Дечко Миланов
Мъртва хватка (11)

Пета глава
Смяна на инициативата

Бойчински вървеше към Дамянов и в съзнанието му отново изплува споменът за онази кошмарна вечер. С треперещи ръце отвори портата и влезе в двора. На позвъняването му се отзова самият домакин и не без изненада попита:

— Как така се накани?

— По работа — отговори той спокойно, вече овладял се.

Влязоха в кабинета.

— Аз помислих, че няма да се върнеш вече… — призна докторът.

— Къде ще отида, като се насадих с тази декларация…

— Ами защо се държа така тогава?

— Дойде ми изневиделица и се уплаших, обърках се… Искам да поговоря нещо с господин Хаджисотиров.

Дамянов го изгледа проницателно зад очилата.

— Той замина.

— А кога ще се върне?

— Няма скоро. Какво има?

— Добре, на тебе ще кажа, пък ти ще вземеш мерки. Подсилиха охраната с още тридесет души; да не се изненадате и мене да вините после. А ето тук и сведенията, които той поиска.

Старшината извади от джоба си запечатан плик и му го подаде.

— Ти имаш ли достъп до геоложкия пункт? — попита го Дамянов.

— Имам.

— Можеш ли да дигнеш някаква карта оттам или пък да я преснемеш?

— Трудно, но ще опитам. Не разполагам обаче с фотоапарат.

— Ще ти дам пари да си купиш. Пък и за лични нужди.

— Много добре. Аз, както е казал оня, обичам да харча чужди пари.

Засмяха се. Дамянов му брои три хиляди лева срещу разписка.

— Мина ли ти от боя? — попита го той.

— Минава полека. Не се шегува този Хаджисотиров ей, опасен човек!

Бойчински излезе и отиде на среща с разузнавачите…

Трябваше на всяка цена, и то бързо, да разберат в града ли е шефът на бандата! Имаше вероятност Дамянов да не се е доверил на старшината.

— Ще направим негласна проверка у доктора — раждаше се планът в главата на Киров.

— Ами те? — запита Пешо.

— Ще ги отстраним. Ти организирай Мария веднага да замине с децата на село.

— А по какъв начин?

— Някакъв комшия да се завърти около майка й, да я пита идват ли й внуците, не тъжи ли за тях. Да каже, че отива в града, какво ще заръча. Тук пък ще предаде, че на бабата й е домъчняло за тях, не е добре и иска да й отидат на гости… Щом те заминат, Коста чрез председателя на съвета ще „командирова“ Дамянов в околията. Нашите ще бъдат подир него — тръгне ли обратно, ще ни предупредят…

Всичко бе уредено точно и бързо. Така се случи, че всъщност Дамянов откара семейството си на село.

Когато къщата им се опразни, вечерта разузнавачите разставиха внимателно блокадата и влязоха. Обиколиха набързо стаите — човек нямаше. Значи Хаджисотиров действително беше си заминал. Направиха грижлив обиск. В кабинета, в замаскираната стенна касетка на доктора, откриха важни веществени доказателства. Между тях донесение от обогатителната фабрика, което съдържаше и общи данни за работата на целия рудник, и сведения за извършените вредителства в него. Беше написано на ръка с едър, красив почерк. Изглежда Дамянов го е получил скоро и още не е успял да го предаде. Фотографираха всичко, приведоха в ред дома и напуснаха.

Кой е авторът на донесението? За изясняването на тази задача Киров отиде в обогатителната фабрика. Характерът на сведенията водеше главно към химиците и лаборантите. Той взе дневниците, в които вписваха резултатите от изследванията си, саморъчните им автобиографии и ги сравни с донесението. Графологическата експертиза откри следващия, пети поред агент на шпионите след Рашид, Пери, Пешев и Бойчински. Химичката Диамандиева!

 

 

Разузнавачите разбраха, че от града няма да могат вече да установят колко са и къде са в момента бандитите. Решиха отново да пренесат работата в манастира. На другия ден следобед Савата и Коста заминаха за Вълчи дол.

