Дечко Миланов
Мъртва хватка (13)

Седма глава
Голямата игра

Киров се разхождаше замислен из кабинета си. От време на време спираше до прозореца, но погледът му се рееше. На лицето му лежеше умора. Така го свариха помощниците му.

— Прибрахме ги! — докладва Коста и като се изтегна на канапето, блажено запуши.

В такива моменти изпадаше в най-доброто си настроение. Продължителната, сложна, филигранна работа в разузнаването малко го отегчаваше. Затова пък беше в стихията си, когато се преследваха и залавяха бандити, когато се арестуваха престъпници, когато „миришеше на барут“. Пешо, обратно, беше бавен, даже малко флегматичен, но търпелив и упорит в обработката на „детайла“, когато трябваше да се събират един по един малките, дребни факти, за да се изгради голямото доказателство. И Киров умело ги използуваше „по специалността им“…

— Извиках от село тъщата на Дамянов, да гледа децата — добави Коста.

В друг случай Савата би го похвалил, но сега сякаш не го чу. Все така стоеше загледан през прозореца.

— Началство, подушвам, че пак нещо кроиш — каза помощникът му. — Щом ходиш като в клетка и гледаш като невменяем, има нещо! — Отиде и свойски го прегърна през рамо.

— Стой мирен — рече в отговор Савата и го притегли до себе си на канапето. Пешо седна отсреща. — Действително замислям такава комбинация: Върбанов ни съобщи, че от техния център се готвели да спуснат група, но вероятно се съмняват за провал. Ние трябва да разсеем това съмнение. Как? Ще проведем една мнима диверсия в рудника и ще им съобщим за нея чрез нашия вестник чрез писмо и по радиото. Значи тройно подсигуряване — две по тяхна линия и едно официално, за потвърждение. И те не само ще се разубедят за провала, но ще си кажат: „Брей, нашите момчета действуват там, не си играят!“ И ще спуснат първата група. Ние ще я заловим и ще им предадем, че слезли благополучно, да пратят и останалите. Разбирате ли? Ще започнем една голяма игра. Ако всичко излезе сполучливо, това ще послужи за нова комбинация, която още не съм дообмислил. Как преценявате плана?

— Златен на мама, та това е… м-м! — каза Коста с театрален жест.

— Ако го осъществим — добави Пешо, — ще вземем изцяло инициативата и ще се реваншираме за всичките мръсотии, които ни направиха…

Савата и Коста заминаха за рудника. С началника на охраната и главния инженер обсъдиха и бързо извършиха „диверсията“. Към баража на подземната река възпламениха в един глух улук взрив и пуснаха вода от тръбите. Веднага участъкът бе изолиран и в него изпратена подбрана аварийна група. Хората, заети с мнимата диверсия, бързо разпространиха в миньорското селище и града новината за нея. Проведоха се кратки събрания, в които се призоваваше на бдителност към врага.

Като се върнаха, Киров седна и съчини за вестника този път не очерк, рецензия или репортаж, а кратко, сухо антрефиле:

Вчера престъпна ръка извърши диверсия в нашия рудник. Нанесени са незначителни щети. Някои от участниците са задържани и се води следствие. Към враговете на народа — зорка бдителност!

Коста го занесе в редакцията. Броят излизаше сутринта.

Извикаха Дамянов на разпит и той отново застана нащрек.

— Каква е тази течност, която намерихме при обиска в стенната ти касетка? — попита го Киров, като му показа едно шишенце.

— Лекарство за сън.

— Я го опитай! — И той поднесе шишето към устата му. Докторът извърна глава. — Лъжец! Я не се излагай! Кому пишеше със симпатичното мастило?

Дамянов се колебаеше.

— На майор Кларк — най-после отговори той.

— На какъв адрес?

— До пост рестант.

— Ти американците ли смяташ за наивни или нас? Ще си даде майор Кларк собствения адрес за кореспонденция!?… Я ми кажи адреса на Запрянов!

„Нима и това знаят!“ — помисли си удивен докторът и отговори:

— „Парчевич“ №43. Допълвам: сведенията предавах чрез него.

— По какъв начин?

— Между редовете на обикновено писмо.

— А кога, как и от кого си получил използуваната от теб шпионска техника?

— Скоро след започване на работа аз изложих на майора своя план и той ми изпрати всичко по пощата. На името на моята приятелка Анчето. Тя не знаеше за съдържанието…

Киров остави на масичката хартия и му продиктува едно обикновено писмо. Взе го и много внимателно, буква по буква го прегледа — страхуваше се да не е изписал някаква условност, код и да го предупреди. Подаде му след това друга писалка, шишето със симпатично мастило и го накара да напише между редовете:

Предавателят ни е повреден, затова ви се обаждаме с молба да препратите донесението в центъра. Групата извърши нова диверсия в рудника. Разбит е баражът на подземната река и е наводнен един от хоризонтите. Има много материални щети и жертви. Това не се скрива и от техния местен вестник „Септемврийско знаме“, брой 20, макар че не се съобщава действителното положение. Подготвяме акцията за окончателното изваждане от строя на рудника. Чакаме указания.

Докато той пишеше, Киров стоеше над главата му и внимателно следеше до изчезването на мастилото. Накара го след това да адресира плика. Коста взе писмото да го пусне сутринта.

— Тази услуга ще се вземе ли предвид, другарю Киров? — попита докторът.

— Ще се вземе, ако се разоръжиш докрай.

Савата изпрати до министерството следната шифрограма:

По наше следствие срещу една американска резидентура е засечен като агент за свръзка архитект Емил Запрянов, ул. „Парчевич“ 43. Молим, поставете го веднага под активно наблюдение. Имаме съображения засега да не се арестува. На негов адрес се изпраща утре от нашия град писмо, което без забавяне трябва да получи.

После извика Върбанов и той му съобщи позивните на тяхната радиостанция и кодовите знаци за връзката им с центъра. Между другото го запита:

— Ще създаде ли неблагоприятно впечатление, ако се обадим на контролния сеанс?

— Няма, ще обясните, че сме имали повреда — отговори другият.

