Дечко Миланов
Мъртва хватка (8)

Втора глава
„Лов на лисици“

Още с прехвърлянето на бандитската група техническият отдел при министерството засече едно стационарно нейно радиопредаване, а след това няколко в движение. Киров и двамата негови съседи околийски началници бяха предупредени да проведат сериозна работа за залавянето на радиостанцията. Савата и сам знаеше това, но къде да се намери тя в такъв огромен, при това планински район. Той разчиташе чрез Дамянов да се добере до бандитите, но докторът се държеше все така предпазливо и не даваше никакви признаци за връзка с тях.

Реши да предприеме паралелна работа по издирването на бандитите. Сами започнаха да подслушват радиостанцията. Лили с часове стоеше със слушалки на ушите; понякога му ставаше жал за това крехко създание. После пристигаше той, погалваше я ласкаво по косата и я освобождаваше. Сядаше пред приемника и до късно след полунощ „метеше“ по всички диапазони. Това страшно много го и увличаше — да ловиш през планини и океани десетките звуци в ефира. Какво ли не говореха те в лаконичните фрази!…

Успяха да засекат още едно стационарно предаване, обаче в съвсем друг квадрант. Чуваше се силно и без фединг^[1] — значи е в техния район. Киров помисли да не е случайно бракониер. Но от проверката на любителите се установи, че никой в момента не строи нова радиостанция, а тези, които имаха такива, бяха дисциплинирани и строго спазваха кодекса. Явно беше, че е шпионският предавател. Това бе потвърдено скоро и от дешифрирането на текстовете: съобщаваха се сведения за рудника и за някои други военни и стопански обекти в района и страната. Но от тях не можеха да се насочат към източниците. Едно обаче беше очевидно: тази радиостанция има отношение към вражеската дейност в рудника. Кои тогава са свързани с нея — може би Дамянов или Пери?…

Радиостанцията не се обади повече от място, но предаванията в движение продължиха.

От техническия отдел също хвърлиха много сили за залавянето й. И макар че тя постоянно менеше и мястото, и вълната, и времето си, пеленгуваха я съвсем точно, обаче тъкмо да я спипат — тя изведнъж преустанови предаванията. Изглежда бяха подушили нещо.

Но ето, когато Киров беше се вече отчаял, една сутрин въведоха в кабинета му слабичък ученик с живи, искрящи очи. В тях се четеше и неудобство, и смущение, но и любопитство, и радостно вълнение.

— Аз съм член на ДСНМ, радиолюбител — представи се той. — Дълго се колебах дали да дойда, да не ми се изсмеете. Ние, младежите, четем много приключенски книги и сме големи шерлокхолмсовци, но реших, че съм длъжен да ви съобщя нещо…

— Слушам! — окуражи го Савата.

— Снощи, като работех на моята радиостанция, случайно засякох нашите позивни за връзка с капиталистическите страни: „CQ, CQ…!“. И веднага след това инициалите на моя приятел Димо — DELZIKA. Това ме озадачи — той в момента е на село, във ваканция. Отидох у тях. Майка му ми каза, че не си е идвал, а радиостанцията му си беше тук. Значи някой е използувал неговите инициали!

Киров се замисли.

— А каква беше силата на излъчването?

— Чува се много ясно. Определям, че се предава наблизо.

— Добре ли си преценил това?

— Аз имам развит слух. На последните състезания по „Лов на лисици“ излязох втори!

Савата отново се замисли.

— Вероятно това също е „лисица“ — каза той, — само че вражеска, и то опитна, хитра.

— Какво предполагате?

— Шпионин! Може би той също е радиолюбител и като е видял опасност, се прикрива зад една любителска връзка.

— Но откъде ще знае инициалите на Димо и това, че радиостанцията му в момента не работи?

— Или от него, или чрез второ лице.

Подозрението смрази младежа. Неговият приятел Димо шпионин!…

— Но нима ще рискува той да предава в един диапазон, който се слуша от хиляди любители?

— Има ли съответствие между неговите въпроси и отговорите на кореспондента?

— Има.

— И така да е, той може да преработи любителските кодове в шпионски.

Виж, върху това не беше помислил, че то е напълно възможно!

— Тази „лисица“ ни върти отдавна — продължи Киров, — само че сега залавянето й почти е сигурно. След най-голямата си хитрина тя се успокоява и тогава налита в капана. Ти бъди само дискретен!

