Никол Джордан
Прелъстяване (2)

1.

Лондон, май 1810 година

Въпреки късния нощен час игралният салон беше добре посетен. По време на пищната среднощна вечеря червеното вино и шампанското се лееха без мяра, смехове и оживени разговори изпълваха помещението. Ала сред любителите на хазарта, светските лъвове и аристократите, които залагаха големи суми на макао, покер и фараон, цареше напрежение.

Застанала на дискретно разстояние, Ванеса Уиндъм наблюдаваше един господин на масата за фараон и полагаше усилия да го изучава хладно, въпреки че онова, което виждаше, я вълнуваше много силно.

Лорд Грях. Прякорът му отиваше. И го характеризираше съвсем точно. По лицето му нямаше следи от изстъпления и разврат, но в сивите очи светеше дяволско изкушение, което я привличаше с необичайна сила.

Ванеса изпъна рамене и си заповяда да отвърне поглед от лорд Синклер — впечатляващ господин с гарвановочерна коса и класически красиво лице с волева брадичка. Излъчваше зашеметяваща, тъмна мъжественост. Висок на ръст, строен, мускулест, гъвкав като хищник. Безупречно ушитият черен жакет подчертаваше широките рамене и му стоеше като излят.

Ванеса бе дошла в Лондон само заради него. За да му попречи да унищожи семейството й от жажда за отмъщение.

Очевидно не беше единствената, която се интересуваше от барон Синклер. Две дами зад нея си шепнеха възбудено.

— Както виждам, Демиън отново нанася опустошения на игралната маса.

— Не разбирам защо го прави — изхленчи втората дама с провлечен носов глас. — Той е невероятно богат. Защо му е да увеличава и без това огромното си богатство?

Първата дама се изсмя иронично.

— Не се преструвай, знам, че си обидена, защото цяла вечер не ти обръща внимание. Признай, скъпа, ако неустоимият лорд Синклер помръдне дори малкото си пръстче, тутакси ще паднеш в краката му.

Привлечен като с магия, погледът на Ванеса се върна върху скандалния аристократ, както вече безброй пъти тази вечер. Този мъж наистина упражняваше магическо влияние върху жените. Впечатляващата смесица от изискана елегантност, животинска мъжественост и дръзко очарование опасно привличаше цялото женско общество.

Ванеса потрепери, въпреки че десетките свещи в кристалните полилеи разпространяваха приятна топлина. Специално за вечерта беше облякла смарагдовозелена копринена рокля с висока талия, която, макар и да не бе ушита според най-новата мода, с дръзкото си деколте събираше погледите на мъжете и може би щеше да привлече вниманието и на донжуан от сорта на барона — поне така се надяваше Ванеса.

Изисканото общество бе дало на барон Синклер прякора „лорд Грях“. Още докато беше нещастно омъжена, Ванеса бе чувала за скандалния аристократ, но двамата не бяха представени официално един на друг, въпреки че се движеха в едни и същи обществени кръгове. Демиън беше известен с безбройните си завоевания в блестящите бални зали и в затъмнените будоари по цяла Европа. Говореше се, че е довел изстъпленията на младите аристократи до нова висота.

Как да склони такъв мъж да я изслуша? Как да събере смелост да го заговори?

Не искаше да има нищо общо със светските лъвове. Починалият й съпруг събуди у нея отвращение към порочните и необуздани мъже. Женският инстинкт я предупреждаваше и я съветваше да стои далеч от скандално известния лорд Синклер. Ала отчаяното положение, в което бе изпаднала, я принуждаваше да говори с него, най-добре още тази нощ.

— Смятате ли да обявите тройка, милорд? — обърна се към барона красивата дама, която раздаваше картите.

В игралния салон се възцари напрегната тишина. Ванеса познаваше правилата достатъчно добре, за да знае какво означава „тройка“: играчът залагаше на определен ред на трите последни карти от ръката си. Салонът държеше банката, шансовете за играча бяха пет към едно.