И помисли: сега точно беше настъпил моментът да направи решителната, съдбоносна стъпка в своя живот. Той дълго бе разсъждавал в килията за това… Но да се предадеш достойно в плен е едно, а да преминеш на страната на противника — съвсем друго… А кои са „своите“, кои „чуждите“?…

— Предлагам услугите си, ако ми имате доверие! Нашите са опитни радисти и познават кореспондентите си по почерка…

Киров го изгледа с интерес, доволен. Той още му нямаше достатъчно доверие, но беше принуден да приеме риска. Иначе комбинацията можеше да се проиграе.

Състави радиограмата. В нея съобщаваше, че са имали повреда, затова се наложило да им изпратят донесение чрез майор Кларк. След това предаваше данните за рудника, както в писмото.

Зашифрова я и Върбанов я изчука на контролния сеанс под неговото и на Лили наблюдение. Отговориха им, че са получили радиограма и от посолството. В близки дни изпращат първата група от двама души. Поискаха явка.

„Хванаха се!“ — зарадва се Савата.

— А защо не уточниха координатите и сигналите за спускане? — попита той Върбанов.

— Може би няма да ги парашутират, а ще ги прехвърлят по друг начин.

— Причини?

— Някакво затруднение или по-вероятно съмнение. Затова изпращат и само двама души, а не цялата група.

Киров се обезпокои. Но на другия ден радиостанция „Свободна Европа“ предаде от „достоверен“ източник съобщение за „масов бунт на работниците от един болшевишки ураниев рудник, които избили охраната и администрацията и разрушили съоръженията. Сраженията с пристигнали съветски войски продължават.“

Това го успокои. Изпрати веднага писмо до министерството лъжата да не се разобличава в печата.

От този момент той заживя с постоянната треска на играч, който е заложил „вабанк“ с изгледи да спечели много.

 

 

Киров отиваше замислен на работа… „Да задържим ли двамата бандити?… — питаше се той. — Те ще трябва веднага да се свържат с центъра. А ще успеем ли за едно нищожно кратко време да ги сломим — да получим шифъра и условията за връзка?… Не е ли по-добре да се внедрим към тях и чак след прехвърлянето на основната група да ги арестуваме?… Но ще ни повярват ли те, без да видят поне един човек от хората на Хаджисотиров? В никакъв случай!… На «шефа», естествено, не може да се разчита. Може би на Върбанов?…“

Колкото повече преценяваше обстоятелствата около него и поведението му, толкова повече назряваше решение да го използува. Искаше само докрай да се увери в честността му. С оглед именно на такъв вариант той реши да подготви приемането на групата, пък ако Върбанов в последна сметка се окаже ненадежден, ще ги задържат. Затова заминаха с Коста за горското стопанство при техния сътрудник Атанас. По пътя Савата изложи плана си.

— А няма ли Върбанов да ни предаде? — усъмни се помощникът му.

— Риск има, но без него не може.

Възнамеряваха да използуват Атанас като „ятак“ на бандитите, а те щяха да се замаскират като работници от горското стопанство.

С „ятака“ работата се уреди бързо. Изолираха една от неговите стаи за укриване на групата и му дадоха подробни указания как да се държи. Прегледаха и една близка барака за милиционерите, които ще поддържат блокадата.

Вечерта Върбанов радира паролата и явката за приемането на гостите. Отговориха да ги чакат на втората вечер в нула часа.

Техническата подготовка на комбинацията Киров възложи на помощниците си, а сам се зае с най-важната задача — осигуряването на Върбанов. По-голямата част от времето до самата операция той прекарваше с него. Разпита го подробно за живота му. Направи му впечатление на буден младеж. Бавно, търпеливо Савата плевеше отровената му душа и сееше в нея чисти семена. Разбира се, в него имаше и известно съмнение. Последния ден отново го извика при себе си.

— Довечера приемаме групата от Траунщайн — каза му той. — Искам твоя съвет: да ги задържим ли?

Върбанов го изгледа продължително, с недоумение.

— Защо ме гледаш така?

— Не мога да повярвам, че се съветвате с мен.

— Както виждаш… И то по много сериозна работа.

— Щом мнението ми има за вас някакво значение, ще ви кажа: не е целесъобразно арестуването им, ако целите да заловите и останалите… Но те няма да ви се доверят без човек от нас. И… ако можете да разчитате на мен, аз съм на ваше разположение.

Киров внимателно го изгледа.

— Обмислил ли си това добре?

— Да. Стига вие да ми имате доверие.

Савата мълчеше.

— Ще ти кажа откровено: нямам ти абсолютно доверие, каквото имам към своя приятел Коста например. Но то е достатъчно, за да ти доверя живота си!

Върбанов се развълнува.

— Другарю Киров — обърна се за пръв път така към него той, — вашето доверие има такава цена за мен, че аз виждам смисъла на живота си да се боря само за него…

— Все пак те оставям да помислиш до довечера и да решиш окончателно. Ако ни направиш услуга, животът ти ще свърне в съвсем друга улица. Млад човек си и има смисъл да се бориш за това.

Вечерта Върбанов заяви твърдо своята готовност. Седнаха и най-подробно уточниха линията си на поведение. Савата нареди да приведат в ред външността му и да му дадат оръжието. Двамата с Коста се екипираха като работници. Натовариха радиостанцията и останалия багаж и заминаха за горското стопанство.

Работата за там беше предварително разпределена, Пешо отговаряше за блокадата, те с Коста бяха „вербувани секачи“ на разположение на бандитите, а оперативните работници от сектора заедно с една група от най-смелите и ловки милиционери щяха да стоят в долния етаж на хижата за евентуални действия. Затова временно извадиха оттам живущото семейство.

Пристигнаха по тъмно и бързо, безшумно заеха местата си. Колите откараха на един страничен обект. Подредиха багажа в „нелегалната“ квартира и монтираха радиостанцията.

Времето за приемането наближаваше. Пешо разстави секретните постове. Сетне обхвана с останалите милиционери в широк пръстен мястото на явката — един стар, запуснат чарк. Върбанов, Савата, Коста и Атанас отидоха там половин час по-рано.

