Дечко Миланов
Мъртва хватка (7)

Първа глава
На верни следи

Киров седеше пред горящата камина в стаята си с книга на коленете, но не четеше. Подпрял глава, гледаше замислен живата игра на пламъка. Отново и отново, както дни вече наред, премисляше кой може да стои зад вражеските прояви в рудника.

Едната фалшива линия — арестуваните по съмнение — отпадна. Отпадна и втората — Арнаутина. Но коя тогава е истинската?…

Той прехвърли през ума си всички обекти на службата — разни бивши хора, фашисти, предишни опозиционери. Съмнение можеше да има в мнозина, но конкретни данни нямаше за никого.

Трябваше да започне преди всичко от фактите на вражеската дейност, по хронология — в това може би има известна система: убийството на геолога, пожара, диверсиите в рудника, нападението на подстанцията!

Убийството!… „Засега косвени улики за него водят само към Дамянов — размишляваше разузнавачът. Да приемем работната хипотеза, че той е един от участниците или дори на дъното на всичко. Пък ако нищо не излезе, ще търсим четвърта линия… Защо докторът може да убие Златев? По две причини: лични — жени, пари; и политически. Паричните отношения са ясни, документирани. Ревност? Ще проучим това. А политическите? Естествено, той ще се интересува от него като от главен геолог. А какъв изобщо интерес е проявил към рудника?…“

Савата анализира наличните данни и на сутринта извика помощниците си.

— Ще вземем доктора на предварителна разработка — каза им той. — Пешо, ти ще го проучиш основно. Особено внимание обърни на пребиваването му в Германия, държанието му след това, какво служебно отношение има към рудника, ходил ли е там, кога, по какви поводи, кога се е запознал със Златев, историите му с жени и сблъсквания между тях по тази линия.

Помисли.

— Това е… Коста, вие сте установили алибито на Дамянов в деня на убийството, но не сте изяснили най-важното: след като е тръгнал от язовира в девет часа, както твърдят въдичарите, в колко е пристигнал в селото. Второ, направи справка кога си е извадил риболовния билет. Действувайте!

Помощниците му заминаха.

Скоро излезе и той и отиде в читалището. В заемната изчака двама ученици преди него да напуснат и остави на гишето купчинка книги. Момичето пое картата му, вдигна очи и почтително го поздрави. После отметна в картона и отиде с листчето да изпълни поръчката.

Като прибра в чантата си донесеното, той се огледа.

— Има ли някой в хранилището?

— Самичка съм.

— Моля те, комсомолке, дай ми картона на Дамянов.

Момичето го намери. Савата влезе в читалнята и внимателно го прегледа. Докторът беше чел най-различни книги: художествени, исторически, философски, икономически. Бяха записани и три заглавия, които веднага привлякоха вниманието на разузнавача: „Елементи на редките видове почви“ — Б. Браунер, „Основи на химията“, том втори — Д. Менделеев и „Минералогия на редките метали“ — Е. Каген и В. Уотън. Не говори ли това за специален интерес?…

Върна се в заемната. Издебна момент, когато отсъствуваха хора, и подаде обратно картона на библиотекарката.

— Имаш ли впечатление от работата на Дамянов като председател на читалището. Специално кои хора го посещават?

— Почти нямам. Той е нещатен и тук идва рядко, обикновено късно следобед.

— Така… Зора, може ли да ми събереш излезлите досега наши мемоари?

— Разбира се, другарю Киров.

По предложение на партийното издателство му беше възложено да напише спомени за техния отряд един от най-активните в страната. Той се възпротиви — полага се на командира, бай Стоян. Но всеки ли може да се залови за перото, а той е завършил литература… И бюрото го задължи.

 

 

Пръв се завърна Коста. От неговата проверка за втори път се установи, че Дамянов действително си е ходил на село, влизал е в съвета и е разговарял с местните ръководители, с редица други хора, а след това е работил на пчелина си. Но в селото пристигнал в тринадесет часа.

— А пътят му е не повече от час и половина — каза той. — Губят се следователно два часа и половина. Това ме накара да направя проверка по целия му маршрут, и установих, че през това време се е отбивал в курорта, пил в ресторанта на Балкантурист, после се разхождал наоколо, лежал на една поляна. Пък имал уж бърза и неотложна работа, заради която зарязва приятеля си на язовира…

Киров мълчеше замислен.

— Така… — каза неопределено той. — Браво, Коста, проявил си съобразителност!… А ловния билет?

— Извадил го е на двадесети август.

— М-да… — все така неопределено се отзова Савата. И нищо повече — той никога не бързаше с изводите…

След два дни пристигна и Пешо. Проучването говореше, че като ученик в гимназията Дамянов е бил дори прогресивен. Но се оженва за чорбаджийска дъщеря и заминава да следва в Германия. Няма конкретни данни за проявите му там — движел се повече с немци, за да учи езика. След завръщането си през 1937 година не се е държал лошо. По време на съпротивата защищавал дела и на комунисти, някои дори безплатно. В същото време други скубел жестоко (голям сребролюбец). Давал помощи за интернирани свои колеги. При преследване от полицията случайно в дома му попада партизанинът Васката. Укрива го няколко дни, но след излизането си нелегалният бива убит на улицата. Правил изказвания, че германците ще загубят войната, и непрекъснато, настойчиво търсел контакт с прогресивни хора. Въпреки този му актив не го приемат в партията, хората го считат за чужд. Носи се даже тъмен слух, че той е извършил провала на адвокатите и е предал Васката; доказателства обаче няма. След Девети към опозицията не е проявявал много твърд курс, но не се е и злепоставял… Няма данни със Златев да са имали конфликти по женска линия.

— За рудника? — попита Киров.

— Ходил е там веднъж, на трети август… Със Златев, според думите на жена му, са се запознали към средата на август в „Байкал“.

Киров все така мълчеше.

Тръгнаха с Коста за околийския народен съвет.

— Освен стария наш сътрудник насочвал ли си в съвета някой друг към Дамянов? — попита Савата.

— Не.

— Как преценяваш възможностите му?