Лорд Синклер се огледа със скучаещо изражение и предсказа реда на картите — две, шест, дама, сякаш никак не го интересуваше, че може да спечели цяло състояние.

Заедно с всички други гости в игралния салон Ванеса спря да диша, когато дамата откри картите една след друга: двойка пика, шестица спатия, дама купа.

Лорд Синклер спечели двайсет хиляди лири стерлинги!

Дебелият господин, който седеше до него, се засмя гръмогласно и го удари приятелски по рамото.

— Дяволите да те вземат, Демиън, кой ти подсказа реда на картите? Няма ли да ми издадеш тайната си?

Красиво извитите устни на барона се разтеглиха в насмешлива усмивка.

— Няма тайна, Клюни. Винаги залагам на дама. В този случай на дама купа.

Лорд Синклер вдигна поглед и за ужас на Ванеса го прикова право в нея. Очите му имаха редкия цвят на сребърен дим. Погледът му беше многозначителен, дързък, и я улучи право в сърцето.

Ванеса бързо се извърна настрана и отпи глътка вино, за да успокои нервите си.

— Проклет да е Обри… — промърмори под носа си тя. Брат й, този жалък безделник, я бе вкарал в това неприятно положение. Лекомисленият хлапак бе изгубил цялото семейно богатство на игралната маса и всичките им пари бяха преминали във владение на лорд Синклер. Тази вечер тя щеше да направи опит да си ги върне.

През следващия час Ванеса се разхождаше безцелно из салона и непрекъснато хвърляше тайни погледи към лорд Грях. Трескаво размишляваше дали да помоли някой гост да я представи, или просто да се приближи и да го заговори. Намерението й не обещаваше успех, ако се покажеше плаха. От друга страна обаче, не искаше да рискува клюкарките да започнат да я обсъждат, ако отиде при Синклер пред толкова много хора. Достатъчно опасно беше да дойде в игралния салон без придружител. Пуснаха я само защото се позова на членството на брат си. Носеше маска, но приятелите на починалия й съпруг, които седяха по игралните маси, със сигурност щяха да я познаят, ако извърши нещо неприлично и привлече вниманието на гостите.

След дълги размишления тя реши да придаде на разговора им вид на случайна среща, вместо писмено да помоли барона да й отдели малко време. Ролята на молителка й беше крайно неприятна, но не виждаше друг изход. Трябваше да апелира към милостта му и много се надяваше да е запазил в черната си душа поне искрица човечност и съчувствие.

Едва към три сутринта й се удаде случай да се приближи до него. Лорд Синклер бе събрал печалбите си и се готвеше да си тръгне.

Ванеса въздъхна дълбоко, постара се да прикрие трескавото си треперене, стигна до вратата преди лорда и след кратко колебание изпусна кърпичката си. Тромава хитрост, за да привлече вниманието му, но се надяваше жестът й да го поласкае.

Демиън се наведе и учтиво й подаде дантелената кърпичка. Поклонът му беше съвършен.

— Вие ли сте изгубили това, мадам?

Когато й подаде кърпичката, пръстите му докоснаха нейните — случайно или не, тя не бе в състояние да каже. Повече от топлината на докосването я уплаши погледът му. Очите му проникнаха през сатенената маска, впиха се в нейните и я уловиха в плен.

За момент Ванеса остана като парализирана. Тънката усмивка на чувствено извитата уста беше припомняне за скандалната му слава. Лицето му остана напрегнато, сивите очи я изучаваха внимателно. Би било ужасна грешка да подцени този мъж.

Ванеса кимна и прие кърпичката с принудена усмивка и тиха благодарност.

— Колко съм несръчна, извинете — прошепна тя и отдръпна ръката си.

В погледа му светна подигравателно съмнение, но той не каза нито дума за извинението й.

— Съжалявам, но май не съм имал удоволствието да ви бъда представен…

— Казвам се Ванеса Уиндъм.