Точно в полунощ към чарка приближиха предпазливо двама души, спряха на десетина метра и подадоха паролата — четири кратки почуквания с камъни. Киров им отговори с три почуквания. Те подадоха още две контролни.

— Осемдесет и девет! — обади се ясно единият.

— Деветдесет и осем! — отговори развълнуван Върбанов.

Савата окуражително го стисна за лакътя и го бутна към тях.

— Върбанов, ти ли си? — обадиха се отсреща.

— Аз съм, Славчев.

Гостите приближиха и сърцето на Върбанов неудържимо заби.

— Какви са тези хора с тебе? — попита другият, като посочи към чарка.

— Наши, верни хора.

— Каква е обстановката? Хаджисотиров къде е?

— Ще поговорим при нас, тук е неудобно, наблизо има работници.

Мълчаливо се упътиха към стопанството. Атанас пред тях, Савата и Коста отзад.

Хижата беше по-настрана от постройките, незабелязано се качиха и влязоха в определената за тях стая.

— О-о, добре си живуркате тук! — каза Славчев. — По какви дупки ми се е случвало да се вра…

И те както Хаджисотировата група бяха отлично екипирани и въоръжени. Подредиха багажа си. Между него имаше и портативна радиостанция „РР2“.

„Значи не са разчитали на тази! — помисли Киров. — Действително са се съмнявали!“

— Моля ви, господа, оставете ни за малко сами! — обърна се Славчев към останалите. — Имаме да си кажем нещо наше…

Савата срещна погледа на Върбанов, леко, ободряващо му кимна и излязоха. В коридора каза на Коста да пази, а сам влезе в съседната стая, за да включи подслушвателната уредба. Страхуваше се Върбанов да не извърши предателство.

А вътре той полагаше тежък изпит: неудобство от необикновената, непривична роля, страх, че може неволно да се провали, угризение, че извършва нечестна постъпка, предателство към бившите си другари, и в същото време чувство за достойнство, че е дал рицарска дума на Киров…

— Къде е Хаджисотиров? — попита Славчев.

Върбанов напрегна воля да се овладее.

— Раниха го при последната акция. Раните му се усложниха, може би се получи гангрена и се принудихме да го свалим в града.

— Къде точно?

— Отначало беше у нашия резидент доктор Дамянов, но там стана опасно и са го прехвърлили някъде по селата, къде обаче не зная.

— Какво е състоянието му сега?

— Онзи ден получих сведение: все още зле.

— Къде е ударен?

— В гърдите и единия крак.

— Лошо. А Петков?

— С него стана още по-лошо. Преди седмица тръгна с човек по работа за Бургас. Във влака някакъв тип го познал, дигнал аларма. Опитали се да го задържат, но той светил маслото на двама, скочил от влака и загинал.

— Умрял ли е на място?

— Нашият човек ни донесе, че е умрял — той слязъл на първата спирка и проверил.

— Това е добре. Значи единствен ти остана в строя.

— Така се получи…

Върбанов чувствуваше как се успокоява, отпуска и дори се учудваше с каква убедителност говори, че чак сам си вярваше.

— Нали бяхте в някакъв манастир?

— Наложи се да напуснем.

— Ами кой ще спи при калугерките?

— Манастирът беше мъжки, бе… Там имаше един слуга. Видял ни и като се скарали веднъж с игумена, го заплашил, че ще ни предаде. Аз го очистих, но изглежда са подразбрали: идва някакво ченге, разпитва, души и ние се принудихме да се махнем. Тук не сме зле, само че има много работници, не може да се мърда. А вие как се прехвърлихте?

— С водолазни костюми по дъното на реката.

— Защо не със самолет?

— Много рисковано взе да става. Пък трябваше да създадем край границата и тайник за дублиране на някои сведения. Иначе при повреда на радиостанцията се поражда съмнение за провал… Е, как върви работата при вас?

— Направихме това-онова…

И той подробно му разказа за дейността на групата, като я преувеличаваше чувствително.

— А в какво състояние е подготовката на нападението срещу рудника?

— Вербували сме тридесет и пет души — сигурни, боеви хора. Като ги въоръжим добре и подсилим с една по-голяма наша група, ще му видим окончателно сметката.

— Каква е обстановката там?

— Аз я познавам, но по-добре ще ви информира този едрият, който беше сега с нас. Той е бивш офицер от парашутните войски. Незаменим агент — досега сме го натоварвали с най-отговорните задачи, включително около рудника.

— Ще го повикам после. — И като погледна часовника си, се обърна към своя спътник, който през всичкото време мълчаливо пушеше. — Свързвай се!

Другият все така мълчаливо включи и настрои радиостанцията.

— Какво да предам?

Славчев написа на бележника си текста на радиограмата и му го откъсна.

Преминахме успешно и се свързахме. Засега нищо тревожно. Чакайте доклад.

„Значи съмнявали са се!“ — помисли Върбанов, който бе успял да прочете листчето.

— Повикай сега офицера! — нареди Славчев.

Савата влезе при тях и седна спокойно, с достойнство.

— Да се запознаем: поручик Славчев!

— Костов.

— Какъв чин имате в запаса?

— Капитан.

— Много се радвам. Какво работите?

— След уволнението ми от армията не ми даваха работа. Едва отскоро ме приеха тук за секач.

— Каква е обстановката в рудника във всяко отношение? Докладвайте кратко!

Киров запали цигара и като помълча малко, започна:

— Рудникът има пет хоризонта, единият от които наводнихме. В двадесетте галерии се работи с модерна техника: пистолети, телескопи, самотоварачки, електровози. Въжената линия и трансформаторната подстанция са възстановени. Капацитетът му е много голям. Охраната се състои от един усилен взвод. Караулното е при входа на района. Постоянни постове има на портала, бункера, централния вентилатор, пред разкомандировъчното, травербана и главната извозна галерия, на ЦРП и обогатителната фабрика. Нощно време поставят отделно секретни застави, но не ми е известно къде. Имат и обход. Въоръжени са със съветски винтовки „Симонов“, автомати „Шпагин“, три леки картечници „Дегтерьов“ и една тежка „Горюнов“. Освен това имат и към петдесет души работническа охрана, въоръжени с карабини „Манлихер“, автомати „Сбройовка“ и две „МГ-та“. Това е положението!