— Слаби.

— Какво ще кажеш за Валя, секретарката?

— Подходяща. За кабинета му се минава през нейната стая…

— Но няма ли опасност при нея? Той не прощава на жените, да не я е оплел в мрежите си?

— Това не зная.

— Проучи внимателно отношенията им. Ако всичко е в ред, нека Нина я извика при себе си. Там ще поговорим.

Разделиха се. Савата влезе в телефонната кабина. Поздрави дежурната.

— Другарко Петрова, идвам при тебе като при комунистка — каза й той. — Вие, телефонистките, нямате право да подслушвате, но понякога, като проверявате линиите, „неволно“ подочувате нещо… Да ти е направило впечатление нещо от разговорите на Дамянов.

Възрастната жена се замисли.

— Много и най-различни хора го търсят.

— Евентуално разговори със селата, с други градове?

Тя отново се замисли.

— Друго не, но веднъж чух да разговаря с някой си Запрянов от София. Приказваше усукано, със загадки, затова ми направи впечатление.

— Разговорът по чие повикване беше?

— От София.

— Какво точно чу?

— Споменаваше, че някакъв колет бил вече получен. Друго не си спомням.

— Времето?

— Ами… към началото на декември.

— Е, благодаря ти много…

Срещнаха се с Коста в „Кадри“. При Валя всичко се оказа в ред и отидоха на срещата.

Когато влязоха в околийския комитет на ДСНМ, тя вече ги очакваше. Двете с Нина разговаряха нещо за техните си младежки работи.

— Здравейте, моми! — поздрави весело Коста. Идваме ви на сгледа.

— Кой за коя? — засмя се Нина.

— Ще зажумим и кой коя хване.

— Ами ако не сме съгласни така?

— Жената трябва да се покорява на мъжа, е казано в светото писание.

— Не признаваме ние тази философия.

Тя се облече и хвърли поглед към Савата. Как не й се излизаше!…

— Оставям ви, довиждане!

Помълчаха малко. Коста запуши.

— Какво? Сега работата се усложни: останахме две на едно! — подхвърли Савата. — Но аз като поулегнал отстъпвам…

— Остави го този околийски ерген. Той си има разни префърцунени…

— Валя, не ме амбицирай!… — перчеше се Коста.

— Я ми кажете: вие за сватосване ли сте ме повикали?

— Все пак няма да е лошо, ако излезе нещо… — каза сериозно Савата. — А сега по работата…

Той я разпита подробно кои хора посещават Дамянов. Валя познаваше само малко от тях, но и те бяха твърде много, за да се направят определени изводи. Дамянов имаше извънредно широки връзки и с тях напълно ги дезориентираше. Може би известно указание бяха само две-три визити на Анчето аптекарката…

Поръчаха на Валя да регистрира точно посещенията при него по дати, часове. Може би това ще им потрябва.

Коста силно бе шокиран от тази връзка на Анчето с доктора.

— Насочи някой от сътрудниците да изясни отношенията им! — нареди Киров.

Връщаха се мълчаливо.

— Сава, забеляза ли как те гледаше Нина? Влюбена е тя до уши в тебе, глупако, а ти си сляп!

— Виждам.

— Защо тогава я измъчваш?

Киров се замисли.

— Аз още не съм преживял обичта си към Фани…

— Защо не се ожени тогава за нея?

— Знаеш, че не ми разрешиха.

— Защо ги слушаш тези догматици! Все пак тя ни е оказвала ценни услуги, макар и само от чувства към тебе.

— Въпросът беше поставен да избирам между нея и партията, разузнаването…

Продължиха мълчаливо, всеки замислен за нещо свое.

— Ти остави шегата — обади се по едно време Савата, — но Валя е много симпатично момиче.

— Не съм й обръщал особено внимание, но сега я поогледах — хваща окото.

— Хайде, хвърляй най-после котва! Мисля, че са и приятелки с Нина.

— Тъкмо.

 

 

Получените данни за Анчето говореха определено, че е любовница на Дамянов.

— Работата ни се представя сега по съвсем друг начин — каза Савата на Коста. — Очевидно не е спала с тебе заради черните ти очи!…

Той ядно я изруга.

Искаха да документират внимателно това — особена опасност от провал нямаше. Възложиха първоначално на Нина да поговори с нея, като намери благовиден повод. Но Анчето нищо не призна. Тогава решиха да й проведат негласен разпит.

Една вечер Коста й определи „любовна среща“ и като я изпровождаше късно по тяхната улица, Савата ги настигна с вилиса.

— Тръгвай по спешна работа! — каза по началнически той, като отвори вратата. — Покани дамата си да я изпратим!

Докато Анчето се опомни, кавалерът й я вмъкна на задната седалка. Тя разбра всичко, чак когато колата спря пред вратата на Държавна сигурност. По стълбите краката й странно отмаляха, макар че Коста галантно я придържаше под ръка. Влязоха в кабинета на Савата.

— Вашата „среща“ ще се състои в малко необичайна обстановка — каза той, — но „за обичта прегради няма“…

Покани Анчето да седне на канапето. Колената й предателски трепереха. Киров намигна на своя помощник и той излезе — все пак неговото присъствие тук я успокояваше. Савата й предложи цигара, сам запали и седна до нея.

— Анче, да водим един умен, приятелски разговор! — започна той с интимен, подкупващ тон. — Каква е тази история с Коста? По-конкретно, кой те накара да се оплакваш от него?

— Никой, сама.

— Той изрично ти е заявил, че няма да се ожени за тебе. Тогава?

— Как така — да ме озлочести и да ме зареже!

— Слава богу, той не те е озлочестил. Смятам, че се познаваме, да изреждам ли любовниците ти?… Защо не си се хванала за някой от тях?

— Аз обичам Коста.

— И затова го злепоставяш пред партията? Странна любов!… Слушайте, гражданко Бакалова, вие май много сте си развяла шлейфа из града, между другото сте разбила досега три семейства. Така че имаме достатъчно основание да ви изпратим на лагер!…

Анчето преглътна. Внезапната стоманена нотка в гласа му я уплаши. Помълча замислена.