Той го прегърна през рамо и го изпрати до вратата. Младежът излетя като на криле…

Капанът беше заложен — пристигнаха пеленгаторчиците от техническия отдел. В кабинета на Киров цареше суетня. Уточняваха се последните подробности около залавянето на радиостанцията.

Савата вдигна слушалката и набра един номер.

— Томата да се обади!… Ела, ловецо, да хващаме „лисицата“! Нали ме помоли?…

Само след двадесетина минути в стаята влезе с разтуптяно сърце младият радиолюбител.

— Ето го нашия малък разузнавач! — представи го усмихнат Савата и всички приветливо му стиснаха ръка.

Размениха последни мисли и Киров погледна часовника си.

— Време е. Сеансът й наближава.

От двора на службата изпълзяха като огромни бръмбари три радиоколи. Качиха се на тях и тръгнаха в три различни посоки. Фаровете им опипваха предпазливо пътя.

Томата беше с Киров. Спряха на една височина и заеха позиция. Пълният диск на луната беше увиснал над отсрещния рид и блестеше като златна пендара. По мастиленото априлско небе трептяха едри звезди. Отнякъде със звън на хлопатари се прибираше закъсняло стадо овце.

Операторът включи радиопеленгатора и започна да върти антената на всички страни. Томата го следеше със затаен дъх.

След няколко минути сигналната лампичка започна да светва и да гасне и се дочу пиукането на зумера. Киров и операторът се спогледаха доволни. Томата преглътна с разтуптяно сърце.

Установиха връзка с другите две коли и засякоха станцията в триъгълник. Сетне потеглиха и започнаха бързо да стесняват триъгълника.

Сигналите на вражеската радиостанция се чуваха все по-силно и по-ясно. Не след дълго видяха далеч пред себе си да прорязват мрака фаровете на една лека кола.

— От нея е — каза Савата. — Пригответе се!

Сътрудниците заредиха оръжието. Но другата кола усили ход.

— Усетиха ни!… — ядоса се Киров и побутна шофьора.

Той даде газ, ала състезанието беше неравностойно. Савата отчете, че са допуснали досадна грешка — трябваше да имат на разположение и бързия вилис!

При това другият шофьор започна да маневрира. Често и продължително гасеше светлините, за да ги дезориентира. Зад един остър завой колата някое време не се показа.

— Сигурно е спрял да скочи радистът! — съобрази Киров.

Като стигнаха мястото, от радиоколата също скочиха няколко души и се спуснаха по пресните му стъпки, оставени върху мократа от вечерния дъжд земя. Следовото куче ги насочваше. Останалите продължиха преследването по шосето.

Не след дълго се съединиха с групата на Коста.

— Не срещнахте ли лека кола? — запита ги в лошо предчувствие единият от разузнавачите.

— Не.

— Ах, подлецът!…

Шпионинът беше ги изиграл. Той е съобразил, че тази радиокола е във връзка с друга и ако не го настигнат, ще го пресрещнат. Затова, създавайки впечатление у преследвачите си, че се движи повече на тъмно, той е свърнал със загасени фарове в някакъв страничен път и е спрял. А след като те са го задминали, дал е заден ход и с бясна скорост се е върнал обратно. Късно обаче бяха открили измамата.

И двете команди се спуснаха подир шпионина, но гонитбата продължи само едната. Коста слезе в помощ на Савата и се включи в преследването на бандита. На шосето ги пресрещна и поведе младежът, оставен за свръзка.

Командата на Киров преследваше бандита във верига. Луната им помагаше да се ориентират във високата гора. По едно време кучето спря и взе да души нещо. Савата светна с фенерчето си. Беше захвърлена малка портативна радиостанция тип „РТ-3“, маскирана набързо с клонки. Кучето я помириса и като изскимтя, опъна повода и настървено пое отново следата…

Коста тичаше подир тях. Някъде се хлъзгаше и падаше, дърветата го улавяха и дърпаха с клони за дрехите.

Внезапно пред него се разнесе ожесточена автоматна престрелка. Той усили бягането, макар да усещаше вече, че сърцето му ще се пръсне. Хората му го следваха неотлъчно. Най-после настигнаха групата на Киров. Те се бяха спрели безпомощно пред трупа на простреляното куче.