— Кратко и ясно! Какъв план предлагате за нападение?

— С какви сили ще разполагаме?

— Вашите тридесет и пет и наши още петнадесет.

— Повече няма ли да има?

— Не.

— Моля за хартия и молив.

Бандитът му подаде. Бързо, с опитна ръка Киров направи скица на рудника, като обозначи постовете.

— Предлагам следния план — каза той. — Десет минути преди началото на акцията се прекъсва телефонната връзка за рудника. На триста метра от него на шосето се поставя заслон от пет човека с картечница. Сетне двадесет души нападат най-напред караулното, обезателно с прилагане на хитрост. Четиринадесет бойци, по двама, обезвреждат постовете при разкомандировъчното, бункера, ЦРП, вентилатора, обогатителната фабрика и особено при травербана и главната извозна галерия, за да попречат на миньорите да излязат навън. Няколко души държат под обстрел с картечница пътя от селището, за да се осуети опита на работническата охрана да се притече на помощ. Пет души остават в резерв. Групата за караулното, след завземането му, разрушава с динамит съоръженията в галериите, обогатителната фабрика, ЦРП, вентилатора. Разбива напълно баража на подземната река и наводнява рудника изцяло. Ние сме по-малко, но ще действуваме с изненада…

— Как ще се придвижим до рудника?

— Ще зависи от това къде ще се срещнем с останалите наши хора.

— Основната група ще бъде хвърлена с парашути.

— Тогава ще ги приемем на Меча поляна, Върбанов я знае. Оттам по познати горски пътеки има три часа път.

— А тези от селата кога ще пристигнат?

— Ще са ни нужни три дни, за да се свържем с тях и те да дойдат на уговореното място. Но трябва поне за още едно денонощие да ги обучим с новото за тях оръжие.

— А след това какво ще правят?

— Някои ще се върнат по домовете си, други могат да станат горяни или пък, ако им разрешите, да се оттеглят през границата с вас. Лично аз имам такова желание.

— Н-да… Върбанов, как намираш този план на капитана?

— Ние сме го обмисляли заедно.

— Н-да… Що пък, планът ми харесва. Само че искам лично да извърша рекогносцировка.

— Когато пожелаете! — прояви готовност Киров.

— Вдругиден. Освен това трябва да видя и този… доктор Дамянов.

— Къде? Тук?

— Ако може.

— Тук да. В града е почти невъзможно — съобрази и Върбанов.

— Само че не в самото стопанство — допълни Савата. — Той е известна личност и могат да го познаят. Ще намерим подходящо място наоколо.

— Да, трябва да го пазим. Това е най-ценният ни човек. Без него сме с вързани очи и ръце — отново се намеси Върбанов.

„Все още се съмняват — помисли Савата. — Искат сигурно да проверят и за Хаджисотиров.“

— Как ще дойде той? — попита Славчев.

— Има кола. За колко часа да го извикам?

— За двадесет и два, преди да тръгнем за рудника.

Славчев изпрати своя помощник с Атанас да отнесе в тайника доклада му до центъра, а сам легна да спи.

Савата и Коста отидоха при Виденов.

— Искат среща с доктора — съобщи им с въздишка Киров. — Кого от вас ще прекръстим?…

Разузнавачите се спогледаха изненадани.

— Аз съм млад, при това рус — никаква прилика с Дамянов. А те може би го познават по снимка — забеляза Пешо. — На всичко отгоре не ме бива за артист. Само Коста е за тази работа…

— Но двамата ме видяха сега — обърна внимание той.

— На светло не са те видели, а гласа ти изобщо не са чули. Срещата ще направим навън, нощта — успокои го Савата. — Само едно ме безпокои — езикът. За проверка може да говорят на немски и да те разпитват за Германия.

— Че аз Германия познавам само на карта. А колко зная немски: от гимназията чат-пат и един зачот от университета, колкото да изкарам за бой…

— Да вземем някой от града — предложи Пешо, — например учителя Ганев?

— Те ще го разпитват повече за шпионската му дейност и не е удобно да въвеждаме външен човек. Може да се обърка и провали.

— Другарите от сектора не знаят ли немски?

— Питах ги.

— Гледай ти как ще засечем и ще се изложим за дребна работа! — въздъхна Коста.

— Ето защо трябва да изучаваме езици! — забеляза Савата. — Аз от снобизъм ли кълва английския. Защото ще дойде ей такъв момент и ще ти потрябва повече от всичко… Нямаме време да търсим друг човек, Коста, стягай се! Ако те заговори на немски, ще му сдъвчеш две-три изречения и ще обърнеш на български. Кажи, че откакто си се върнал от Германия, не си обелил немска дума и си го позабравил.

— Ами ако иска да го заведа при Хаджисотиров?

— Ще му кажеш, че е в далечно село, а заминаваш по работа в София. В краен случай ще тръгнеш, пък ще повредиш колата. Като почне да се разсъмва, той сам ще се върне… Сега слез в града. Разпитай подробно Дамянов за Берлин и Германия. Поупражнете и езика. Прочети нещо от енциклопедията. Гримирай се като него и утре вечер бъди тук с неговия опел.

Те се разделиха и с тревога зачакаха срещата с мнимия доктор Дамянов…

Тя мина прилично. Коста направи сполучлив дебют в драматична роля — нещо ново в досегашното му амплоа. Държа се почти като „натурализиран германец“. Когато го поздравиха, той отговори на чист немски език, но като видя, че загазва, ловко прехвърли разговора на роден български с лек родопски акцент… Малко говориха и за Германия, но пък най-подробно го разпитваха за шпионската му дейност. А тук той беше в „артистичната“ си стихия. Поинтересуваха се и за състоянието на Хаджисотиров. Не поискаха да го видят. Само го поздравиха и му пожелаха скорошно оздравяване.

След срещата Савата, Върбанов и Славчев заминаха за рудника. Пристигнаха на разсъмване. През деня се укриваха в един плевник и оттам подробно го разгледаха с бинокъл. Славчев остана доволен.

— Капитане — обърна се той към Киров, — планът ти е безупречен!