За да не влязат по светло, спряха край селото и се излегнаха в една ливада. Наоколо пъстрееха треви и цветя, жужаха пчели, ухаеха край пътя цъфналите акации. От близката гора, потънала в свежа зеленина, се обаждаше див гълъб. Майското слънце догаряше в залез.

— Пролет!… — въздъхна Савата, отметнал назад ръце.

— Чудя се как можеш още да се възторгваш от такива неща — каза Коста.

Савата помълча, отговори замислен:

— Защо пък? Във всяка работа се крие поезия, щом човек й се отдава с любов и увлечение.

— Нашата е проза.

— Напротив, в нея също има романтика. Тя е в изкуството на надхитряне с врага…

Вилисът забръмча и скоро се гмурна между къщите, потънали в бялата пяна на разцъфтелите овошки.

Оставиха колата и като се прокрадваха из неравните тъмни улички, поеха през гората към манастира.

Завариха дядо Никола да вари пред кошарата мляко.

— Ха добре сте ми дошли! — посрещна ги радостно той. — Идвате навреме.

— Заради млякото ли? — пошегува се Коста.

— И заради него.

Влязоха в стаичката да не ги види някой. Старецът свали котлето от огъня и го надроби с топъл качамак. Даде им по една дървена лъжица. После отиде да доведе Живко. Върна се след половин час.

— Дядо Никола, прощавай, ама ние май преполовихме котлето! — посрещна го с виновна усмивка Савата.

— Като партизани сме яли така и много ни се услади — заоправдава се и Коста.

— Здраве да ви е, момчета! Мляко има, ще сваря още.

— Е, разказвайте сега, другари.

— Никакви особени хора не са идвали през това време в манастира — каза дядо Никола, — но Живко е видял вече шумкарите.

— Бандитите ли?

— Аха.

— Кога стана това?

— Преди три нощи — обясни Живко. — Събудих се и тръгнах по нужда. Гледам през прозореца — от гората идва човек. Изкачи се по стълбите на горния кат и влезе в коридора, дето е стаята на игумена и оная, съмнителната.

— Въоръжен ли беше?

— Не стърчеше нищо. Не се и виждаше добре, тъмно… Постоях още така. След малко пак излезе човек, но същият ли, друг ли — не можах да разбера. Отиде към гората и се върна след един-два часа.

— Имаше ли тази вечер богомолци в манастира?

— Имаше, но те бяха в други одаи.

— Само тогава ли си виждал тези, подозрителните?

— Това ме заинтересува и ги следя всяка нощ. Излизат късно и се връщат в зори.

— Е, и колко души мислиш, че са?

— Не мога да разбера. Излизат по един, по двама, повече не съм видял.

— Калугерите как се държат?

— Обикновено. Преди известно време бяха се нещо поразмърдали, но се успокоиха.

— Така значи!… — проточи неопределено Киров. — Сега ние имаме към вас една голяма и може би последна молба. От тази вечер да държите през цялата нощ под постоянно наблюдение тяхната стая. Това няма да продължи повече от няколко дни. Дядо Никола да застъпва втора смяна — да не го виждат, че се върти натам. Опитайте се да разберете колко души са и дали в момента всички са там. Ще ви поизмъчим малко за сън, но се налага.

— Ех, ние не сме като вас, младите — каза овчарят. — Колко сън ни трябва!… Не се кахъри ти, всичко ще направим каквото наредите, само работата да се свърши.

Живко огледа навън, даде им знак. Те излязоха и потънаха в гората.

За Киров обаче беше ясно, че старците трудно ще се справят. Ако се съди от сведенията, които бандитите предаваха по радиото, те имат голям район на действие и навярно са повече в движение. Възможно е Хаджисотиров още да не се е върнал след напускането на града. А не хванат ли него, все едно че нищо не са направили. И време за губене нямаше, може да извършат нова поразия. Затова той обмисли по пътя една друга комбинация.

