Дечко Миланов
Мъртва хватка (6)

Шеста глава
Връща се Сава Киров

Квартирата на Киров беше малка гарсониера в центъра на града, подредена семпло, спретнато, с вкус.

Савата спеше, отметнал назад ръце. Утрото се прокрадваше през гъстата дантела на пердето. Той отвори очи, щракна нощната лампа, погледна миниатюрния будилник на шкафчето и като отхвърли рязко юргана, стана енергично. Разкри широко прозореца, върна се при леглото и включи малкия „Филипс“. После измъкна изпод възглавницата си „Токарьова“ и направи кратка „суха“ тренировка. Съблече пижамата си и въпреки студа, само по гащета и фланелка, повече от половин час прави гимнастика.

Беше тридесетгодишен, висок, с развито мускулесто тяло. От волевото му лице лъхаха мъжествена красота, съсредоточеност и спокойствие.

Като все още дишаше тежко след лицевата опора, той застла грижливо леглото, изчисти камината и премете. После в банята се избръсна и се изми гол до кръста, като пръхтеше от студената вода. Избърса се до зачервяване и отново се върна в стаята. С привични сръчни движения се облече и излезе.

Отби се първо в околийския комитет на партията.

— О-о, Сава! — посрещна го радостно изненадан Казака и като стана необичайно енергично за възрастта си, с едри крачки отиде при него и го прегърна. — Май са те поозорили там!

— Малко.

Савата се съблече.

— Е, как вървят работите при вас — и в комитета, и в нашата служба, старче? — запита той, като седнаха на канапето.

— При нас горе-долу вървят, но при вас нещо… Коста е енергичен, но недостатъчно задълбочен, със сложните случаи трудно се справя. А помощ не търси…

И му разказа за последните събития около тяхната служба. Киров слушаше внимателно; настроението му се помрачи.

— Но хайде, това е въпрос на опит, а не лесно се разкрива хитрият, ловкият враг… — продължи Казака. — Трябва обаче да го затегнеш и по друга линия — поразпасал си е пояса… Имаше анонимно писмо, че ходил с няколко момичета и ги зарязал. Едното от тях — оная, дъщерята на търговеца Бакалов…

— Анчето, аптекарката…

— Да, тя се оплака, че забременяла от него, а той не иска да я вземе.

— Как пък е познала, че е точно от него?…

— Абе може и да не е, но за него се държи.

— Той?…

— Викахме го пред бюрото. Призна, че имал отношения с две от тях.

— Какво го направихте?

— Наложихме му „мъмрене“. Пешев предлагаше дори изключване и изваждането му от Държавна сигурност.

Киров се ядоса.

— Бай Стояне, аз, разбира се, не го оправдавам и ще го затегна. Но не съм и склонен като Пешев да го съдя с крайна строгост. Още повече че към анонимните донесения трябва да се отнасяме резервирано…

Той прекрачи прага на Държавна сигурност с особено вълнение. Службата беше станала за него свой дом. Тук бе прекарал осем години (без двете в школата) в упорита, денонощна работа… Пред своя кабинет спря, почука леко. Заместникът му нареждаше нещо високо по телефона. Савата влезе и каза шеговито:

— Мога ли да говоря със знаменития детектив Коста Лазаров?

Приятелят му застана един миг в изненада, притиснал до гърди слушалката, опомни се и като се спусна към него, го прегърна.

После отиде да извика Пешо и Лили.

— О, Лиленце! — възхити се Савата. — Ти много си се разхубавила.

Тя се изчерви.

— Я по-скоро й се скарай! — подхвърли Коста. — Че каквото своеволие е извършила!…

— Да не се е омъжила?

— Браво, позна! А за кого?

— За Пешо.

— Шерлок Холмс! Как разбра?

— Много просто — по пръстените. Честито!

После Коста с естествена за близостта им безцеремонност каза:

— Хайде, Дядо Мраз, развързвай чувала!