Като се върнаха вечерта в стопанството, им нареди да съберат хората от помощната група след три дни. На четвъртия определиха да приемат своите, а на петия през нощта да извършат нападението на рудника.

 

 

Но докато всичко до този момент се развиваше по плана на разузнавачите, изведнъж работите се объркаха. Действително американският военнотранспортен самолет премина в уреченото време границата ни, нашите изтребители обаче го сподириха веднага и той набързо изтърси бандитите далеч от определеното място.

Посрещачите напразно чакаха до сутринта. Радираха в центъра, оттам съобщиха, че са ги пуснали. Дадоха им нова явка. Но скоро от центъра се обадиха, че въпреки упоритото търсене не се отзовали. Предполагаха, че радиостанцията им при падането или е повредена, или загубена. Наредиха те да ги издирят.

Това възложиха на Савата. Двамата с Коста излязоха от района на стопанството и бързо се отправиха за града. Пътуваха мълчаливо. Бяха и ядосани, и обезпокоени. Преди всичко налагаше се да се откъснат от групата на Славчев. Как ще се оправи Атанас самичък? Дано Пешо съумее да ръководи работата отстрани…

— Оставихме питомното, за да гоним дивото! — изрази тревогата и на двамата Коста. — Кой знае къде са се запилели!

— Това е и хубаво, и лошо — отговори Савата. — Хубавото е, че няма да могат веднага да се свържат с надеждни укриватели; лошото е, че ще избягват контакт с хора, а това ще ни затрудни да се внедрим към тях. Освен туй могат и да прехвърлят обратно границата.

Помълчаха. Коста пушеше нервно.

— Трябваше да предупредим летището да не безпокоят самолета — каза той.

— Мислих. Но каква е гаранцията, че това е именно този, а не друг самолет?…

Замълчаха отново.

— Как смяташ да ги заловим? — попита Коста. — Предлагам основно прочистване на местността.

— Не. Първо, районът е много обширен, с гъста гора и това би ангажирало значителни сили. А резултатът е несигурен, само ще ги подплашим и прогоним. Освен това един такъв шум е и неполитичен. Ще възприемем класическия, изпитания вариант — агентурата!

Щом пристигнаха в службата, Киров се свърза с подучастъците, заставата, летището и уточни приблизително района на спускането им. После вдигна на крак граничарите, милицията, едно поделение от вътрешни войски, отредите за съдействие и по набелязания от него план блокираха всички изходни пунктове, за да им попречат да излязат. Поставиха и секретни постове на предполагаемия техен път. След това обходиха всички кошари, хижи, горски стопанства и други обекти, където те биха потърсили връзка. Активизираха сътрудниците на службата. И зачакаха.

Минаха два-три дни. Коста нервничеше.

— Докога ще висим така?

Савата отговаряше спокойно:

— Те сигурно се спотайват, защото чакат да се уталожи обстановката около тях. Но скоро храната им ще свърши и „гладният“ ще ги подгони. А трябва да вървят и по изпълнение на задачата си — да търсят групата на Славчев.

— Може и да са се измъкнали към вътрешността или пък през границата.

— Не е изключено, но трябва да се убедим в това. А където и да отидат в страната, все някъде ще си покажат рогата. Аз обаче предполагам, че те ще се въртят наоколо: нали трябва да нападат рудника!

Ала и той се безпокоеше. И все пак беше уверен!…

Ето още следващата нощ им съобщиха, че бандитите се натъкнали на засада. Един от тях бил убит. Останалите изчезнали.

Киров бързо организира преследването на групата, но скоро загуби следите й. Намериха само два големи сандъка с оръжие, хвърлено с парашути.

През следващите нощи бандитите се натъкнаха на още едно-две места. Станаха престрелки. След това за известно време не се обадиха.

— Изтървахме ги! — тюхкаше се Коста. — Ето ти твоя „класически“ вариант! Защо не ги погнем, да не им дадем да си отдъхнат!

— А може и петите им да видим… Те разбраха, че са в обръч, и отново се спотаиха. Но „гладният“ ще ги подгони пак.

И той не се излъга. След няколко дена един овчар им съобщи, че на кошарата му идвали двама от бандитите, разпитвали за разположението на района и му поискали храна.

— Както ми казахте, дадох им малко хляб и сирене и ги подплаших, че наоколо пиле не може да прехвръкне.

— Хубаво, дядо Стамене! — сложи ръка на рамото му Киров. — Като дойдат пак и поискат да ги изведеш от блокадата, ще кажеш, че си стар, недовиждаш, а и не можеш да напуснеш стадото. Но няма да им предлагаш друг човек, нека те сами ти поискат.

— Харно, сине! — кимна старецът.

Киров и неговият помощник се установиха наблизо, за да поддържат бърза връзка с него.

— Няма ли да заловим двамата? — попита Коста.

— Не. Останалите ще изчезнат.

Пак зачакаха. Вечерта Коста слезе в горското стопанство да провери какво е положението там и донесе нерадостна вест — при тях беше станал провал. Атанас се свързал непредпазливо с групата в долния етаж, единият от бандитите го проследил и разкрил. Опитали се да избягат, но при престрелката той бил убит, а Славчев заловен.

Това усложняваше твърде много работата. Сега Савата и Коста не можеха вече да се представят като техни пратеници пред търсените. Трябваше да действуват самостоятелно.

А още на другата нощ двамата бандити отново се явиха при дядо Стамен. Поискаха му много храна.

— Нямам толкова, момчета — отговори им със съжаление той. — Тая власт ни разори. Мога да ви купя, ама и с парите съм кът.

Дадоха му пари. Той скри нощните си гости и тръгна за селото.

— Стария! Решиш ли да ни предадеш, дома ти ще затрием! — предупредиха го строго те.

— Ка щяло, момчета! Та моят син беше офицерин преди Девети! Лежа и в затвора след това. И досега го гледат накриво и не му дават работа — успокояваше ги дядо Стамен, но на самия него по гърба му полазиха мравки от тази мрачна закана.

Бандитите много не му повярваха и щом той замина, веднага напуснаха кошарата и се установиха наблизо, за да я наблюдават.