— Гледай какво, Сава! — започна тя в откровение. — А ще ме съдите ли, ако ви призная нещо?

— Зависи. Ако е дребно…

— Не е особено. Ти си сериозен човек, аз ти вярвам…

И тя разказа, че всъщност Дамянов я насочил към Коста — да разбере какво мисли Държавна сигурност за него. Не й обяснил причините. Отначало тя възразила — защо й трябва да си пъха сама главата в устата на лъва. Но той я бил назначил на работа, отрупвал я постоянно с подаръци, чувствувала се задължена. И най-вече защото го обичала. Колкото и да е чудно, дори едно леко момиче, за каквото я смятат, може да обича някой от любовниците си, па макар той да не заслужава. А когато човек обича, готов е на много… Затуй и склонила. Разбира се, от това нищо не излязло. Напразно спала с Коста… Когато съобщила на доктора, той останал много недоволен.

„Ама ти не го ли подхвана?“ — попитал я с укор.

„Абе как ще го подхвана тоя тарикат! — отговорила. — Само ще си навлека подозрение. Няма вече загубени мъже, Жан!“

Дамянов настоял да продължи връзката си, но тя отказала. Уплашила се, подозряла зад това нещо сериозно. А и сам Коста повече не я потърсил.

Савата слушаше внимателно. Попита:

— Свързваш ли ти тази задача с някакво особено събитие?

Анчето се замисли.

— Той ми се видя малко разтревожен. И, струва ми се, това беше два-три дена, след като се пръсна слухът за пожар на някакъв гатер.

Киров я изгледа с необикновен интерес.

Накара я да напише показанията си и я предупреди никъде да не говори за това. Преди да я освободи, тя му каза:

— Слушай, Сава, вие ме познавате, но и аз ви познавам… Убедена съм, че ако утре се провиня и най-малко, ще използувате тези показания, за да ме набутате в затвора или в лагера. Затова желая да се реабилитирам!

— С какво можеш да ни бъдеш полезна? — изгледа я с интерес Киров.

— Ами, като ме гледаш така, не ставам ли за нещо… — И тя с малко циничен жест прекара ръка по изкусителния си бюст и ханш.

— Ще помислим, Анче…

Савата веднага изпрати Пешо да провери проявявал ли е Дамянов интерес към пожара. А сам отиде на заседание в околийския комитет.

Прибра се късно. Запали камината и седна да учи английски. И след школата той продължи да се занимава системно, за да не губи формата си.

По едно време се позвъни. През шпионката се мярна рошавият перчем на Коста.

— Ох, как си затоплил — благодат! — каза той от вратата и почна да се съблича. — Идвам от пощата: никакъв колет не е получаван от нашия уважаван доктор!

— М-да… — промърмори Киров.

Дълго седяха мълчаливо. Коста грееше премръзналите си ръце.

Отново се позвъни. Дойде Пешо — цял зачервен от студа, уморен, — връщаше се от Борово.

— Прощавай, другарю Киров, че те безпокоя, но видях — свети, пък да докладвам, че утре рано заминавам.

— Няма що, откривам служебно съвещание! — засмя се Савата. — Резултатите?

— Още на втория ден след пожара Дамянов е ходил и на гатера, и в селото и е разпитвал за него.

Тримата се замислиха.

— Да анализираме и обобщим досегашните данни… — наруши мълчанието Савата. — Приехме хипотезата, че Дамянов е вероятният враг. Какво говори в нейна полза?… Правят впечатление четири основни момента. Първият е времето през което са станали известни събития. Рудникът работи от три години. Досега Дамянов не е проявил особен интерес към него. Този ускорен интерес започва едва от средата на миналата година: докторът посещава рудника на трети август; към петнадесети се запознава със Златев; на двадесети вади риболовния си билет, а геологът също е въдичар; в края на същия месец Златев е убит; почва разследване, Дамянов е разпитван два пъти; на пети септември последва пожар на гатера — един страничен обект, но ако се замисли човек, може да предположи, че това е диверсия за отклоняване на вниманието; още на втория ден докторът заминава да провери как е извършен пожарът и кои са арестувани; и още на следващия ден подхвърля Анчето на Коста; междувременно той се запознава с литература за редките метали… Вторият момент е алибито на Дамянов. На мен ми се струва неестествено това напускане на язовира, изоставянето на приятеля. Ако е имал някаква важна работа, каквато могат да бъдат и кошерите, защо се шляе цели два часа и половина из курорта: пие, при това не в компания, а сам, излежава се по поляните. Може да се предположи, че му е било нужно време да се успокои, ако той е извършил убийството… Третият момент е телефонният разговор със Запрянов от София. Покана от такова лице, съобщиха ни от министерството, има. Но от проверката и там, и тук се доказва, че нито е пращан, нито е получаван колет. Следователно става дума за нещо друго. Но какво е то и има ли някаква връзка с интереса на Дамянов към рудника — засега нищо не знаем. За съжаление не можем да установим и кой е този Запрянов, защото под това име се водят точно… шестнадесет души… Четвъртият момент е наличието на бандитска група, за която нищо определено не ни е известно, освен това, че работи около рудника, особено пък с кои местни хора е свързана…

— Какво чакаме тогава? Защо не арестуваме Дамянов при тия доказателства? — предложи Пешо.

— Напротив — възрази Киров, — ние нямаме никакви доказателства. Това е само една хипотеза, която може и да не се докаже. Дамянов е могъл да прояви чисто служебен интерес и към рудника, и към пожара — това е негово задължение. Останалото може да бъде просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата около него. Ако той е враг, несъмнено е ловък враг. Ето защо се налага да продължим работата!

Пешо си отиде. Коста предложи да играят шах. Като падна и втората партия, загуби интерес.

— Стига вече! — каза недоволен той и се прозина. — Не ми се ходи чак у дома, ще спя при тебе.

Той бързо се съблече и си легна.

