Дечко Миланов
Мъртва хватка (9)

Трета глава
Бандитите стават дръзки

Савата подготвяше своята офанзива, но и Хаджисотиров не спеше. Убийството на Драгиев беше сериозно предупреждение за него. И той заставаше нащрек при всеки сигнал. Ето защо, когато отец Василий му съобщи, че разузнавачите са били на лов в този район, истински се разтревожи.

— Откъде разбра това?

— От горския. Стана дума за лов, та ми каза, че ги видял да носят три убити глухаря.

И шефът реши да премахне Киров. От него изпитваше необикновен респект. Но как? Дамянов и Пери решително отказаха да стрелят.

Тогава опита друго. Пъхна в едно издълбано дърво бомба и го замаза отвън със стърготини. След не малко проучване и дебнене Пери успя да го подхвърли в мазето на Киров. Гранатата избухна в кухненската печка, но не го засегна — той не беше вътре.

Неуспехът принуди Хаджисотиров да хвърли в тази акция силите на цялата група. Сподели намеренията си със своя пръв помощник. Върбанов решително се противопостави — това е трудна, рискована работа и може да им струва скъпо. Отложи решението си, без да се е отказал от него. Търсеше начин да претрепят Киров някъде извън града.

Когато обаче заловиха Стоичков, и то само на километър от манастира, не послуша никакви съображения.

— Не ви ли е още ясно, че примката се затяга около нас? — заяви категорично той. — Какво искате — да чакаме, докато ни изловят един по един или пък ни спипат тук като язовци в дупка? Не, ще действуваме!

Едновременно с началника на сигурността реши да премахне и околийския партиен секретар — за политически ефект. Чрез отец Василий веднага предупреди Дамянов „да чака гости“, а те се приготвиха.

— Това ще бъде много сериозна схватка! — предупреди той помощниците си.

Щом се върна калугерът, още същата вечер ги нареди в каруцата като сардели, покри ги отгоре с прясна люцерна и по странични пътища, за да не срещат много хора, се отправиха за града.

Пристигнаха на разсъмване, спряха пред къщата на Дамянов и един по един се вмъкнаха вътре. Това стана незабелязано — проследяването на доктора беше вдигнато за още три-четири дена, тъй като той отново бе проявил безпокойство. Бандитите останаха в таванската стаичка през целия ден.

На обяд Дамянов и Пери се качиха при тях.

— Щом вие не искате — каза Хаджисотиров, — ние дойдохме да светим маслото на Киров и Казака. Но ще помагате!

Докторът отново застана нащрек.

— Аз ви казах и миналия път, че не ме бива за такава работа! — заяви решително, с раздразнение той.

— Вие само ще ни охранявате. Ние ще стреляме!

— Така по̀ може — съгласи се докторът.

— Да обсъдим тогава плана за ликвидирането им!

Дамянов помисли и каза:

— С Казака е сравнително лесно — той живее на глуха улица, има и голям двор, в който може да се прескочи и чака. С Киров е трудно — квартирата му е на главната улица, там изобщо не може да се стои и дебне.

— Имайте предвид, че и на двете места нападението трябва да стане едновременно, за да успеят групите заедно да се изтеглят.

— Това усложнява работата. Но ще направите такъв разчет, че да влезете по едно и също време.

— Къщата на Казака е ниска, ако се наложи, ще се прескочи и през прозореца — обади се Пери. — Но Киров живее на втория етаж!

— Ще хвърлим бомби през прозореца! — предложи Петков.

Шефът възрази:

— Я улучим, я не. Пък може да има мрежа и от бомбите ние да пострадаме.

— Една идея — каза Цачев, — ще кажем, че сме от милицията, и ще го повикахме да излезе уж по бърза работа.

Шефът все така аргументирано възразяваше:

— Ами ако се усъмни и не отвори?

— Нека тогава Телефона го извика и вие ще нахълтате след него — направи ново предложение Дамянов.

— Телефона не трябва да се използува в този случай. Все пак той е някакъв комунист. Може в последния момент да надделеят у него някакви чувства и да ни предаде. Освен това, ако евентуално не успеем, само ще го провалим. А чрез него и теб, и цялата резидентура.

— Не виждам тогава начин — дигна рамене докторът. — На улицата да го дебнете е неразумно — лично вас могат да ви познаят, а и няма да съгласувате времето за двамата… Защо не убиете единия днес, пък другия после?

— Невъзможно! Те ще вземат изключителни мерки!

Блъскаха си главите още дълго.

— Знаете ли как ще стане? — реши накрая Хаджисотиров. — Като му позвъним, дори да не излезе, той ще дойде да провери през шпионката. Тогава ще стреляме през вратата и ще го убием. Ако се наложи, ще я изкъртим или пък ще избием с бомби.