Синклер продължи да я гледа с очакване, сякаш името й не му говореше нищо.

— Мисля, че се познавахте с починалия ми съпруг, лорд Роджър Уиндъм.

— Ах, да. Посещавахме един и същи клуб.

Роджър загина на дуел заради някаква актриса, но лорд Синклер, макар сигурно да знаеше за скандала, прояви учтивост — или равнодушие — и не го спомена.

— С какво мога да ви услужа, лейди Уиндъм? — Ванеса не каза нищо и той продължи непринудено: — Очевидно желаете нещо от мен. — Погледът му продължаваше да я изучава, усмивката му издаваше снизходителна ирония. — Цяла вечер усещах върху себе си погледа на една красива жена и си казах, че е престъпно лекомислие да го пренебрегна.

Ванеса се изчерви. Откровеността му я шокира. Само дързък светски лъв като него си позволяваше да коментира интереса на една дама.

— Ще бъда честна и…

— Много добре. Нека да си говорим честно. — Ироничният тон я улучи болезнено.

— Надявах се на случай да се приближа до вас, милорд, защото трябва да поговорим за нещо много важно… и спешно.

— Винаги на вашите услуги, мадам. — Демиън посочи към вратата. — Позволявате ли да ви придружа до каретата ви?

— Моля ви, бъдете така добър.

Той й отвори вратата и я последва.

— Събудихте любопитството ми, признавам — рече той, докато вървяха към широкото стълбище. — Интересът ви към моята личност ме накара да мисля, че ме преценявате. Изобщо не оставихте у мен впечатление за кокетство или тайна влюбеност.

— Боя се, че не владея изкуството на кокетството — отвърна с треперещ глас Ванеса. Ядосваше се на себе си, че му позволява да я притиска до стената.

— Ще бъдете ли така любезна да ми кажете каква е причината за нашата среща?

— Обри Трент, лорд Ръдърфорд, е мой брат — отвърна тихо тя.

Синклер спря рязко и се обърна към нея. Сивите му очи потъмняха заплашително.

Ванеса с мъка издържа гневния му поглед.

— Ако позволите, бих искала да говоря с вас за дълговете на Обри от игра на карти.

— Да не би да сте дошла да платите?

— Не… не мога…

— Защо тогава?

Ванеса въздъхна дълбоко. Преди две нощи лорд Синклер предизвикал брат й на партия пикет. Обри играл дръзко, залозите били твърде високи и накрая изгубил всичко: цялото семейно състояние, родовото имение на Ръдърфордови, градската къща в Лондон. Семейството, което зависеше изцяло от имуществото на Обри, вече нямаше с какво да живее.

Самата Ванеса не се тревожеше особено, че ще прекара остатъка от живота си скромно, почти в бедност, защото вече бе преживяла много по-страшни неща. Трябваше обаче да мисли за майка си и за сестрите си. Не искаше да си представя как кредиторите ще се редят на опашка пред вратата им, камо ли пък как ги изхвърлят на улицата.

— Имайте милост към семейството ми. Надявах се да размислите… и да му опростите дълговете, поне част от тях.

Синклер я погледна неразбиращо.

— Вие се шегувате, мадам.

— В никакъв случай — възрази овладяно тя. — Говоря напълно сериозно. Двете ми сестри зависят изцяло от парите на Обри. А майка ни е много болна.

— Защо смятате, че обстоятелствата около семейството ви ме засягат, лейди Уиндъм? — попита злобно той.

— Ако предявите претенции към семейното имение на Ръдърфорд, ще лишите семейството ми от основата на съществуването му — отвърна твърдо тя.

— Съжалявам, но не мога да променя фактите. — В тона му липсваше и капчица съчувствие.

Ванеса направи нов опит да призове милосърдието му.

— Брат ми не е хазартен играч, милорд. Не е имал право да заложи семейното ни имущество на игралната маса.