Киров чете до късно. Остави книгата и като постоя до кушетката, гледайки с усмивка как приятелят му се е разположил, леко го избута до стената и легна. Коста измуча нещо в съня си, премляска с устни и пак притихна. Лицето му беше отпуснато, меко, загубило обикновения си напрегнат, дързък израз. Приличаше на голямо дете. И като дете се беше свил на кравай. Лампата угасна и скоро само дишането на двамата — едното спокойно, равномерно, другото все още прекъсвано от дълбоки въздишки — остана в малката стая.

 

 

Киров не получи досега резултати за доктора. Той се държеше извънредно предпазливо… „Дали пък няма нещо за него, докато отсъствувах?“ — помисли си Савата.

В продължение на три-четири дена той прегледа всички материали и се натъкна на един заслужаващ внимание факт. В донесение от Пловдив се съобщаваше, че като ходил там през юли миналата година. Дамянов разговарял в стаята си с някого на немски. Сътрудникът, вероятно камериерката на етажа, дочул само една фраза. Предполагаше, че това може да е някои от източногерманските търговци, които отседнали в същия хотел.

— Вие вършили ли сте някаква проверка по сигнала? — запита Савата своя заместник.

— Че защо, нали немците от ГДР са наши?

— А каква е гаранцията, че е именно немец?

— Е, това не ни е дошло на ум.

— Пешо, замини веднага за Пловдив — нареди Киров — и проучи всички подробности около това пътуване на Дамянов. Особено: причини, имало ли е и други чужденци в хотела или българи, говорещи немски, какви срещи е имал докторът. Изпрати рапорт и чакай разпореждане.

Виденов замина.

Докторът трябваше да се обгради отвсякъде с очи и уши: в съвета имаха секретарката Валя и телефонистката, в читалището — Зора библиотекарката, отделно по приятелска линия. Оставаше само домът му. Киров запита своя пръв помощник:

— Коста, кои от съседите на Дамянов имат близки връзки със семейството му?

— На тези, които имат, не можем да разчитаме.

— А семейството на Тодор, огняря в гимназията?

— Само на жена му, той е пияница и дърдорко.

— Уреди ни среща с нея у комшийката й Станишева.

В определения час те бяха там. След малко пристигна и жената на огняря — сухичка, слаба, подвижна като катеричка. Отделиха се в една стая.

— Здравей, стрино Донке! — ръкува се любезно с нея Киров и я покани да седне.

— Здравей, Сава! — отговори тя, все още напрегната, озадачена от тази необичайна среща.

— Как живеете, бай Тодор как е?

— Добре е, работи.

— А децата?

— Въртят се около печката. Не смея да ги пускам много в тоя студ, че не са дип облечени.

— Колко са?

— Четири.

— Да ти са живи. Трудно се гледат толкова деца с една заплата?

— Не е лесно.

— Ти нищо ли не работиш?

— Пера, чистя само тук-там, ама то колко е.

— Имаш ли възможност за целодневна работа?

— Ами децата?

— Тогава има едно място за чистачка в съда.

— За мен такава работа е удобна — оживи се тя.

— Иди утре при председателя. Ще му се обадя.

— Много ти благодаря, Сава! — каза жената развълнувана.

— Няма защо.

Замълчаха.

— Стрино Донке — продължи Киров, — ти каза, че ходиш да переш и чистиш тук-там. У кои хора?

— У Дамянови, Захариеви, Хаджисотирови и още некои къщи.

— Какво ти плащат Дамянови?

— Понякога пари, понякога дрешки от техните деца.

— Как живеят те?

— Живеят си богато, както и преди Девети. Тогава бяха на власт, сега пак се наредиха.

— След Девети специално какво ти е впечатлението, винаги ли еднакво разполагат? Така да е имало периоди, през които да са се разпускали повече?

— Абе те винаги са си живели добре, но от това лято особено много нашироко го удариха. Жена му и децата му — тоалети след тоалети, той — също. Че кола, че вила на имота им. Пък трапезата им — владишка. Ние веднъж в годината не ядем така, както те всеки ден.

— А защо от това лято казваш?

— Кой ги знае. Може тъстът да им е дал нещо, стар кулак е той.

— А какви хора си забелязвала да идват у тях?

Тя се замисли.

— Грозданов, бившият председател, виждах често; после Златев, когото убиха. Веднъж видях и старата Хаджисотирова.

Савата я погледна с интерес. Какво ще търси у дома му тя?… Въпросът с имота им е уреден. За любовница е стара.

— Как се държеше тя?

— Носеше голяма пазарска чанта и се оглеждаше.

„Интересно!… Трябва да насочим някой към тази дърта реакция!“ — помисли си Киров.

— А от друго място да са го посещавали?

— От селата идват, но не ги познавам.

— Друго нещо да ни кажеш, стрино Донке?

— Ами питайте ме каквото ви интересува.

— Сега ние имаме към тебе една голяма молба. Никому, включително и на мъжа си, да не казваш, че сме разговаряли. Освен това да ходиш по-често у Дамянови под разни предлози и наблюдавай как живеят и особено какви хора идват у тях. Това можеш да следиш и през оградата. Подпитвай внимателно и децата им. И щом забележиш нещо интересно, ела тук и кажи на Станишева да ни извика.

— Добре, Сава. Не ми се вижда чист косъмът на тоя човек…

Сбогуваха се и тя си излезе. Десетина минути след нея и те. Върнаха се в службата.

— Коста, заминавай веднага за селото на Мария. Провери каква зестра е получил Дамянов и какво е продал от нея. Освен това какви разноски е имал по строежа на вилата си. Аз пък ще направя справка тук за влоговете и за колата му.

Помощникът му тръгна.

Той най-напред поиска с бърза телефонограма сведение от родния град на Дамянов — продавали ли са там някакви имоти. Сетне отиде в ДСК…

Докторът притежаваше в момента на влог 48 000 лева. Бяха внасяни от месечната му заплата и от други източници, но на неголеми суми. Имаше само една значителна вноска от 32 000 лева през 1947 година. Теглил бе на няколко пъти също така неголеми суми от по хиляда, две, най-много три хиляди лева… Колата бе закупил от свой приятел във Външното министерство, комуто дал 25 000 лева наведнъж.