Коста пусна техния следотърсач и пое подир него. Дълго криволичеха и се катереха по стръмния скат. Най-после кучето се откъсна напред и нададе яростен лай. Иззад един бор блесна автоматна поредица. Коста отговори във въздуха, спомнил си строгата заповед — бандитът на всяка цена да се залови жив. Ала с точния си огън другият не му даваше да се доближи. Когато обаче прибягваше зад следващото дърво, той с един откос преряза краката му. Бандитът падна, но продължи да стреля. Сега трябваше да бърза! Коста смело се хвърли срещу него и не усети как един куршум го парна в главата. Само една мисъл му се мярна: закъсня!… Не почувствува нищо повече и грохна в безсъзнание.

Изнесоха ги на шосето. Радостта от успеха беше помрачена…

Все пак Киров погали младежа и стисна ръката му:

— Юнак!…

Той го гледаше със светнали от радост и гордост очи.

Тръгнаха към колите с уморена стъпка.

 

 

Още щом се отскубна от преследвачите си, Дамянов свърна в първото странично шосе. По досегашния маршрут не беше изключено да срещне още някого.

Не след дълго се чу ожесточена престрелка. Изтръпна — значи са по следите на радиста!… Ами ако го заловят? И той предаде и него, и другите в манастира?… Но дори да не го заловят, ако са познали опела? Разстоянието не беше малко, ала с бинокъл?… И не само това: радиолюбителските инициали той беше получил чрез сина си; ако разпитат Димо кому ги е съобщавал, могат пак да стигнат до него!…

Чу се отново стрелба. Дамянов изстина.

„Ах, идиот аз! — кореше се за кой ли път той. — Защо се улових?“

Най му тежеше, когато губи инициативата, безсилен е да направи нещо и се предоставя на случайността…

В Буково видя спряна автомобилна колона. „Проверка!“ — вледени се отново докторът. Сигурно са открили измамата, съобщили са по радиото в тяхната служба и сега преглеждат всички коли в този район. Той си е осигурил алиби, но все пак… Слезе и бързо почисти милиционерските номера, които нарочно бе наплескал с кал. После се приближи към контролния пост. Записаха го, направиха кратък обиск на колата и го пропуснаха…

В съвета отиде жълт-зелен, с големи кръгове под очите. Никога не бе се намирал в по-ужасно състояние на животински страх.

Влезе в кабинета си и седна уж да работи нещо, но погледът му беше все във вратата. При всяко отваряне трепваше — не идва ли Киров? „… Какво да предприема? — питаше се непрекъснато той. — Не мога да се свържа и с онези в манастира. Всъщност страховете ми за тях са напразни. Щом радистът не се завърне в контролното време, Хаджисотиров ще вдигне тревога за по-малко от десетина минути ще съберат багажа и ще изчезнат в гората. На тях им е лесно, ами на мен?…“

Киров действително дойде. Като го видя, кръвта му изстина; огледа се безпомощно. Забеляза обаче, че той посяга да се ръкува, и постепенно се успокои.

— Дамянов, нощес преследвахме една кола в района на Вълчи дол, затова сега правим малка проверка — каза Савата. — Ти къде си пътувал?

Отговори с готовност:

— Имах служебна работа в Три кладенци докъм шест часа, после отидох в селото на жена ми за продукти. Тръгнах си към девет, но стана някаква повреда в електроуредбата, та съм си играл цели два часа. Вашите ме спряха в дванадесет и половина.

Киров си записа обясненията му.

— Е, благодаря и прощавай! — каза той, стисна му бодро ръката и си излезе.

Тази веселост никак не го успокои… Усмихва се в годината веднъж и на него ли точно ще покаже хубавите си зъби… Затова, като си отиваше на обяд, не от своя телефон (страхуваше се от подслушване), а от уличен автомат извъртя един номер и без да съобщава името си, кратко нареди:

— Веднага узнай какво е станало нощес! И най-важното: жив ли е онзи!

Но едва след три дни му съобщиха, че бандитът при залавянето се застрелял. Тези три дни му се бяха сторили три века. Мъртвите не говорят!… Близо седмица обаче той стоя все така нащрек. Като не последва никакъв арест, съобщи в манастира, че всичко е в ред.