— Тук сте права. Но той го направи.

— Както чух, вие не сте му оставили голям избор. Или ще отречете, че нарочно сте го предизвикали?

— Не отричам. Вашият Обри трябва да се радва, че не последвах първия си импулс и не му пратих един куршум в главата.

Ванеса пребледня. Лорд Синклер бе известен като отличен стрелец. И във владеенето на шпагата нямаше равен на себе си. Тя знаеше, че е победил в два дуела, а онези, които бяха останали в тайна от обществото, сигурно бяха много повече.

— Питам се какво ви е спряло — прошепна сломено тя.

Лицето му се изопна.

— Дуелът щеше да изостри още повече скандала около сестра ми.

— Не знам подробности, но чух за злополуката, която е претърпяла сестра ви.

— Тогава сигурно знаете и че злополуката я направи инвалид и не е ясно дали някога ще ходи отново.

— Да, чух. Безкрайно съжалявам.

— О, наистина ли? — Гласът му преливаше от ирония.

— Да, наистина. Брат ми също съжалява. Обри се укорява за поведението си към сестра ви, повярвайте. Знае, че се е държал непростимо жестоко. Постъпил е като разглезен, лекомислен млад мъж. — Лорд Синклер мълчеше и Ванеса направи умолителен жест. — Повярвайте, аз знам колко егоистично може да се държи брат ми. Той е млад и мисли единствено за собствените си удоволствия. Мъж с вашата репутация би трябвало да го разбере. Ако може да се вярва на слуховете, които се носят по ваш адрес, вие също сте се насладили в пълна мяра на радостите на младостта.

— В момента не обсъждаме моята личност.

— Не, но… моля ви да се смилите! Брат ми е едно незряло момче.

— Очевидно. Зрял мъж не би изпратил сестра си да умолява противника му за милост.

Ванеса бе готова да възрази, че е дошла по своя воля, но това не отговаряше на истината — или поне не изцяло. Бе доверила плана си на Обри и той не възрази. Ванеса въздъхна и докосна ръката на лорд Синклер.

— Няма ли у вас поне малко милост, милорд? Капчица съчувствие?

На бузата му заигра мускулче.

— Вашият брат не заслужава съчувствие. Той разруши нещо скъпоценно за мен. Затова съм твърдо решен да го унищожа.

Думите бяха изречени студено, безчувствено, абсолютно спокойно. Враждебният поглед падна върху нежната ръка върху неговата.

— Каретата ми чака, лейди Уиндъм. Не желая конете ми да се изнервят.

Отстъпи крачка назад и й обърна гръб. Ванеса го проследи с отчаян и гневен поглед.

На влизане в лондонската градска къща, която принадлежеше на семейството от поколения, Ванеса с мъка сдържаше сълзите си. През четирите години нещастен брак с непоправимия светски лъв лорд Уиндъм тя плачеше рядко, а през ужасните две години след жалката смърт на мъжа си съвсем престана да плаче. На всяка цена трябваше да се овладее и сега.

С натежало сърце изкачи стълбището към салона на втория етаж. Брат й бе отворил градската къща за сезона, въпреки че не можеше да си позволи допълнителните разходи.

Обри я очакваше в салона, крачейки неспокойно напред-назад. Ванеса го огледа с неприкрита мъка. Още не можеше да разбере кога милото момче се бе превърнало в жалък безделник. Дълбоко в себе си обаче знаеше отговора. Обри беше единствен син и родителите му го глезеха безмерно. Изпълняваха всяко негово желание, никога не му поставяха граници. Липсата на дисциплина и отговорност го бе довела до гибел.

— Е, говори ли с него? — попита нетърпеливо Обри и я погледна с надежда.

Младият граф Ръдърфорд беше с една глава по-висок от сестра си. Светлокестенявата коса сияеше в червеникаво. Тъмнокафявите очи блестяха, когато се смееше. Днес обаче в погледа му се четяха объркване и страх.