Коста, от своя страна, донесе, че Дамянов е продал през 1947 година по-голямата част от зестрата на жена си, при което е получил 35 000 лева. За строежа на вилата дал 10 000 лева.

Дойде и отговор на телефонограмата от родния град на Дамянов — там не бяха правили никакви продажби.

— Значи какво се получава: че като махнем дори дребните разходи, колата и вилата си Дамянов е купил не със свои пари! — Заключи Коста. — А откъде ги е взел?…

— Той си докарва и други доходи — уточни Киров. — Има сигнали, че взема незаконно адвокатски хонорари, суче и от читалището като негов председател. Но за голяма част от средствата му можем да кажем, че са дошли по странична линия…

 

 

Пристигна рапортът на Пешо. В адресната си карта Дамянов бе посочил, че е в командировка. Това не можеше да се провери там, тъй като областните съвети вече не съществуваха. Освен двамата немци в хотела бил отседнал още един чужденец с жена, вероятно негова метреса — майор Кларк, помощник военно аташе при американската легация. Германците стояли пет дни, Дамянов три, а американецът един. Пръв си заминал Кларк, на следния ден — докторът, последни — немците. Българи, които да знаят немски, се очертават двама: единият от Ямбол, другият от Кърджали. Искал е проучването им. Не се установяват особени срещи на Дамянов, освен с германците, с които е бил на маса. Той заемал стая с едно легло, ангажирана по телефона два дни предварително, което впрочем правел често…

Киров нареди на Пешо да го чака там. Запита в София по радиото проследявани ли са майор Кларк и немците и помоли да изпратят с бърза поща рапортите в Пловдив. След това възложи на Коста да провери за командировката на Дамянов.

Оказа се, че докторът е нямал заповед за командировка. Нещо повече — точно на тези дати е бил в оставка.

Киров замина за Пловдив. Материалът от министерството вече бе пристигнал. Немците не са проследявани. Само Кларк. Но нищо особено. Посетил Клептуза във Велинград, историческата църква в Батак, стария квартал край Хисар капия в Пловдив. Осликовата къща в Копривщица, спирал се и разговарял с различни случайни хора и никаква специална среща. Или поне оперативните работници не са забелязали нищо. Може би пък действително да е бил на екскурзия, както сочи в адресните си карти…

Киров лежеше в стаята си в същия този хотел и мислеше… Защо докторът е отбелязал, че е в командировка, когато не е бил? За да не насочи излишно внимание към себе си, че цели три дни се върти из Пловдив по частна работа?… Пък може и да се е отбил в някое ДИП за алиби… Но това не е толкова важно. Да приемем хипотезата, че е имал специална среща. С кого? Българите ще оставим последни. Немците отпадат — той не би демонстрирал открито тая връзка. Остава екскурзиантът Кларк!… Струваше му се, че проверката на Пешо не е задълбочена. Трябва сам да поразчопли. Затова и дойде…

Къде е най-удобно да стане специалната среща на Дамянов и Кларк? По улиците — не! Ами проследяването?… Само тук, в хотела. Другаде впрочем те не са и забелязани заедно. Ако има само да се предаде или получи нещо, това може да стане в ресторанта, в тоалетната. Но ако се налага разговор, естествено, в хотела. Оттук трябва да започне…

Сутринта той също разпита поотделно келнерите. Показа им разпръснати снимки на мъже. Единият от сервитьорите — подвижен, жив мъж на средна възраст — веднага позна майор Кларк.

— Това лице е идвало в нашия ресторант и аз съм му сервирал — заяви без колебание той.

— Сигурен ли си?

— Аз съм физиономист, професията го изисква!

— Разправи!

— Аз ще приказвам, пък ти си отбирай… Та беше през това лято, юли, струва ми се. Той дойде с една жена. Ама хубава! — И събра пръсти. — Нашето заведение се посещава от по-отбрана публика, но все пак веднага личеше — тези не са от Родопския минен басейн: издокарани, елегантни. Седнаха ей до тази колона. Ломотят нещо на чужд език. А към такива окото ни е нащрек: ако сме келнери, патриоти сме!… — И той хитро намигна. — Мятам аз кърпата на ръка и веднага при тях: „Какво ще заповядате, молим!“ Културно обслужване, нали? На мадамата донесох мастика с лед. Ама смуче! Той си поръча коняк с горнобанска газирана…

— Момент — прекъсва го Савата. — Мъжът накъде седеше с лице?

— Към онзи прозорец.

— Там през това време да е имало някой, когото познаваш?

Келнерът се замисли. От напрежение вените на слепите му очи се издуха.

— А, доктор Дамянов!

— Нашият подпредседател?

— Да.

— Той какво правеше?

— Пиеше, но какво?… — Щракна радостно с пръсти. — Също коняк с горнобанска газирана! Пушеше с цигаре лула и четеше чужд вестник. Питах го, ние сме приятели, все при мене сяда. Каза, органа на германските комунисти.

— Нойес Дойчланд.

— Ха!

— А чужденецът?

— Гледаше разсеяно, говореше с мадамата. По едно време си свали тъмните очила, избърса ги, пак ги сложи. Запали… също така с цигаре лула…

„Всичко това твърде много ми прилича на парола — мислеше Киров: — конякът, горнобанската, вестникът, очилата, цигарето лула…“

— Кога излязоха? — попита той.

— Най-напред си отиде Дамянов. Другите — след десетина минути.

Савата изгледа с удоволствие своя събеседник. Келнерите, бръснарите, продавачите са твърде наблюдателни хора. Могат да ти съобщят такива интересни подробности!…

А сега да върви след своите обекти… От ресторанта те ще отидат при дежурния хотелиер за ключовете си, Киров разпита и него. Той си спомни, че докторът, като получил своя ключ, останал на разговор с него. През това време дошъл чужденецът с дамата си, взели своите ключове и се качили. Дамянов ги последвал след няколко минути.

Една мисъл озари Савата:

— Когато те дойдоха, докторът къде държеше ключа си?

— Беше го сложил на плота и палеше цигара.