Избухна смях. Савата подаде на Лили красива блуза, на Пешо комплект писалка. Коста също подложи уверено ръка, като гледаше самонадеяно настрани.

— За тебе няма.

— Я, я се бръкни по-дълбоко! — възрази Коста. После сам взе да тършува из джобовете му. Извади кутийка с часовник и го сложи на ръката си. Стана, с най-сериозен вид се поклони и каза с „официален“ тон: — Благодаря ви за щедростта, другарю началник!… Само че трябваше да е с верижка.

— Хайде, на харизан кон зъбите се не гледат… А сега по работата!…

 

 

Киров беше преуморен от последните изпити в школата. Получи петнадесет дена отпуск и реши да ги посвети на една голяма своя страст — лова. Ловни екипи имаше повече от костюми — кой от кой по-оригинален. Твърдостта му обаче бяха пушките: едната надцевка, другата автомат и най-вече трицевката с боен патрон.

В планината с пушка в ръка той най-добре отпочиваше. Сега имаше намерение да прекара цялото си време в горското стопанство при техния сътрудник Атанас.

Но когато на следващия ден прочете внимателно всички материали по следствието на Арнаутина, някои неща му се видяха неизяснени, а други направо съмнителни. Всичко обаче трябваше да се провери и докаже! И той се зае. Така беше закопнял за работа!

Обади се на прокурора да спре връчването на обвинителния акт. И да не се шуми по делото.

Първата неделя все пак отиде на лов за глигани. По-ободрен и освежен, продължи работата си с разпит на подсъдимия.

Доведоха му го. Той застана в ъгъла като истукан, не снемайки очи от Киров.

— Седни!

Онзи седна, като продължаваше да гледа своя нов следовател. А той мълчеше, само дълго, проницателно го наблюдаваше и изучаваше…

От изразителното лице на Савата най-характерен беше погледът му — остър, прицелен, който прониква зад всякаква маска, обръща като джоб душата на човек.

Арнаутина не издържа този поглед и отклоня очи. Ръцете му почнаха да мачкат каскета.

— Гражданино началник — каза неуверено той, — може ли една цигарка?

— Като свършим работа… Ти поддържаш ли показанията си, дадени пред нас?

— Тъй вярно!

— Твърдо?

— Съвсем.

— Разправи подробно всичко и на мен!

Арнаутина започна да разказва. От време на време Киров му задаваше уточняващи въпроси, без подследственият да разбере дали му вярва или не. През всичкото време го наблюдаваше внимателно.

И още същия ден започна проверките. В продължение на седмица той се подготви много старателно за решителния му разпит. На него извика и своите помощници.

Като ги видя и тримата, Арнаутина се смути.

— Поддържаш ли още показанията си? — попита го Киров.

— Да.

— Някакви колебания?

— Никакви.

— Така… Да започнем от самото начало. Ти ми разказа, че най-напред Карата ти поставил задача да направиш снимки на рудника с апарат „Контакс“.

Арнаутина потвърди.

— Ето ти нашия „Контакс“ — направи ни снимка, пък ще ти я подарим за спомен.

Арестуваният взе апарата, нагласи го сръчно и изщрака. Коста и Виденов го гледаха доволни. Киров продължи спокойно:

— Това знаеш… Твърдиш, че пожара в Борово си извършил заедно с Петко Габеров. Я го покажи тук!

Той му разпръсна на бюрото си двадесетина снимки. Арнаутина дълго се взира и посочи една.

— Не позна.

Излязоха на двора и се качиха на вилиса.

— Сега ще ни водиш в Борово! — каза Савата. — Кое шосе да хвана?

— Северното.

Пътуваха мълчаливо. Минаха няколко села и навлязоха в следващото.

— Това е Борово — съобщи Арнаутина.

— Ти освен в този случай друг път минавал ли си през него?

— Да.

— Ясно… Заведи ни в къщата на Петко Габеров!

Той дълго ги развежда из селото.