— Успях да говоря с лорд Синклер — започна да обяснява Ванеса, — но когато му казах коя съм, той отказа да ме изслуша.

— Тогава съм изгубен — промълви Обри с пресекващ глас.

Ванеса искаше да възрази, да го прегърне утешително и да прогони мъката му, но той беше прав. Цялото им семейство беше изгубено. Изтощена, тя се отпусна върху синия брокатен диван.

Обри падна тежко във високото кресло и скри лице в ръцете си. След малко попита тихо:

— Значи той отказа да преговаря с теб?

— Изобщо не се стигна до преговори. Той не иска да има нищо общо с мен.

— Проклет да е!

Не за първи път Ванеса се възмути от детинските опити на брат си да прехвърля върху другите вината за собствените си деяния.

— Наистина ли очакваше лорд Синклер да ти върне състоянието, което ти пропиля така лекомислено и безогледно?

— Той иска да ме унищожи!

— Нима не е прав? Сестра му се е осакатила, може би завинаги… по твоя вина. Лекарите не дават надежда, че някога отново ще проходи. Нима си забравил какво направи?

— Не съм забравил! — Обри зарови пръсти в косата си. — Да не мислиш, че не съжалявам за идиотското си държание?

— Защо си бил толкова жесток към бедното момиче, Обри?

— Не знам. — Младият мъж вдигна глава. В очите му блесна тъга и разкаяние. — Започна като най-обикновен флирт. Обзаложих се с приятелите си на значителна сума. Джобовете ми бяха празни, имах нужда от пари. Освен това малко… скучаехме.

— Значи ловните излети са престанали да ви доставят удоволствие? Битките с кучета и боксовите мачове вече не ви вълнуват достатъчно силно, така ли? — В гласа на Ванеса звучеше горчива подигравка. — Затова ли реши да разрушиш живота на едно младо момиче? Приятно ли ти беше да унищожиш доброто й име и да я оставиш инвалид за цял живот?

Обри болезнено изкриви лице.

— Нямах намерение да стигна толкова далеч, повярвай ми!

— А какво беше намерението ти?

Младият мъж въздъхна дълбоко.

— Както ти казах, исках просто да спечеля облога, нищо повече. Запознахме се с мис Синклер на следобедно парти… Боя се, че всички бяхме пили твърде много червено вино… Отначало се опитахме да я отделим от гувернантката й… истински стар дракон… после нещата тръгнаха от само себе си. Обзаложих се с приятелите си, че ще накарам малката да се влюби в мен. Започнах да я ухажвам и това се оказа много по-лесно, отколкото очаквах. — Обри засрамено сведе глава. — Оливия води уединен живот, вечно пазена, сред хора, които не я разбират… тя е жадна за малко развлечения.

— Значи си започнал да се срещаш тайно с мис Синклер и си я убедил да избяга с теб, така ли? Без да имаш сериозно намерение да я направиш своя съпруга!

— Дори да имах желание да се оженя за нея, не можех да си го позволя, нали знаеш? Тя е богата наследница, но ще може да разполага с богатството си едва след три години. Ако се бе омъжила без съгласието на настойника си, Синклер щеше да я изгони от дома й, без да й даде нито пени.

Ванеса се зарадва, че брат й се срамува от поведението си. Много добре знаеше, че той страда силно от ограничените си финансови средства, но това в никакъв случай не извиняваше безотговорното му поведение.

Баща им не умееше да управлява семейното имущество. Старият лорд не притежаваше никакви финансови познания. С надеждата най-голямата му дъщеря да увеличи състоянието му с изгодна женитба, той даде Ванеса на млад барон, който обаче набързо пропиля внушителното си богатство и накрая бе убит на дуел. Скоро след овдовяването на Ванеса баща й загина при злополука по време на езда. Оттогава тя живееше със семейството си в провинцията и много рядко се появяваше в столицата.