Постепенно се успокои. Но преживеният страх го караше да се чувствува жалък и унижен в собствените си очи.

 

 

Залавянето на радиостанцията лишаваше по-нататък Държавна сигурност от техническа възможност да се добере до бандитите. Повече те не се обадиха, а това говореше, че нямат резервен предавател. Естествено центърът няма да ги остави без връзка, но докато им доставят нов, ще мине време. А разузнавачите не можеха да чакат.

Киров дълго обмисляше откъде да изходят. Това го завладя изцяло: мислеше в службата, мислеше по улиците, мислеше до късно в леглото… От първата засечена радиограма досега бяха минали пет месеца. Нима е изключено през целите тези пет месеца да са имали някаква техническа неизправност? И каква може да бъде тя — изтощаване на токоизточника, повреда в някои части?… Възможно е с това сами да са се справили, но ако е нещо по-сериозно, прибягнали са до чужда помощ. И тъй като тук ги познават, допустимо е да са пратили човек в близък град. А това подлежи на проверка!… Той извика помощниците си. Коста беше още с превръзка и блед след раняването, но избяга от болницата — сега ли е за лежане!…

— Заминавате за съседните градове! Ще проверите в лабораториите не са ли донасяни за зареждане чуждестранни акумулатори. В магазините — кои лица са купували сухи елементи и батерии. В радиоремонтните — оставяни ли са части от предавател. Аз ще разуча тук.

Разузнавачите бяха свикнали с лаконичните му, но ясни заповеди и веднага заминаха.

Още на другия ден Коста му се обади, че някакъв поп донесъл преди месец за пренавиване изгорял трансформатор. Бил от любителския предавател на сина му.

Савата веднага замина и разпита подробно радиотехника. Бележката бе издадена на името на Георги Добрев от Ясеново. Свързаха се със селото. Действително техният свещеник се казваше така. Но синът му не беше никакъв радиолюбител.

Киров показа снимката на попа. Техникът я разгледа и поклати глава.

— Не, този е охранен, онзи беше слаб, дребен.

Савата отново се свърза със селото. Втори поп нямаха.

— Тогава е използувал неговото име! — заключи той и се зарадва: щом се крие под фалшиво име, значи частта е на радиостанцията!

Събраха и показаха на радиотехника снимките на всички църковни служители от съседните околии. Той дълго се взира и се спря на двама попове и един калугер.

— Не мога да посоча точно кой е — каза с отчаяние. — Все брадати тези козли и много си приличат.

Все пак това значително опростяваше работата. Савата изпрати Коста и Пешо да проучат поповете и да организират наблюдението им, а сам се зае с калугера. Това беше отец Василий от манастира „Света Петка“.

Киров се върна в града, приготви се набързо и веднага замина за Вълчи дол. С пристигането си в селото отиде при партийния секретар.

— Стоименов, какво представлява този отец Василий от манастира? — попита го той.

— С игумена са нови, от есента, и не ги познаваме.

„Трябва веднага да искам проучване за тях!“ — помисли Савата.

— Може ли да разчитаме там на някого?

— Има още двама души — слугата и овчарят. С последния би могло да се говори спокойно.

— Възможно ли е да ми уредиш среща с него тази вечер?

— Разбира се.

Партийният секретар и Киров впрегнаха една каруца и заминаха за манастира. Като наближиха, Савата скочи.

— Доведи овчаря тук и ме чакай при чешмичката — каза той. — Какъв повод ще намериш?

— „Изгубили“ са ни се овце от кооперативното стадо.

Разузнавачът кимна и се скри в гората.

След половин час Стоименов пристигна с овчаря — нисък побелял старец с живи очи. В устата му димеше къса луличка. Киров се представи като „човек от партията“ — това беше достатъчно за другия. Секретарят отиде при конете. Той го разпита набързо за семейството му, за работата тук. После насочи разговора към целта.

— Дядо Никола, а какви хора се въртят тука из манастира?

— Какво да ти кажа, момче, аз повече съм с овцете и малко ходя там.

— Все пак да ти е направило нещо впечатление, да си видял или чул?…

Старецът се замисли, после изведнъж се оживи.

— Какво ли? — И дръпна по навик от угасналата си вече лула. — Една вечер, имаше къде десет саата, отидох при Живко, слугата, за една тесла. Като се бутах по стаите да го диря, чувам отнякъде нещо така почуква често-често…

— На какво го оприличаваш?