Ясно! Нарочно го е оставил, за да види Кларк номера на стаята му.

Да следва своите обекти… Дипломатът е на долния етаж, докторът на горния. Кога е станала срещата? И кой я е видял? Сътрудничката не е успяла. Работниците от проследяването също. Те са се задоволили да постоят половин час след изгасване на осветлението в стаята на Кларк и са се оттеглили да спят. Ами ако той не е заспал? Изчакал е това време и едва тогава е отишъл при доктора? Нима никой не го е видял? И как да се провери?…

Разпит на всички хора от двата етажа! А те за щастие бяха само… двадесет и трима души. Разпратиха целия оперативен състав на сектора и най-после такъв човек се откри — счетоводител в едно ТКЗС. Той бил на етажа на Кларк, Срещнали се в тоалетната. Преди това му направило впечатление, че дипломатът и спътничката му не влизали в една стая — значи приятелка!… И няма ли да прескочи сега плета?… Счетоводителят изпитвал силно любопитство към такива пикантни историйки. Ето, онзи излязъл от тоалетната, огледал се предпазливо и с лека стъпка се упътил към горния етаж. Но и той тръгнал подире му. От разстояние. Онзи се спрял зад чупката на стълбата, ослушал се и продължил. И той видял как се намъкнал в стаята на любовницата си. Последната вляво. Селският клюкар и не предполагаше, че тази любовница е с… мустаци!

„Ясно, господин докторе!… Няма що, налага се да се преборим. Дръж се!“ Стигнали бяха до отправната точка на вражеската дейност в околията.

В Пловдив нямаха повече работа с Пешо…

— Какво, ще го приберем ли? — попита Коста, когато го осведомиха.

— Това са само периферни данни — каза Савата. — Ние досега си изяснихме единствено, че е шпионин. Но не знаем най-важното — връзките му.

— Море, като го притиснем, ще ги признае, къде ще отиде!

— Дамянов е хитър враг. Без сериозни доказателства няма да се разоръжи. Може да ни каже нещо, но повечето ще скрие. Ето защо само на следствието не трябва да разчитаме.

— Какво ще се церемоним повече с него — обади се разпалено и Пешо.

— Нетърпението, привързаността в нашата работа могат сериозно да ни навредят. Вие не виждате ли, че досега не можем да пробием с никакъв сътрудник около него. Какво говори това — че е лисица! После друго — мислите ли, че бандитите работят изолирано от местни хора? Ако и те, и той са насочили усилията си към рудника, трябва да се предполага, че координират дейността си.

— Прав си — съгласи се Коста. — Какво ще правим по-нататък?

— Ще вземем Дамянов на активна разработка. А чрез него ще се опитаме да се доберем и до бандитите.

От този момент толкова познатата разузнавателна страст се разгоря у Киров и го поведе по следата така, както прясната диря върху снега мами ловеца…

 

 

Един ден Пешо се върна с Цюндапа и стовари в кабинета на Киров чувал с нещо тежко. Отвърза го и постави на бюрото му съсредоточен заряд — от същите, които бяха употребили бандитите.

— Седем парчета! — доложи той. — От рудника.

— Къде са намерени? — изправи се Савата разтревожен.

— Един от бригадирите ги открил в запуснат улук близо до баража на подземната река.

„Значи са искали да разрушат стената и да наводнят рудника!“ — помисли изтръпнал Киров. Дълго се разхожда замислен. Най-после попита:

— Знае ли някой за това?

— Казах да не се разгласява, да видя какво ще наредиш.

— Отлично! Ще ги върнеш незабелязано и ще поставиш наблизо секретен пост. Този, който ги е оставил, ще се опита да ги използува. Навярно ги е внасял един по един и е чакал да се съберат достатъчно, за да разруши стената ефикасно.

Пешо вдигна чувала и си излезе.

Секретният пост бе маскиран в една близка, нарочно изолирана за случая пътеходна шахта. Савата лично ходи да провери и му дожаля за разузнавача и милиционерите, които прекарваха денонощно в дълбокото влажно подземие. Колко дни ще продължи това?…

След седмица Пешо му се обади, че „птицата влязла в капана“. Заловеният се оказа един от миньорите българомохамедани, който носел да остави следващия заряд. Савата нареди да го докарат.

Въведоха арестувания в кабинета му. Той гледаше изпод вежди в мрачно отчаяние. Виждаше се — сериозно е изплашен.

— Как се казваш? — започна разпита Киров.

— Рашид Байрамов.

— Откъде получи този взрив?

— Отникъде.

— А какво си търсил при улука?

— Проверявах дали е здрав, да не се изсипе рудата в тунела.

— Как тогава седемте заряда изведнъж станаха осем?

— Съвсем не знам.

— А знаеш ли, че нашите хора цели седем денонощия те дебнат там и са видели всяко твое движение?

Арестуваният се почувствува притиснат, но мълчеше упорито.

След още един разпит прояви колебание да говори, обаче Савата замина за сектора на някакво съвещание.

Когато се върна на следващия ден, неговите помощници наместо с признание на арестувания, го „зарадваха“ със зашеметяващата вест: Рашид внезапно умрял. Медицинската експертиза установила, че е отровен с цианкалий чрез храната, донесена от жена му.

— Кой е разрешил да му се внесе храна отвън? — настръхна Киров.

— Аз… — обади се виновно Пешо.

— Защо?

— Ние сме позволявали и досега това. Пък аз внимателно я прегледах… Исках да заловя някаква кореспонденция, както ти по-рано…

— А не съобрази ли, че този българомохамеданин е изобщо неграмотен!… Ах, Пешо, Пешо, ти разбираш ли какъв провал е това? Те нарочно са го отровили, за да прекъснат следата!

Но той винеше преди всичко себе си. Как не предвиди да ги предупреди? Не можеше да си прости. Ходеше из кабинета като болен.

— Доведи веднага жена му!

Пешо излезе. Върна се с нея след три часа. Тя беше дребна, слабичка женица, изгубена в яшмака и шалварите си.

— Кой приготви храната, която донесохте на мъжа си? — попита я учтиво Киров.

