусне стаята на младата дама.

Ванеса, която присъстваше на прегледа, излезе след доктора в коридора и изслуша с огромно внимание обясненията му пред лорд Синклер.

— Според мен няма прекъсване на нервните пътища — продължи лекарят. — За съжаление натъртванията в областта на гръбначния стълб ме карат да мисля, че е налице тежка травма. За трети път се срещам с подобно нараняване. В първите два случая успях да подобря значително състоянието на пациентите. След известно време и двамата можеха да движат крайниците си поне отчасти.

Лицето на Демиън остана безизразно. Само по тона му пролича колко е развълнуван и как се опитва да се овладее.

— Значи според вас е възможно един ден сестра ми отново да проходи?

— Ще й съставя специална програма от упражнения. Ако пациентката спазва стриктно указанията ми, това е възможно.

Демиън затвори очи и въздъхна облекчено. Прилича на престъпник, чиято смъртна присъда е отменена, помисли си неволно Ванеса.

— Какви терапевтични мерки предвиждате, докторе? — попита след малко лорд Синклер.

— Щадящи, но редовни физически упражнения. Упорити тренировки. Най-лошото за пациентката е да прекарва дните си в леглото. — Докторът се обърна към Ванеса: — Простете откровеността ми, но много дами само си въобразяват, че са болни. Лекарите им предписват пълна почивка, забраняват им да стават от леглото, докато пациентките имат спешна нужда от свеж въздух и движение, за да оздравеят. Такива дами изпадат в летаргия, страдат от мускулна атрофия. Накрая започват да се чувстват като чувал с брашно и безпомощно се питат защо състоянието им не се подобрява.

Ванеса се изсмя развеселено и лекарят й кимна с благодарност.

— Както казах, физическите упражнения са от най-голяма важност, но би било удачно да ги съчетаем и с други видове лечение. Много топлина, масажи и горещи вани стимулират нервите и мускулатурата, подобряват общото състояние на пациента и ускоряват процеса на излекуване.

— Колко време ще продължи лечението, как смятате? — попита Демиън.

— След няколко месеца мис Оливия би могла да усеща отново краката си. Тогава ще знаем, че сме на прав път.

— А ако не усети нищо?

Лекарят вдигна вежди.

— Тогава ще бъда принуден да призная, че лечението е неуспешно. Предупреждавам ви обаче: няколко месеца не са достатъчни за окончателна оценка на състоянието на пациентката. Може да мине една година, може да са и две, докато увреждането на гръбначния стълб отшуми. Съветвам ви да вземете добре обучена гледачка, която да прави гимнастика на сестра ви и всеки ден да я масажира.

— Познавам една добра гледачка, грижеше се за майка ми — намеси се Ванеса. — Хората твърдяха, че ръцете й лекуват.

— Вероятно сте попаднали на подходящия човек — кимна лекарят. — След три седмици ще дойда отново, милорд, за да прегледам мис Оливия. Засега ще й предпиша няколко укрепващи лекарства. Бихте ли ми дали хартия и перо?

— Веднага. Бих искал да поговоря по-подробно с вас, докторе, но първо ще отида да видя сестра си.

— Разбира се, милорд, ще ви изчакам.

Демиън влезе в стаята на Оливия и седна до леглото й. Ванеса го наблюдаваше от коридора.

— Чу ли какво каза лекарят? — попита тихо Демиън и стисна ръката на сестра си.

— Да…

Лицето на Оливия изразяваше надежда.

Ванеса се помоли от все сърце лекарят да се окаже прав и диагнозата му да е вярна. Дано модните му лечебни методи постигнат успех.