— Чувал съм на гарата такъв апарат, само че по-инак…

— Ти не провери ли?

— Излезе отчето и ме прогони.

— Какво представляват калугерите?

— Живко е повече край них, той може да ти каже.

— Да не ни изложи?

— Никогаж, той е харен човек!

— Можеш ли да го доведеш сега?

— На село си е. Сабахлем се връща. Ще му река да дойде къде обед на Меча поляна.

Разделиха се. Савата намери Стоименов и тръгнаха за селото. Той спря в милиционерския подучастък. Нареди по телефона Коста веднага да пристигне във Вълчи дол, екипиран за лов. Да донесе и за него пушка.

Отиде след това да нощува у един бивш техен ятак.

В два часа Коста долетя.

— Абе какъв е този лов посред нощ?… Златен, ти пак си надушил нещо!

— Надявам се, че сме попаднали на вълчата бърлога.

— Какво — радиостанцията? — сниши глас Коста.

Савата кимна.

— Къде?

— В манастира.

— В „светата обител“!… Чудни са делата ти, господи! — И той с набожен вид се прекръсти.

— Ще отидем действително за глухари, за да не направи впечатление…

Тръгнаха веднага. На разсъмване удариха три глухаря и се спуснаха към водопада. Накладоха огън, седнаха да закусят. Буйната река гърмеше в дълбоката клисура.

— Спомняш ли си?… — наруши мълчанието Коста. — Чудя се как оцеляхме тогава…

Тук през лятото на 1944 година останаха да прикриват отреда от преследващата го жандармерийска глутница. Само точната стрелба на Савата задържаше фашистите. Отредът се изтръгна. Но Коста беше ранен в двата крака. Жандармеристите вече ги приближаваха. Тогава Савата го помъкна на гръб и стреляйки по тях, се спусна в дерето. Когато вече смяташе, че това е краят, дойде му идеята да се скрият под скалата на водопада. Тя беше силно наклонена и струята ги прехвърляше. Така прекараха цял ден, обливани от студената вода, и слушаха как настървено, ги търсят наоколо…

— А ме караше да те застрелям, глупако! — дръпна го Савата за ухото.

— Ти трябваше да се спасяваш, а аз само ти връзвах ръцете.

— Ти би ли ме зарязал така?

— Хм!… За мене няма по-скъпо нещо от нашето другарство!

Полежаха и към обед излязоха на Меча поляна. Овцете бяха се кротнали и сладко хрупкаха младата трева. Дядо Никола се подпираше на гегата и разговаряше с Живко.

Отделиха се със слугата, а старецът отиде да наблюдава пътеката.

— Бай Живко, разкажи ни ти какво става из вашия манастир? — започна Киров.

— Ами какво — нищо особено.

— Какви хора го посещават например?

— Идват отвсякъде и най-вече от околните села.

— А от града?

— Идвали са кои?… Никола горският, поп Гочо, напоследък виждам Дамянов от съвета, жената на фабриканта Хаджисотиров, някои бабички, които не познавам.

Савата и Коста се спогледаха.

— Дамянов и Хаджисотирова защо идват?

— Те при игумена се отбиват, пък знам ли защо.

— А в черквата влизат ли?

— Само жената.

— Нещо да носят или изнасят?

— Тя е идвала с пазарска чанта.

— Пълна, празна?

— Носи я пълна, пък празна я връща.

Савата и Коста отново се спогледаха.

— Бай Живко, а да си чувал из стаите нещо да почуква така особено.

— Абе чувал съм еднъж-дваж.

— Откъде?

— От одаята в дъното, до тая на игумена.

Савата извади бележник и го накара да направи скица на сградата.

— Кой влиза във въпросната стая?

— Най-често отец Василий.

— Нещо да си забелязал да внася или изнася?

— Виждал съм го понякогаш да носи вечер храна натам.

— А да се движат нощем из манастира и около него непознати хора?

— Не съм съгледал… Момчета, вие да не направите нещо, та да загазя?

— Какво да загазиш?

— Да ме изгонят от работа.