— Аз.

— Направо тук ли я донесохте?

— А не, отбивах се у наши роднини да видим какво да се направи за моя човек. Те ме пратиха при ходжата. Но той рече, че нищо не може да помогне — да съм отидела у Дамянов.

Киров и Пешо се спогледаха.

— Защо?

— Моят човек преди Девети беше слуга у тъста му.

— А с него лично какво вземане-даване е имал?

— Той ни направи големи добрини — есенес ни даде пари да си доправим къщата и нареди момчето ни в техникума.

— Защо ви е направил тези услуги?

— Ние сме работили и на неговия имот.

Като я поразпита повече, Савата установи някои интересни подробности. Тези пари тъстът му дължал на Рашид, а той ги изплатил наместо него. Дал му и назаем, при условие да му ги върне когато може. Той сам ги насочил към техникума, но им казал ходжата да ходатайствува. И ако не стане нищо, чак тогава да дойдат при него…

Отначало Киров допускаше, че отравянето е могъл да извърши и ходжата, но сега това съмнение отпадаше. Пешо доведе и него.

— Ходжа, как стои случаят с кандидатствуването на Рашидовото дете в техникума? — започна Савата отдалеч, за да не издаде заинтересоваността си към Дамянов.

Духовникът отговори с готовност:

— Есента дойде бащата и ме помоли да се обадя в училището. Но не можах да помогна, успехът на момчето беше нисък. Тогава отидохме двамата при Дамянов, той беше поръчал така. Докторът само вдигна телефона и въпросът беше уреден. После се обърна към мене и каза: „Ходжа, аз му правя това добро и заради него, и заради тебе. Той обаче не се показва много признателен. А ще имам и аз нужда от някаква услуга. Затова му кажи как трябва да се отнася към благодетелите си!“ Тогава аз му рекох: „Рашид, аллах повелява да сме задължени на благодетелите си! Ще правиш всичко каквото иска от тебе господин Дамянов!“ Такъв е случаят.

Киров накара ходжата да подпише декларация за неразгласяване на разговора и го освободи. Продължи да ходи замислен из стаята. Отново повика жената на починалия.

— Вие, като отидохте у Дамянови, непрекъснато ли държахте съдинката с яденето?

— Не, той ме накара да я оставя в кухнята и ме въведе в салона при жена си.

— Излиза ли докторът през това време?

— Излиза.

— Нещо да ви е питал?

— Преди това ме пита у кои хора съм се отбивала.

— А знаете ли, че мъжът ви се е отровил с храната, която сте му донесли? — съобщи Савата на нещастната съпруга.

— Вай! — извика тя и се разтърси от ридание.

Дълго не можа да я успокои.

— Ако искате да открием неговия убиец — каза й той накрая, — никому не трябва да съобщавате за нашия разговор. Най-вече на тези хора, при които сте били тогава!…

Изпратиха сломената жена. Дълго стояха мълчаливи.

— Какво мислите по това, другарю Киров? — попита все още разстроен Пешо.

— Мисля, че Дамянов е резидент и в лицето на Рашид ние открихме първия му агент. Вербовката му е станала приблизително така: Разбира се, Рашид е робска душа, чувствувал се е свързан с тъста на Дамянов и със самия него, но той е решил да го ангажира с парите. Понеже и това му се е сторило недостатъчно за обвързването му, насочил го е към техникума.

— А защо е замесил в тая работа и ходжата?

— Искал е да използува религиозния фанатизъм у българомохамеданите. Рашид по един начин ще изпълнява просто заповедите на Дамянов, макар и срещу големи услуги, и по съвсем друг начин, ако това му внуши и неговият духовен изповедник.

— Но все пак не се ли е страхувал, че ние ще разровим около това отравяне?

— Той просто ни е подценил. Разчитал е, че ние ще разсеем вниманието си към останалите хора и най-вече съмнението ни ще падне на ходжата!…

— Майсторски го е подвел! — забеляза Коста.

— Вие убедихте ли се, че Дамянов е рафиниран мръсник?

— Ясно ни е вече. Поставяй задачите, началство!

— Аз поисках от сектора една група, за да го вземем на външно наблюдение. Утре тя пристига. Коста остава в нейно разположение, докато хората се устроят и го поемат. А ние с Пешо ще вършим останалата работа.

 

 

Няколко дена след като започна проследяването на Дамянов, една сутрин в доклада си дежурният оперативен работник съобщи, че го изгубил. Това можеше да се вземе за случайност, но вечерта неговият колега също го изгуби. И беше станало по един и същ начин — той се измъкваше от задния вход на читалището.

Когато Киров разпита за поведението му и те разказаха, че често се спирал пред витрини, навел се веднъж да си завърже обувките и разглеждал надире, свивал бързо на пресечки и се връщал внезапно, ненадейно учестявал хода си — Савата истински се разтревожи.

— Това са уловки: ясно, открил те е, Василев! Имал е някаква специална среща, затова се е „чистил“ от вас. Ах, другари, нали ви предупредих да внимавате!

— Внимавахме, бе другарю Киров, но по вашите улици няма голямо движение да потънеш в него, а пък хората се познават и чуждите лесно се хвърлят на очи.

— Досега имал ли е такива прояви?

— Не.

— Спрете проследяването за два-три дена, докато се успокои. Може да остане с впечатление, че това е случайност. А тебе, щом те е открил, ще те подменим.

Подир седмица от пропуска му позвъниха, че при него иска да влезе Пери Лекето. Това пък какво е!… Нареди да го пуснат.

След малко на вратата плахо се почука и в кабинета влезе неговият съученик Лекето — едно от най-активните легионерчета, което ходеше все по петите му. След Девети беше изчезнал за известно време и това го спаси. Оттогава, като го видеше, минаваше на отсрещния тротоар или свиваше в първата пресечка.

И сега разглеждаше плахо стаята. Може би е очаквал да види тук някакви уреди за измъчване, както в полицията. Безцветните му воднисти очи мигаха плахо като у бито куче и това му придаваше твърде жалък вид.