Дядо Стамен се завърна призори, натоварил магарето си с две торби храна. Като видяха, че след него няма милиция, нелегалните се поуспокоиха, но все пак останаха нащрек. През деня единият продължи да наблюдава кошарата, а другият тръгна по следите на стареца, когато той изведе стадото на паша.

Това затрудни разузнавачите да се свържат с дядо Стамен. Походиха известно време след тях и се отказаха.

— Няма смисъл — рече Киров. — Едно съмнително негово изчезване може да провали всичко. Щом го проверяват, значи възнамеряват да го използуват. А довечера той сам ще намери възможност да дойде при нас.

Действително след полунощ старецът пристигна на уговореното място.

— Взеха храната — докладва той — и поискаха да ги преведа през блокадата. Даваха ми и пари. Аз отказах. Тогава ми рекоха утре вечер да им доведа сина.

Разузнавачите се спогледаха доволни. Отделиха се настрана да се посъветват.

— Кого ще внедрим? — попита Коста.

— Аз ще отида — каза Савата.

— Ти луд ли си?! А после секторният началник?!…

— Докладвал съм му в общи линии нашия план и той ми е дал пълномощия да действувам според обстановката.

— Но едва ли и такива…

— С друг, чужд човек не е изключен провал. Видя, оставихме Атанас само да пази онези и каква авария стана, камо ли да бъде подложен на тежки изпитания.

— Тогава ще отида аз.

— Ти пък ще прибързаш нещо и ще направиш гаф. Не, ще отида сам!

Коста остана край кошарата, а Савата замина с дядо Стамен за селото. Из пътя подробно се осведоми за семейството му, за историята на селото. Като пристигнаха, запозна се и с обстановката. Изобщо грижливо подготви легендата си.

Вечерта се преоблече, снабди се със съответни документи и се върнаха на явката. Уточниха се с Коста по всички въпроси за по-нататъшните им действия, по връзката и отидоха на кошарата.

Дядо Стамен представи на бандитите своя „син“ Павел. Те го оглеждаха изпитателно, гледаха и стареца, види се, сравняваха ги.

— Не си приличате нещо! — подхвърли единият.

— Той се е метнал повече на майка си — каза дядо Стамен.

— Дайте си документите! — подкани другият.

Дълго разглеждаха паспортите им. Но всичко си беше в ред, с тая разлика, че снимката на Павел изкусно беше подменена с друга — на Киров. Проверката продължи. Единият от бандитите изведе стареца в съседната стая.

— Къде се намира къщата ви в селото? — запита вторият Савата.

— В центъра, до селкоопа.

— С колко стаи е?

— Три.

— Твоята какво изложение има?

— Източно.

— Жена ти как се казва?

— Ана.

— Деца?

— Едно момче.

— Име, години?

— Дончо. На седем години.

Бандитът отиде в другата стая. Зададе същите въпроси и на стареца. После се върна. Проверката продължи. За какво ли не го разпитваха още: като се започне от имуществото вкъщи, мястото му, та се стигне до имената и биографиите на ръководителите в селото. После ги събраха отново и продължиха с кръстосан разпит. От време на време подхвърляха, че не са баща и син, и следяха за ефекта.

Най-после Киров не издържа:

— Вие ще престанете ли с този просташки разпит?

— По-кротко, че…! — закани се единият, като показа автомата си.

— Кого заплашваш ти, бе господинчо! — извика ядно Киров и докато те се опомнят, дулото на неговия „Стар“ се мярна пред изумените им погледи.

— Горе ръцете!… Тате, обезоръжи ги!

Дядо Стамен им отне оръжието. Бандитите стояха объркани и уплашени. От предишната им самоувереност не бе останала и следа.

— За какво сте ме извикали: да ви бъда полезен ли с нещо или да ми задавате идиотски въпроси?… Извинете, аз съм офицер и не ще ви позволя повече това.

И като наметна на рамо връхната си дреха, подхвърли от вратата:

— Тате, върни им оръжието и веднага да се омитат оттук! Нека си чупят главите!

Двамата бандити се съвзеха от този неочакван обрат и се спуснаха след него.

— Павле… господин капитан! Молим ви, ама ние… Нали разбирате… от предпазливост.

„Павел“ се спря, поколеба се и се върна.

Този ход на Киров изведнъж промени отношението към него. Седнаха. Почерпиха го цигара.

— Веднага разбрахме, че сте офицер, и то какъв! — каза с възхищение единият.

Заговориха за военната служба. „Павел“ въздишаше по „доброто старо време“. Преминаха на положението в страната. Накрая го запитаха:

— Ще можете ли, господин капитан, да ни измъкнете от този район и да ни преведете на местоназначението?

— Ще се опитам.

— Какво трябва да се направи?

— Преди всичко да разузная и да избера мястото за промъкване през блокадата.

Уговориха среща след два дни и той си замина.

Като се видяха отново, Киров им представи положението в най-черни краски: районът бил плътно блокиран, започнали вече и претърсване.

— Аз зная най-недостъпните пътеки, тук съм отрасъл, ловувал и ще намеря пролука в обръча. Не гарантирам само срещу изненади от засадите…

Тръгнаха за основната група. Пътуваха повече от три часа. Киров внимателно оглеждаше пътя, за да се ориентира за него след това… „Отдалечихме се много! — мислеше с тревога той. — Как ще се свържа с Коста, с другите?… Май ще се наложи да действувам сам.“

Пристигнаха в стана на групата след полунощ. Двамата го оставиха и отидоха при шефа на доклад. Най-много от всичко Каранешев се интересуваше от личността на Павел. Въпреки категоричните уверения на двамата, той прояви недоверие към техния водач. И се зае още веднъж да го провери.

Започна също с разпит. Киров отговаряше сдържано, с достойнство, когато се отнасяше до информация, но щом във въпросите пролича съмнение и тенденция за проверка, той реагира отново. Иначе угодничеството щеше да събуди по-голямо подозрение.

— Извинете, господине — отговори остро той, — но на такива глупави въпроси аз вече достатъчно отговарях и те съвсем ми омръзнаха!

— Налага се да отговаряш!