— Не бой се. Пък ако искаш, ние ще ти намерим много по-хубава и най-важното добре платена работа. Не виждаш ли, че тук слугуваш само за хляба! Но сега ще стоиш още, нужен си…

Стиснаха му ръка и си тръгнаха. Дадоха поръки и на стареца. Той с готовност ги прие. Оставиха им един глухар и си заминаха.

Вървяха мълчаливо, в гората не бива да се говори. Край селото седнаха в една ливада и запушиха.

— Робска душа е този Живко! — каза с досада Коста.

— А ти какво искаш, всички да имат съзнание като нас ли?… Много хубав човек е дори! Толкова интересни неща ни съобщи, че сега картината ни стана по-ясна.

Той все пак се огледа и сниши глас:

— Да анализираме и обобщим фактите досега. Бандитската група, по всичко личи, се укрива в манастира. Ако съдим по първото пеленгувано радиопредаване, прехвърлена е около началото на декември. Прави впечатление, че малко преди това калугерите на манастира са подменени, може би това не е случайно. Този, когото убихме, изглежда е от нейния състав. Предполагам, сред тях е и Бебо Хаджисотиров — затова и майка му е била тук. За мен вече става ясно, че Дамянов е свързан с групата — заключавам от идването му в манастира, посещението на Хаджисотирова в дома му (вероятно синът й е отсядал там), уверен съм също, че неговата кола е използувана за радиосеансите…

— Кога ще направим блокада да ги приберем?

— Не веднага. Ние не знаем колко души са и тук ли са в момента всички. А изпуснем ли някой, особено пък Хаджисотиров, по-добре гората да хващаме!

— Как ще си изясним обстановката тук?

— Ще помислим… Ние не сме довършили работата си и около Дамянов. Досега сме засекли само Рашид и Пери. Те и двамата вече не са в рудника, а сведения оттам продължават да изтичат, и то много важни, каквито случаен човек не може да предаде…

В селото уговориха специалната си връзка с партийния секретар и си заминаха.

По пътя Коста нервничеше.

— Давай форсмажор, че закъсняваме… — И го изгледа умолително. — Имам среща с Валя, а каквато е, ще ми извади душата!

— Такава ли била работата? — изненада се Савата.

— О-о, не ми дава просто да се спра на улицата със старите си приятелки. И всичко знае — къде съм бил, какво съм правил. Как се осведомява — чудя се.

— Истинско контраразузнаване, а?

 

 

Как да се разбере колко души са бандитите и кога са в манастира всички? — този въпрос занимаваше в следващите дни разузнавачите. Киров претегляше всички възможности, кроеше различни планове. Най-после се спря на варианта с аптекарката.

Срещна се с нея.

— Анче, решихме да се възползуваме от твоята готовност да ни услужиш — каза й той. — Мислим да те изпратим в манастира „Света Петка“.

— Какво, ще ме правите отшелница ли?… — засмя се тя.

— Боже опази.

— Кого да имам предвид там?

— Може игумена. Но главната ти задача е да разбереш има ли външни хора.

— Ясно, нелегални… — съобрази тя.

— Да. Още по-добре — някой от тях…

— Как ще се представи моето пребиваване?

— Лекуваш нервите си. Отпуската ти ще уредим. Най-добре е да бъдеш с някоя роднина.

— Майка ми?

— Не, тя ще те надзирава.

— Леля Петра — вдовица, арабия и обича пътешествията.

— Добре… Ако някой се завърти, ще го водиш по-далеч на едно постоянно, удобно за нас място.

— Ясно. А връзка?

— Всяка сряда и събота ще слизаш в селото да пускаш писма и за продукти. В десет ще се срещаме в стаята на началника на пощата.

Киров й даде пари за разноските и я изпрати.

— И мислиш, че някой ще се улови на въдицата? — отзова се скептично Коста. — Нима ще рискува да си създаде връзка със случайна жена там, където се укрива? Нали това е почти сигурен провал?

— По принцип разсъждаваш правилно. Но аз все пак разчитам, че те са хора, с човешки слабости… Може и нищо да не излезе. Да опитаме обаче сме длъжни.

И той зачака.

Първата среща с тяхната „богомолка“ не донесе нищо. Архимандрит Теодосий се държеше сериозно. Отец Василий, естествено, не беше за нейния ранг. Той се въртеше около леля й. Интересни външни хора не се появяваха.