— Беше тъмно тогава и не съм я запомнил от едно влизане — оправдаваше се.

— Ти тогава в тъмното си я намерил, а сега на светло не можеш!…

Отидоха в съвета. Киров нареди да му доведат младежа, който беше задържан заради пожара. Когато той влезе, Арнаутина се смути и обърка съвсем.

— Елшишки — обърна се към него Савата, — повтори това, което ми разказа преди три дни. Първо, откъде се познавате с това лице?

— Бяхме съкилийници във вашия арест.

— Какви разговори сте водили?

— Ами… разпитваше ме по какъв начин е станал пожарът, как изглежда убитият Габеров, къде живее…

— Свободен си!… Е? — обърна се Киров към Арнаутина.

Той беше навел гузно глава и не смееше да ги погледне.

— Не съм участвувал в пожара, гражданино началник! — отговори с въздишка.

— А в какво?

— Само това в рудника.

— Добре…

Връщаха се все така мълчаливо. Арнаутина беше забил очи в краката си. От време на време Коста му хвърляше свирепи погледи.

„Нима всичко ще излезе гаф!?…“

Влязоха отново в кабинета на Киров.

— Ти заявяваш — продължи разпита той, — че взривяването на тунела си извършил с американски съсредоточени заряди — от тези, които са намерени у тебе при втория обиск.

Арнаутина се поколеба, но потвърди.

— Колко шашки имаше и къде ги беше укрил?

— Пет броя. Закопал ги бях в дъното на двора, до клозета.

— Опиши ми как изглеждат?

— Четвъртити, по пет килограма.

— Кой ти ги предаде?

— Карата.

— И тук не позна. Зарядите действително така изглеждат, показали са ти един на разпита, но са три. И са заровени в средата на двора, под дюлята… Посочи Карата!

Той отново разпиля на бюрото си снимки.

— Разгледай го внимателно, не бързай!

Арнаутина дълго се взира във фотографиите и отдели една.

— Още веднъж ги разгледай!

Втория път той се спря на друга.

— И сега не позна. При това с него си се „виждал“ няколко пъти… Или няма кой да ти го опише… За шалтера не те и питам — ти още тогава не си могъл да покажеш как си го повредил… Е, я ми кажи, ама откровено, как изобщо стои работата с чуждото разузнаване?

Арнаутина въздъхна дълбоко и поиска цигара. Киров му подаде.

— То се е видяло, че при тебе няма лабаво, гражданино началник. Още първия ден разбрах, че си я подушил тая работа. Харесваш ми. По-добре да умра като честен убиец, отколкото като предател на родината си…

И с неочаквана откровеност той разказа защо и как е дал лъжливите си показания.

 

 

Киров мислеше злополучната работа около това следствие да се разгледа вътрешно, само сред работниците от Държавна сигурност. Но когато осведоми Казака, той решително се възпротиви.

— За мен това е сериозно неблагополучие, от което мнозина трябва да си направят изводи! Аз не искам след време пак същата история.

И насрочи в околийския комитет партийно съвещание, на което повика работниците от сигурността, началника на МВР и на Криминалната служба, партийния им секретар, прокурора и секторния началник на Държавна сигурност.

Всички дойдоха възбудени от съобщението за провала на следствието и настроени срещу Коста и Пешо.

Двамата бяха седнали заедно и настрана от другите, като подсъдими. Началникът им се премести при тях…

Коста местеше поглед от човек на човек и никъде не срещаше съчувствие. Само Савата окуражително го стисна за лакътя.

Казака даде думата първо на Киров.