— Престанете да ме обиждате по такъв просташки начин, защото няма да ви окажа никаква услуга! И без това не се натискам!…

— Сега ти си в ръцете ни!…

— Какво от това?

— Може да ти се случи нещо!…

— Не ме плашете! Аз съм бил на фронта и неведнъж съм гледал смъртта в очите.

Каранешев го остави. Но на другия ден го обезоръжиха и вързаха. Следобед шефът дойде и като го изгледа с ехидна усмивка, подхвърли:

— Здравей, другарю!…

Киров трепна вътрешно и застана нащрек. Изгледа го учуден, после също се усмихна иронично и отговори:

— Здрасти, другарю!

— От направената проверка установихме, че не си никакъв Павел, син на дядо Стамен, а служител от Държавна сигурност! — продължи другият.

Киров по-скоро почувствува, отколкото разбра, че в този именно момент се решават неговата съдба, животът му. И като събра цялата си воля и духовна мощ, само презрително се усмихна.

— Защо се излагате? — подхвърли иронично.

— Ще видим дали ние се излагаме, но ти вече се изложи!… Казвай с каква цел те изпратиха при нас!

— За да ви поздравя с „добре дошли“! — отговори в тон Савата.

— Не се шегувай, защото ще плачеш.

— Едва ли. А вие просто страдате от халюцинации!

Но си помисли: дали дядо Стамен не го е предал — били са го и са го принудили?…

Дълго още шефът го съветва, увещава, заплашва да признае. Но не загатна никакви подробности и не посегна да го бие. И с чувство на разузнавач Киров разбра, че всичко е шантаж.

Вечерта шефът отново го извика.

— Води ни! — каза той.

— Служител от Държавна сигурност не може да води бандити! — отговори му иронично Савата.

— Води ни или… — И той се улови за кобура.

— Без доверие, вързан, няма да ви водя! — заяви решително Киров и седна.

— Няма ли? — извика злобно шефът и извади пистолета си. Под окото му заигра нервна жилка.

Затворът сухо изщрака.

— Пред мен! — каза късо той.

Киров се надигна. Загорялото му лице леко пребледня, но остана спокоен. Строен, плещест, той се изправи и тръгна с леко отпусната, но сигурна походка. В главата му пак нахлуха рой мисли. Съмнението, че дядо Стамен го е предал, отново го завладя.

— Стой!

Киров спря и спокойно се обърна.

— Признай и ни изведи, ще те пощадим! — каза му шефът.

— Стига с тези комедии! — отговори твърдо той.

— Не ти ли е жал за живота?

— Не, защото, докато вие, господинчо, сте се излежавали във вилите на Бавария, аз съм омитал тук арестите и затвора. И на всичко отгоре ще се гаврите!…

Шефът се колебаеше.

— Говори! — подкани го той.

— Хайде свършвай! — каза глухо Киров.

Ръката на шефа се надигна, той се целеше…

Савата се наведе леко напред, за да посрещне куршума.

Два последователни изстрела раздраха нощната тишина.

Киров постоя миг вцепенен, в очакване да падне, и изведнъж сърцето му лудо заби… „Шантаж! И това е шантаж!… Дядо Стамен не ме е предал!…“

Шефът го изостави и отиде при групата. Нещо се съвещаваха. След малко дойде, отвърза го и каза:

— Извинявай, но нали разбираш, за нас ти си непознат човек!…

И Киров ги поведе. Избираше най-затънтените пътеки. При всяко уж съмнително място спираше, правеше знак да залегнат, а сам отиваше напред „да разузнае“, и отново продължаваха. На две-три места нарочно ги натъкна на засадите. Станаха престрелки, но неговите хора, по всичко личеше, стреляха заради него във въздуха… Нямаше смисъл да ги води повече върху засадите. Само ще засилва подозрението.

В същото време непрекъснато търсеше възможности сам да обезвреди бандитите. Но такива не му се удаваха. Нощно време пътуваха, а денем, докато спяха, часовите непрекъснато го следяха. Не бяха му гласували пълно доверие!

Отначало той ги въртеше в обръча на блокадата като в омагьосан кръг. Но шефът се усъмни. Накара го да уточни местоположението им по картата и непрекъснато следеше маршрута. Това принуди Киров да ги изведе от блокадата. Решението криеше значителен риск: ако го ликвидират, ще се измъкнат задълго. Но трябваше да рискува.

Като излязоха от обръча, доверието към него порасна. Разбира се, не му върнаха пистолета, не го поставяха на пост, но и не го следяха така зорко.

И ето, когато веднъж по обед на пост застъпи единият от неговите първи познайници, а другите изпозаспаха, Киров стана. Пи вода, отиде и седна при него, като вадеше кутията с цигари. Почерпи го, но не подаде огън. Онзи остави на тревата автомата си и се забърка за запалка.

В този миг с остър саблен удар през гърлото Савата го просна и го доуби с ножа му. После с неговото оръжие отиде към дерето при останалите.

Те се бяха натъркаляли и спокойно спяха. Някои дори похъркваха.

Савата отвъртя капачките на две-три отбранителни бомби и залегна зад височината. Хвърли първата. Когато тя избухна и бандитите наскачаха сънени и объркани, метна и останалите. После скочи и започна да покосява оцелелите с автомата. Някои се опитваха да стрелят, други да бягат, но с настървение, в което бе вложил цялата си злоба, омраза и презрение, разузнавачът ги настигаше и избиваше методично, хладнокръвно, докато ги довърши. Всичките. Само шефът Каранешев остана ранен. Обезоръжи го и го върза.

После седна на възвишението и като изтри обилната пот от лицето си, запали цигара и жадно засмука. Устата му беше пресъхнала. Ръцете му трепереха.

Чули изстрелите, скоро дойдоха дървари. Чрез тях се свърза с Коста. Пристигнаха колите. Натовариха труповете, оръжието, багажа и тръгнаха за града.

Савата се прибра у дома призори. Цялото напрежение — безсънието, умората, вълненията, — което досега преодоляваше с усилие, изведнъж го покоси като с автомат. Едва влязъл в стаята, той се строполи и заспа тежък, непробуден сън.