Но още на втората среща тя съобщи, че като се разхождала предната вечер в района на манастира, пресрещнал я мъж на средна възраст, невисок, як, плещест, с мустачки. Бил облечен спортно, със зелено яке и панталон от фин плат, с гетри. Представил се за геолог. Тя се отнесла сдържано. Определил й среща на следващата вечер. Нейното първо впечатление беше, че не е никакъв геолог — показал подчертана предпазливост, постоянно се оглеждал.

— Утре го опипай внимателно за оръжие — каза Савата. — Ние пък ще направим някои проверки.

Геолог на име Стоичков нямаше тук. На следващата среща Киров й показа снимките на всички геолози в този район. Той въобще не се оказа между тях. Анчето бе напипала вече и пистолета му. Работата ставаше ясна.

— Довечера имаш ли среща? — попита Савата.

— Да. В осем. В малката борова горичка вдясно от манастира.

— Добре, ние ще бъдем там.

Разузнавачите подготвиха всичко за бързо действие. В подучастъка на селото стоеше в бойна готовност милиционерският взвод. А те със смрачаването се добраха предпазливо до манастирската горичка и се укриха в нея.

След половин час Анчето и нейният „любовник“ пристигнаха. Той нетърпеливо я прегърна и започна жадно да я целува.

Тримата се надигнаха и безшумно се приближиха отзад. Савата и Коста бързо, ловко извиха и сключиха в белезници ръцете на бандита, а Пешо метна през устата му кърпа.

Анчето плю с отвращение.

— Прощавай!… — извини й се Киров.

Беше му и съвестно, и болно. В тяхната работа има не само романтика…

— Сега се прибери и чакай! — нареди разузнавачът.

Анчето изчезна в тъмнината. Савата остави двамата си помощници и слезе за вилиса, за да натоварят някъде наблизо бандита и го свалят в селото за разпит.

Когато се върна и подкани заловения да става, той не се помръдна. Наведе се, опипа пулса му. Не дишаше. Прекара ръка по лицето му — кърпата беше смъкната. Кратко светна с фенерчето и картината му стана ясна: бандитът се е захлупил по очи, влачил е лицето си по земята, докато кърпата се е свлякла, а след това е сдъвкал зашитата в яката на ризата му ампула с цианкалий…

Киров тежко изстена.

Вдигнаха трупа и го понесоха. Трябваше да се отдалечат от манастира и да обсъдят… Най-после спряха.

— Какво ще правим сега? — попита виновно, унило Коста.

Савата разпореди:

— Първо, трябва да се даде на бандитите да разберат, че той е убит, за да не се подплашат от предателство. Второ, необходимо е да се запази животът на Анчето. Възможно е този тип да е споделил за похожденията си и да свържат изчезването му с нея. А не можем да я изтеглим веднага, защото ще разберат, че сме ги подушили, и няма да се върнат. Ето защо се налага един от нас да отиде в манастира като „геолог“ и да бди над нея нощес и утре до обяд.

— А не мислиш ли, че той се излага на твърде голяма опасност? — обади се Коста.

— Тя също рискува живота си заради нас! Ето защо сме длъжни да осигурим живота й с цената на нашия! — звънна металическа нотка в гласа му.

— Другарю Киров — обади се Пешо, — теб и Коста ви познава Хаджисотиров. Ще отида аз!

Веднага се отправиха за една близка сонда. Геологът запозна набързо Виденов с тяхната работа и му даде специалната си чанта.

Три часа след като Пешо беше заминал за манастира и се предполагаше, че вече се е настанил, недалеч се чу кратка ожесточена престрелка. „Стреляше“ мъртвият бандит срещу разузнавачите.

Виденов, гостенките, калугерите се разбудиха разтревожени и дълго коментираха. „Геологът“ предложи на изплашените жени да спят в неговата стая, залости добре вратата и легна до прозореца с готово оръжие. Не мигна до сутринта.

Към девет часа Анчето слезе в селото и като се върна, съобщи развълнувана на калугерите печалната вест: видяла как натоварили в един милиционерски камион убит (навярно нощес при престрелката) нелегален.

— И аз дойдох тук уж на спокойствие, да лекувам нервите си! — допълни тя разстроена. — А то какво: стрелба, убийства! Лельо, да си вървим, че ще се разболея още повече!

Те си взеха багажа и си заминаха.

Тръгна по своята работа и „геологът“.