Болната им майка и двете й по-малки сестри живееха много скромно и не се оплакваха. Обри обаче непрестанно й създаваше грижи. Едва ли не всеки ден искаше пари, за да се забавлява с разглезените си приятели, и пропиляваше жалките остатъци от семейното богатство с леки жени и хазарт.

Ако досега семейството им беше само притискано от дългове, сега положението се бе влошило драстично.

— Може би Шарлът ще успее да си намери богат съпруг — предложи унило Обри.

— В никакъв случай! Няма да го допусна — възрази твърдо Ванеса. Шарлът беше едва на петнайсет, а Фани — само на тринайсет. Докато беше жива, тя щеше да защитава малките си сестри и нямаше да позволи да ги омъжат за пари, както баща им беше постъпил с нея.

— Какво предлагаш?

Ванеса уморено разтърка слепоочията си.

— Не виждам друг изход, освен да откажем да се изнесем. Възможно е лорд Синклер все пак да се смили. Ще му се наложи да издейства съдебно решение, за да ни изхвърли, и ще предизвика скандал.

Обри поклати глава.

— Аз имам към лорд Синклер дълг на честта. Трябва да погася задълженията си, нямам друг изход… дори ако това означава да умрем от глад.

Гневът на Ванеса отново избликна.

— Ти проигра нашето имение, нашия последен и единствен източник на доходи, а сега ми говориш за чест!

— Ако не платя, най-добре е да си пръсна черепа.

— Престани да говориш така, Обри! — извика възмутено Ванеса.

Брат й явно не я слушаше.

— Сигурно си заслужавам куршума. Когато тя полетя по стълбите… — гласът му пресекна — … помислих, че съм я убил.

Измъченото му изражение я трогна до сълзи.

— Обри, моля те… — Обзета от силни чувства, тя скочи, коленичи пред него и улови студените му, потни ръце. — Не можем да променим миналото. Можем само да се помъчим да сторим нещо за бъдещето.

След дълго мълчание Обри кимна.

— Не се страхувай, скъпа сестричке. Няма да намеря смелост да сложа край на живота си. Липсва ми сила.

Сърцето й се сви болезнено. На всяка цена трябваше да го изтръгне от мрачните мисли.

— Какво казват лекарите за състоянието на мис Синклер?

— Не знам — въздъхна Обри. — Не ме пускат при нея. Бих искал… силно желая да върна времето назад. Само ако можех да поправя грешката си! С това намерение миналата седмица помолих лорд Синклер за разговор. Той ме покани в клуба си и аз, глупакът, си помислих, че ще ми прости. — Обри се помъчи да се усмихне. — Вероятно трябва да съм благодарен, че той избра тази форма на отмъщение, вместо да ме извика на дуел. Заслужавам омразата му, това ми е ясно. Ако някой мъж се бе отнесъл така позорно към моите сестри, щях да горя от жажда за отмъщение.

Сърцето на Ванеса се стопли. Брат й не беше лош човек, той просто беше слаб и тя го обичаше. Да, Обри проявяваше лекомислие, но по време на нещастния й брак й помагаше винаги когато можеше и се стараеше да я развеселява, когато нямаше основания за радост. Очевидно съжаляваше искрено за непочтеното си поведение към сестрата на лорд Синклер.

— Ще намерим изход, Обри, обещавам ти. Няма да позволя мама и сестрите ни да свършат на улицата.

Молбата в очите му я трогна до дън душа.

— Какво да направим?

— Не знам, но надеждата умира последна. Все някак ще успея да склоня лорд Синклер да отстъпи.

— Той иска да си отмъсти и нищо друго.

— Знам, знам… — побиха я тръпки, като си припомни изпълнения с омраза поглед на лорд Грях. Отново го видя пред себе си: елегантен, мъжествен, нагъл. Скандалният лорд Синклер беше опасен човек.

— Той е безсърдечен дявол, но аз няма да се предам — отсече решително тя.