 

 

Минаваше обед, когато Коста влезе в стаята на своя приятел и го задърпа. Не беше лесно да го събуди.

— Сава, ставай, началството те вика!

— Къде е? — измуча Киров и като затвори отново очи, обърна се на другата страна.

— В службата. Нещо е ядосан.

— За какво?

— Кой го знае.

Савата се избръсна, изкъпа и преоблече набързо. Тръгнаха към околийското.

Секторният началник го посрещна с укор от вратата:

— Киров, какви са тия работи, които вършите?

— Какво вършим? — отговори спокойно Савата.

— Освен дето „живи ги ловим“! — подметна любимия си израз Коста.

— Залавяте бандити, а на нас не докладвате. Трябваше тази сутрин случайно, по телефона, и то от деловодителката да разбера!

— Че защо да се хвалим предварително! Ние едва нощес се прибрахме и щяхме да ви съобщим. А щом сте се осведомили от Лили, още по-добре. Тя може не по-зле от мене да… докладва!…

— Не е то така, трябва да се спазва редът!… И да се рапортува веднага!… Освен това провеждате големи и отговорни комбинации, които следва да се утвърдят от сектора, дори от министерството. А ти самоволно решаваш тия въпроси.

— Общия ни план вие сте утвърдили. Но в него настъпиха някои непредвидени от обстановката промени. Нима трябваше да сляза от балкана и да ходя чак в сектора, да чакам ред с папките пред кабинета ви?…

— Не е въпрос до формалното разрешение, а до оказване помощ от по-висшестоящата инстанция.

— Трябваха ни хора за проследяването — поискахме ви. От друга помощ не сме имали нужда — не сме и търсили.

— Не, ти проявяваш прекалена самостоятелност!

— Не съм свикнал никой да ми връзва гащите.

— Още повече, когато неговите собствени се държат хлабаво — обади се и Коста.

— Я ти по-добре мълчи! — сряза го секторният. — Че ако не беше се върнал Савата да върже твоите гащи, задникът ти щеше да лъсне! (Коста сконфузено замълча.) А ти, Киров, не зачиташ много ръководството!…

Секторният началник беше все още ядосан, но когато по негово искане Савата му разказа как са осъществили комбинацията, гневът му мина.

— Браво! — не скри възхищението си той. — Мислех да те наказвам, дяволе, но не ми дава сърце.

— То да пада често такава „жътва“, пък вие ме наказвайте! — отговори леко развеселен Киров.

Секторният посегна към телефона.

— Да се обадим на другаря министър, а?

Савата иронично се усмихна.

— Ами обадете се, аз нямам нищо общо с него.

Секторният поиска бърза връзка.

— Ало, другарят министър ли е?… — надигна се от канапето той и застана мирно. — А, няма ли го?…

„Язък!“ — помисли с ирония Савата.

— Докладва Флоров! Флоров, да! Предайте му, че в моя сектор заловихме опасна банда от изменници на родината — останалите трима от групата на Хаджисотиров и седемнадесет нови… Тъй вярно, следва най-подробен доклад!…

„Ето защо искаш ти да «оказваш помощ»!… — мислеше си Савата. — За да се присламчваш към чужди успехи…“

Обземаше го някакво отблъскващо чувство към този човек. И болка, че бе паднал в очите му. А трябваше да работи с него.

— Другарю Флоров — обърна се той към него, — имам идея за една нова комбинация, но не зависи само от мен, та искам вашата „благословия“.

— Да чуем.

— Мисля да извършим фиктивно проектираното нападение на рудника. Ще съобщим за него в центъра, като ги уведомим, че групата е разгромена и само няколко души са се спасили. Между тях ще бъдат Върбанов (той е съгласен, ще го съдим задочно) и един или двама оперативни работници. По засечения канал те ще се прехвърлят през границата за работа всред нашите емигрантски кръгове. Единият предлагам да бъда аз, ако ме намирате за подходящ.

— Какви езици владееш добре?

— Руски, немски и английски.

— Идеята ти е отлична, но трябва да се утвърди от министерството. Ще заминем да я докладваме.

— Налага се обаче веднага, ако се забави нападението, в центъра ще се усъмнят.

— А кога е целесъобразно прехвърлянето ви?

— След приключването на процеса. Докато не бъдат изпълнени смъртните присъди на главните обвиняеми, ние няма да бъдем спокойни там — могат да ни провалят. Освен това трябва да мине известно време, за да се създаде впечатление, че групата, отскубнала се от разгрома, дълго е била преследвана и в редица схватки останалите са заловени или убити, а сме останали само ние.

Савата даде някои указания по подготовката на следствието и веднага замина за София.

Като прецениха хода и реализацията на разработката, от министерството изцяло одобриха плана. За участниците остана да помислят допълнително.

Киров се върна и започна осъществяването на комбинацията.

Още през нощта инсценираха нападението на рудника, като използуваха малко, но доверени служители от охраната и милицията. За създаване на пълна илюзия натъркаляха из района няколко трупа на убитите от Савата бандити.

След два дена в местния вестник се появи следното кратко съобщение:

Група изменници на родината, спуснати с парашути от Западна Германия, направиха опит да нападнат нашия рудник. Повечето от бандитите са убити или заловени от охраната. Преследването на останалите продължава. Да даваме достоен урок на враговете на мирния ни труд!

После Савата накара Дамянов да напише със симпатично мастило ново писмо до архитект Запрянов, в което се съобщаваше, че групата е нападнала рудника и унищожила редица съоръжения, но самата тя е претърпяла тежки загуби. Пропаднали са и двата предавателя, затова не могат да осъществяват вече радиовръзката. Оцелелите се изтеглят към границата. Някои са заловени живи и затова тук се очаква провал на цялата резидентура. Ако не се обадят в скоро време, това значи, че провалът е станал.

Дублираха донесението и чрез разкрития тайник, като го поставиха под наблюдение. Установиха, че той се обслужва от каналджията на Хаджисотировата група.

Пуснал писмото до Запрянов, Савата изпрати в министерството шифрограма архитектът да се проследи и след срещата му с майор Кларк да се арестува и изпрати на тях за следствие. Той изигра вече ролята си.