— А след като стреляте?… — попита с безпокойство докторът. — Те веднага ще направят блокада!

— Отец Василий ще ни чака с каруцата край града.

— Това е добре, иначе…

— Ти, Дамянов, провери за тях. Тук ли са, нощес нападаме!

При обсъждането на този план не се изказа единствен Върбанов…

Следобед, малко преди края на работното време, докторът позвъни по телефона. И двамата бяха налице.

Уточниха плана с всички подробности. Нападението щеше да се извърши в полунощ. За Савата бяха определени Хаджисотиров, Върбанов и Богданов с охрана Дамянов, за Казака — Петков и Цачев с охрана Пери.

Първа излезе групата на Петков. (Казака живееше в един от крайните квартали.) Напред вървеше Пери, на разстояние — останалите. Щом забележеше опасност, Лекето даваше предупредителен сигнал и те хлътваха някъде. Пристигнаха без инциденти.

Къщата на околийския секретар не светеше. Пери остана на улицата, в сянката на едно черничево дърво, а двамата влязоха в двора. Приближиха. Петков почука на вратата. След малко зад нея изшляпаха чехли и се обади сънен женски глас:

— Кой е?

— Обретенов от комитета! — каза с преправен глас бившият полицай. — Како Гено, нека излезе замалко бай Стоян!

— Обретенов, ама той след вечеря замина по селата.

— Тъй ли? Тюх, да му се не види!… А да ти е оставял за мене един доклад?

— Не.

— Забравил е да ти каже. Я отвори да го потърся на бюрото му, че трябва да го изпратя в ЦК, сега заминава кола.

Жената отвори и леко извика от изненада. Със силен пистолетен удар по главата Петков я събори и се втурна в стаята. Нямаше никого. Само в леглото сладко спеше, отметнало назад ръчички, петгодишно момиченце. Петков се върна.

— Къде е мъжът ти?

— Нали ти казах, че го няма.

— Детето чие е?

— На дъщеря ми.

— Застани с лице към стената!

Възрастната жена покорно се обърна. Той прошепна на Цачев:

— Няма да стреляме, да не се вдига шум.

Извади големия си остър нож и със силен удар го заби в гърба на жената. Тя леко се свлече на пода.

Петков измъкна ножа, отиде до кревата и рязко отметна одеялото. Детето отвори сините си очички. Цачев бързо улови издигнатата кървава ръка.

— Остави детето! — каза твърдо той и грубо го изблъска из стаята. — Аз съм криминалист, но ми е свидно. И ние имаме деца!…

Отвън Петков хвърли през прозореца запалителна бомба. Излая куче и двамата с бързи крачки се отправиха към края на града.

 

 

Стаята на Киров още светеше. Седнал зад малкото бюро, той дописваше на машина спомените си за техния отряд.

Позвъни се. Беше обичайно да го търсят по всякое време. Взе „Токарьова“ и като излезе в коридорчето, погледна през шпионката. Непознат. Отдръпна се настрана и с насочен пистолет попита:

— Кой е?

— Другарю Киров, от министерството съм. Идвам по бърза работа.

— Кой ви доведе?

— Един милиционер.

— Той тука ли е?

— Отиде си.

— В околийското ходихте ли?

— Да.

— Момент!

И тръгна да провери по телефона. В този миг три автомата затрещяха. От вратата се разлетяха цепленки Савата се беше закрил, но все пак един куршум го опари в лявото бедро. Той бързо изгаси лампата, заслони се зад стената и като подаваше само дулото на пистолета си, отговори с бърза стрелба. Някой глухо изстена зад вратата и стрелбата оттам секна.

Киров се спусна, грабна „Судаева“ и излезе навън. Единият от нападателите беше паднал на площадката. Той го прескочи и полетя стремително по стълбите, преодолявайки болките в крака. Другите двама се отдалечаваха по първата пресечка. Савата пусна автоматен откос и видя как шапката на единия падна и той се улови за главата.

„Раних го!“ — помисли си злорадо и продължи да тича. Но те се скривиха вече в другата напречна улица. Болките в крака му се усилиха и той изостана. Обувката му се напълни с кръв. Когато стигна пресечката, бандитите бяха вече изчезнали. Видя, че няма да ги догони. Разкъса ризата си и набързо се превърза. Сетне, като накуцваше силно, се върна в квартирата.

Свърза се веднага с дежурния старши милиционер:

— Веднага вдигни в бойна тревога взвода и отредите за съдействие в околията и изпрати бързо да извикат Коста, Пешо и началника на милицията! Аз пристигам след малко.

Сетне позвъни в болницата. Дойде линейка. Поиска да го превържат на място и го откараха в службата. По пътя срещна пожарната кола и това го разтревожи още повече.