— Как се е стигнало до злополуката в това следствено дело, другари?… — започна направо той. — За сравнително кратко време врагът извършва в околията ни редица дръзки и много сериозни действия. Такива остри прояви ние не сме имали отдавна. Това стряска моите помощници и те полагат сериозни усилия да разкрият авторите. Но не им достигат сили. Истинската беда започва, откакто следствието се замърсява с един криминален тип, убиец. Как е станало това?… Един ден на същия бива подхвърлена от съседния клозет бележка с приблизително следното съдържание:

Арнаутин, смъртната присъда заради убийството ти е абсолютно сигурна. Следователно за теб няма никакво значение дали към него ще прибавиш и други деяния. Ето защо ти предлагаме следната сделка: поеми върху себе си също диверсиите в рудника и пожара в Борово. Убийството на Златев прехвърли на нелегалните, за да не шокира следствието. В замяна на това ние ще осигурим семейството ти. Първите 10 000 лева жена ти ще получи веднага и ще ти съобщи, като зашие на ризата ти едно стъклено копче. Останалите 20 000 — след процеса. Бележката унищожи!

Жена му от своя страна получава колетче със сумата и също такава бележка, в която й се известява, че това са пари, които той, фиктивният подател, дължал на мъжа й. Да му съобщи обезателно, чрез копчето, че ги е получила, което имало важно значение за решаването на неговата съдба. Бележката, разбира се, да унищожи.

— Кой е подхвърлил бележката на Арнаутина? — попита секторният началник.

— Някой от арестантите. Не го е видял, изглежда такова е било указанието… Отначало Коста се съмнява, но след две ловко подхвърлени писма от същия автор съмненията му почти изчезват. Така Арнаутина преминава в политическото следствие. И изпълнява ролята си, защото, забележете, е отракан тип.

— Откъде знаеш за бележката до жена му? — попита Казака.

— Аз я разпитвах, намерих при обиска парите, видях и копчето на ризата, изпратена му за преобличане.

— Арнаутина не се е натискал да идва в нашия арест! — възрази Коста. — И не призна веднага.

— Има си хас да се натиска! Че нали изрично го предупреждават за това.

— Пък аз се съмнявам, че именно сега той ни преметна, като отрече показанията си! — обади се и Пешо.

Киров ги изгледа доволен. Не обичаше подчинени, които само събират пети и викат: „Заповядайте, другарю началник!…“

— Съмнението не е доказателство — възрази спокойно той. — Аз изхождам от някои решаващи за делото факти, в чиято проверка участвувахте и вие.

— Не може този бандит да не е замесен в шпионските истории! — горещеше се Коста.

— Ние сега доказваме, че не е замесен, пък може да е автор на всички японски земетресения. И трябва да търсим истинския враг, той още се разхожда на свобода, действува!…

— А какви организационни изводи предлагаш? — попита секторният началник.

— Тоест?…

— Наказания?

— Коста и Пешо са съвестни работници. Макар и допуснали грешки, проявили са благородната амбиция да разкрият враговете.

— Няма да мине тая работа току-така! — закани се секторният.

Киров се раздразни:

— И вие лично сте идвали във връзка с произшествията. От министерството също. Защо не сте ги разкрили?…

Казака предотврати избухването.

— Да дадем думата на Коста, а?

— Няма какво да приказвам! — обади се той. — Щом владиката е пял, за попа не остава.

Засмяха се.

Пешо каза няколко самокритични думи.

Другите проявиха слабостта си към Коста, който се ползуваше със симпатиите на всички. Атмосферата се поразведри.

Но секторният началник ги обвини сериозно и поиска големи наказания. Накрая се изказа Казака.

— Аз съм съгласен с всички оценки и изводи на Савата с изключение за наказанията. Не споделям двете крайности и предлагам на Коста „порицание“, а на Пешо „мъмрене“ — да им е за обица. Има ли възражения?… Тогава да възложим на секторния началник и на партийния секретар да ги проведат.

Станаха да си вървят, като все още коментираха възбудено.

— Елате, братчета, да глътнем по една греяна — предложи Коста, — че след тази баня…

Влязоха в „Байкал“.

Докато помощниците му оживено бъбреха, Савата седеше унесен и мълчаливо пиеше ракията си… До тук добре, а по-нататък?… Най-трудното е, докато се хване отправната нишка!