Савата беше убеден, че дни наред е събирал кураж, за да се яви при него. Че е обмислял десетки пъти онова, което иска да му каже. Че е минавал няколко пъти покрай околийското, преди да се реши да влезе. А когато е изкачвал стълбите, краката му са се подкосили.

Сега разузнавачът го изгледа със сдържано любопитство и го покани да седне.

— По какъв случай, Пери? — стресна го той.

— Аз… аз искам да ви съобщя нещо, другарю Киров… — забърка се посетителят, но се посъвзе. — Вие знаете, бях легионер… Младежки увлечения… Но след Девети се осъзнах. Затова не мога да понасям, когато някой говори против нашата народна власт… А ето скоро ме срещна Бакърджиев, ратникът. Псува правителството, заканва се, че скоро ще дойде видовден. Да не съм оклюмвал, да съм готов!…

Той подробно му предаде този разговор и добави:

— Аз и друг път ще ви донасям, щом науча нещо. Ако нямате нищо против, бих станал дори сътрудник на вашата служба.

— Що пък, добре си намислил — каза Савата, като го изгледа изпитателно.

Пери се оживи.

— Ето аз съм работил в рудника, сега съм в читалището, ако нещо по-специално ви интересува?…

— Интересува ни например кои убиха геолога, извършиха диверсиите в рудника, пожара…

Киров отново го изгледа проницателно. Пери се смути и преглътна.

— Не зная това. Разбрах само, че са станали такива работи. Но чух, че били вече разкрити.

— Представи си, още не са. А кои други от вашите бивши легионери, ратници по твоя преценка не са се примирили?

— Повечето се осъзнаха, другарю Киров.

— Всички? Като тебе?…

— Да.

— Това е много радостно…

— А около ръководството на читалището?

— Нямаме нищо предвид. Ти да ни кажеш нещо?

— Зная ги като здрави и предани хора.

— Такова е и нашето мнение.

Замълчаха. Киров си мислеше: „Или иска да се застрахова и си създаде лична изгода от това, или пък някой ни го подхвърля. Второто е по-вероятно. Пускат ни за стръв този Бакърджиев, колкото да се уловим на въдицата. Ако е така, значи са ни подценили, мислят ни за наивни. Но трябва да поддържаме връзка с него, за да не се усъмнят. В същото време ще го използуваме за дезинформация.“

— Пери — каза той, — много се радвам, че ти така любезно ни предложи своите ценни услуги. Не се съмнявам, че ще ни бъдеш много полезен. Ти чу от какво се интересуваме. Наблюдавай, разпитвай, ослушвай се и щом се добереш до нещо, ела веднага и ми съобщи. Ще ти бъдем много признателни.

— А къде ще се срещаме?

— Тук, вечерно време. Ще ми се обаждаш предварително по телефона.

Пери си излезе самоуверено. Не забеляза обаче как две зорки очи го следяха отдалеч, за да установят с кого ще се срещне.

След половин час Коста се върна.

— Отиде си направо у тях — съобщи той.

Киров не отговори. Дали пък не беше си внушил?…

Не, сутринта в рапорта за проследяването на Дамянов имаше следния характерен пасаж:

… Обектът тръгна с опел рекорда си по улица „Партизанска“. По едно време изгаси фаровете, намали съвсем хода. От тъмнината на една напречна уличка излезе непознато лице и в движение се вмъкна в колата отзад, като предпазливо се огледа. Опелът продължи. Напусна града по северното шосе, движи се около десетина километра, зави и се върна обратно. Пак намали хода и при угасени фарове, в движение, същото лице слезе, като отново се огледа предпазливо. Единият от нас го установи. Живее на ул. „Ботев“ №13. Казва се Петър Филипов Кацарски (Пери Лекето)…

„Така значи! — мислеше доволно Киров. — Лекето е вторият агент на Дамянов. И какъв само начин на връзка е избрал!… Като е открил проследяването, той се е уплашил и ни го подхвърли. Коварен данаец!“

Възложи на Коста да проучи Пери.

— Вие изяснихте ли преди, при чистката, как е назначен електровозчик в рудника? — запита го той.

— Не успяхме. Тогава се откри нова галерия, имаше голяма нужда от работна ръка. Той е бил проучен с калабалъка и така се е промъкнал. Най-интересното обаче е, че не можахме да разберем кой го е проучил. Справка за него има — благоприятна, разбира се, — но кадровиците на съвета казват, че никой от тях не я е изготвял. Дамянов пък твърди, че му била поднесена за подпис заедно с много други. Изобщо този въпрос остана в мъгла. Сега обаче е сигурно, че докторът го е атестирал.

— А как е назначен след това в читалището инспектор?

— Имало е кандидатура на друго момче и Дамянов се бил почти спрял на него, но внезапно променил решението си.

— Как си обясняваш това?

— Недоумявам. Уволнението на Пери от рудника малко или много хвърля петно върху него. И ако той му е агент, защо ще рискува да го назначава втори път, отново да насочва вниманието към себе си?

— Има логика в това, но ти не отчиташ три други обстоятелства: Че той е роднина на жена му — следователно едно такова застъпничество е оправдано. Второ, Дамянов действително е предпазлив човек и в обикновен случай не би направил услуга дори на родния си брат, ако това го застрашава. Но в същото време изглежда е бил принуден. Като инспектор Пери може да се движи свободно навсякъде из селата и изобщо да върши маршрутна работа. Трето, назначаването му в неговото ведомство им дава възможност за една естествена служебна връзка, която е удобно прикритие на истинската. Затова и ние досега не успяхме да я засечем. Снощи той прояви нетърпение да разбере веднага резултата от посещението на Пери при нас и с това допусна грешка… Пери е позакъсал, при това е много изпълнителен. И знаеш ли, аз се съмнявам, че именно той е извадил вентилатора от строя — има технически познания, а и с електровоза бързо може да се отдалечи от мястото, без някой да го забележи. Рашид е прост, няма акъл за тази работа. Вероятно той пък е взривил главната извозна галерия — това е и специалността му, фугин. Във всеки случай Лекето ние не трябва да изпускаме от очи!…