Малко след като влезе в кабинета си, дойде началникът на милицията. Той живееше наблизо. Отидоха в помещението. Милиционерите бяха вече запасани и строени.

— Стоянов, предприемай веднага преследване на бандитите! — нареди той на началника. — Минаха по „Знеполска“ и ги изгубих на „Осогово“. Посока — Вълчи дол. Единият е ранен. Друга група за всеки случай да заеме изходните пунктове на града!

Офицерът бързо поведе хората си.

Като се подпираше на един шомпол, Киров се върна в кабинета си и позвъни в пожарната. Осведомиха го, че е запалена къщата на Казака.

„Нима и него!?“ — помисли си изтръпнал той.

Изпрати милиционер с колело да провери какво става с околийския секретар. Сетне бързо се свърза с подучастъците. Даде заповед помощните отряди веднага да се развърнат съгласно предварителния план. Рано сутринта да извършат блокади и претърсвания. На старшината във Вълчи дол нареди в манастира и около него да не се предприема нищо!

След малко пристигна Коста, цял обгорял и почернял от дим и сажди. Досети се, че е бил на пожара.

— Какво става с бай Стоян? — посрещна го с въпрос от вратата.

— Той е в околията, но намушкали стрина Гена, а детето едва не изгоряло. Измъкнали го полузадушено.

— Зверове! А къщата?

— Изгоряха някои работи, но успяхме да потушим пожара. Казаха ми, че си убит, и аз полетях насам… — И той с облекчителна въздишка изтри потта от челото си.

Дойде и Пешо. Болките в крака на Савата се усилиха. Той хапеше устни и се мръщеше. Помощниците му настояваха да отива в болницата.

— Тръгвам. Слушайте сега: Ти, Коста, поемаш цялостното ръководство на блокадата и претърсването. Първо, веднага намери бай Стоян и му съобщи да се върне. Информирай след това сектора. Разпитай утре милиционерските патрули за движението из улиците около полунощ. Зафиксирай местопроизшествията… Пешо, ти организирай за маскировка обща блокада на града и извърши претърсване у всички по-съмнителни къщи, в това число у Дамянов, Хаджисотиров, Пери и у техните съседи. Само ако откриете бандитите, ще предприемате арести, иначе, дори и да намерите улики, ще се правите на разсеяни… Това е! И всеки ден ме информирайте!

Той се настани в линейката, като скърцаше със зъби и попъшкваше от болка. А когато потеглиха, затвори очи и се отпусна изтощен.

 

 

В това време манастирската каруца вървеше през гората.

Положението на Хаджисотиров се оказа тежко — освен в главата, той беше засегнат и в лявата плешка. Върбанов го бе превързал на бърза ръка, но какво е точно състоянието му, не се знаеше.

Раненият погледна светещия си часовник и изпъшка:

— Карай бързо, отче, че осъмнахме!

— Ще уморя конете.

— Майната им, гледай нас да не ни умориш!

На един кръстопът отпред изникнаха из тъмнината двама души с пушки. Отец Василий подгони конете, връхлетя върху тях и едва не ги сгази, ако не бяха се отдръпнали.

— Стой! Стой! — извикаха патрулите и откриха безредна стрелба.

В миг люцерната се надигна и четири автомата затрещяха по тях. Каруцата изчезна в тъмнината.

— Гони по-скоро, отче! — изсъска ледено Хаджисотиров и като издърпа камшика от ръцете му, заплющя по гърба на животните.

След два-три километра той спря каруцата.

— Опасно е да се движим повече така, излязоха вече техни засади и ще се натъкнем отново. Отче, ти върви, а ние ще продължим през гората. Като пристигнеш, скрий добре някъде багажа ни. В случай на опасност архимандритът да спуска наполовина пердето на своя прозорец — това ще бъде новият ни условен знак.

Каруцата затрополи по каменистия път, а те потънаха в гората. Хаджисотиров вървеше трудно, подкрепян подред от помощниците си. Загубата на кръв го беше изтощила. Устата му изгаряше за вода. Затова ги поведе към една позната чешмичка. Но като я наближиха, оттам ги посрещна нов суров вик: „Стой!“ Те бързо хлътнаха зад дърветата, като дадоха автоматен залп. Отговориха им няколко изстрела. Цачев изохка и се строполи. Върбанов и Петков го взеха на ръце. Високите му стенания изпълниха тишината.

— Затваряй си човката, бе идиот! — изсъска Хаджисотиров.

Раненият заскимтя през зъби. Вървяха с ускорен ход дълго време. Хаджисотиров с усилие се подпираше на тояга. Най-после спряха да починат, цели потънали в пот. Цачев хапеше дрехите си, за да не издаде глас.

— Къде е ударен? — попита шефът.

— В корема — осведоми го Петков. — Едва ли ще го бъде!…

Станаха отново.

— Няма да ме оставите, нали, господин капитан? — говореше трескаво, задъхано, със сухи устни Цачев, гледайки Хаджисотиров с горящи очи.

Той направи знак на другите да се отдалечат. Върбанов стоеше и го гледаше с укор, предугадил намерението му. Петков го дръпна за ръката и го поведе.

— Къде отидоха другите, господин капитан, ще се върнат ли? — обади се отново Цачев и се надигна.

Срещу челото му блесна дулото на пистолет и предсмъртният му вик се сля с изстрела. Той потрепери ситно и притихна.

Хаджисотиров настигна останалите.

— В това няма никакъв морал и етика, господин капитан! — посрещна го с укор Върбанов. — Такава ли е бойната ни дружба!…

— Ако го оставим, ще попадне в ръцете им и ще ни накисне.

— Според твоята логика, и с тебе трябваше да постъпим по същия начин!

— Аз още вървя. Пък какво ще го жалиш толкова този криминалист — като него ще намерим много…

— Да ти беше съвестно поне, че и той те мъкна на гръб… Не одобрявам аз постъпката ти. Също и тази на Петков — защо трябваше да убива беззащитната старица?

— Правилно е постъпил, тя е жена на околийския секретар. С това ще ги тероризираме и сплашим!

— Ние борци за идеали ли сме или убийци?

— Нашата борба, каквито и високи идеали да има, не може да мине без това.

— Сега още повече се убеждавам, че тази акция беше неоправдана. Само пилеем силите си. Ние сме дошли тук да вършим друга работа, а не да влизаме в единоборство. Какъв е резултатът — от седем души останахме трима. Струва ми се, че в случая ти се поддаде повече на лични чувства към Киров.

— Говориш глупости, Върбанов! — възрази енергично шефът. — Как не разбираш каква опасност за нас е той? И ако вие не искате, аз сам ще си разчистя сметките!…

Но заканата му прозвуча неубедително и за самия него. В душата му все повече се прокрадваше страх от Савата, който го следваше през целия техен, изпълнен с враждебност живот.

Продължиха пътя си в тягостно мълчание. Върбанов вървеше напред. Повече той не подложи рамо на своя началник и приятел. Подкрепяше го единствено полицаят…

 

 

Киров беше настанен в единична болнична стая и около него постоянно се въртяха лекар и сестра. Особено нежни грижи проявяваше Фани, завърнала се вече от специализация.

„Брат й ме стреля, а тя ме лекува — ирония на съдбата!“ — мислеше си той.

Днес бяха дошли да го видят неговите разузнавачи, околийският секретар, някои членове на бюрото. Лекарят обясняваше, че нищо сериозно няма — куршумът не е засегнал костта.

Казака мълчеше. Беше посърнал и като че ли още повече състарен за тези два дни.

Другите си отидоха, останаха само помощниците му.

— Докладвайте!

Съобщиха му за втория убит бандит.

— Значи и от него нищо не чухме!… — въздъхна Киров. — Самоличност?

— И двамата с фалшиви документи.

— А от претърсването на града?

— Нищо особено. Само в таванската стаичка на Дамянов бяха намерени върху прозореца дупки от кабарчета.

— Светомаскировка?… Да не е от бомбардировките?

— Не, дограмата е боядисвана преди две години. А кой може да е живял горе — нито той, нито квартирант…

— Навярно Хаджисотиров се е укривал. Друго?

— Един от патрулните милиционери срещнал Пери из махалата на бай Стоян в нощта на нападението. Бързал много.

Савата слушаше с интерес.

— Още нещо: получи се проучването на калугерите. Накъсо — врагове. Отчето е сянка на архимандрита. А той е задържан за връзки с американците, но не са доказани.

— Ние ще ги докажем…

Вратата се отвори и в стаята влезе, заметната с бяла престилка. Нина. Лицето й беше измъчено, на очите й напираха сълзи. Коста незабелязано побутна Пешо.

— Това е всичко! — каза небрежно той. — Отиваме да вършим работа.

И двамата леко се измъкнаха.

Нина постоя един миг, после уморено се свлече до леглото на болния и неудържимо се разплака на гърдите му. Савата я погали. Тя вдигна глава и го изгледа така, сякаш не вярваше на очите си. После в душата й преля радост: той е до нея, жив!…

Вратата отново се отвори и в рамката й се показа лекарят. Нина се изправи, цяла заляна от гъста червенина, излезе бързо и без да погледне някого, побягна по коридора с развята като криле престилка.

Докторът, следван от сестрата, влезе и започна превръзката.

— Киров, ти откога такова… с Нина?

— Отсега — смънка Савата и извърна глава настрана.

— От днес! — учуди се онзи. — Значи трябваше да те ранят, за да се случи най-после…

— Като че ли…

Стискаше зъби, но болката сега беше по-лека…