— Ще арестуваме негласно калугера, едно здраво притискане и ще узнаем нужното! — сподели той своя план с помощниците си. — Данните от проучването му говорят, че е страхлив. Само е много религиозен, но ще се възползуваме и от това…

— Чудесно! — възкликна Коста, жаден за активни действия. — А как ще го задигнем и как ще зашифроваме ареста?

— Ще го извикаме чрез някое от учрежденията, с които манастирът има връзка: например финансовия отдел, акцизното, горското стопанство, агрономството.

— А къде ще го дигнем?

— Някъде в гората между манастира и селото.

С извикването му се зае Коста. Той обиколи навсякъде и се спря на горското стопанство. Отец Василий беше подал молба да им се разреши изсичането на част от манастирската гора. Извика го след три дни.

— Не е ли късо времето? — запита Киров.

— Ако пък е много дълго, може евентуално да дойде по друга работа и да се отбие там. А за бързото доставяне на писмото се обадих на началника на пощата в селото.

— Добре, Коста, проявяваш съобразителност и инициатива! — Тупна го по рамото. — Само от едно се безпокоя: да не би вместо него да дойде игуменът.

— Ще задържим пък него.

— Архимандрит Теодосий няма да признае бързо, а забавянето му ще подплаши бандитите.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, ще изпратим писмо от финансовия отдел, нали казваше, че имали да плащат данъци. Игуменът ще го домързи да дойде втори път и ще изпрати калугера.

Вечерта преди определения ден тримата заминаха за Вълчи дол. Рано сутринта заеха позиция край пътя за манастира.

Но предварителният им план малко се обърка. Отец Василий пътуваше с каруцата, карана от Живко, ала с още две бабички. На всичко отгоре в селото се качи на автобуса.

— Работата се усложнява — измърмори недоволно Киров. — В града ще ни бъде трудно да го задигнем посред бял ден. А ако се върне още следобед, ще се наложи да направим това обезателно. Може да го чакаме пак тук в гората, но и тогава не е изключено да има хора.

— Ще уредя с лесничея да го задържи за утре — предложи Коста. — В такъв случай ще преспи.

— Виж, това е добре — довечера на тъмно ще го вземем спокойно.

Те следваха автобуса от разстояние. Като наближиха спирката, Киров се разпореди:

— Пешо, ти го поемай, а аз ще вървя с колата след тебе. Коста, отивай бързо в горското и след това ни намери.

Двамата му помощници слязоха. Той следваше Виденов отдалеч.

След половин час Коста се върна.

— Всичко е наред. Лесничеят ще му каже, че го чака камион и заминава по бърза работа. Ще се върне довечера.

— Добре. Иди смени Пешо, може да го е открил.

След малко Виденов дойде и влезе в колата.

— Носеше кошница и я остави у Петра вдовицата.

— Интересно! Тази връзка е от манастира, когато бяха с Анчето…

— Какво ще правим?

— Довечера той сигурно ще дойде при нея и там ще го спипаме. Иди огледай къщата!

Пешо слезе. Савата остави вилиса — познаваха го всички и ако се разкарваше повече, щеше да направи впечатление. Продължи да следва Коста пеша.

— Къде се отби още? — запита го след смяната.

— В съвета при Дамянов.

— Аха! Много ли се забави?

— Само няколко минути.

Киров го изпрати да провери в ред ли е работата с лесничея, да разпита Валя дали е чула нещо от разговора му с доктора, да донесе от службата фотосветкавицата.

Коста бързо замина. Савата следваше Виденов. На едно място той се спря продължително. Отиде при него.

— Влезе у Хаджисотирови — съобщи му Пешо.

— Интересно! Внимавай ще изнесе ли нещо!

Той се отдалечи. След половин час Коста се върна.

— При лесничея всичко е в ред. Отчето дори се зарадвал, че ще остане повече в града. А Валя е успяла да чуе само това от Дамянов: „Значи и при вас, и при нас всичко е нормално!“

— Това все пак говори нещо. Вероятно са очаквали провал около Бойчински.

Коста смени Пешо. Той съобщи, че калугерът изнесъл от Хаджисотирови кошница и я отнесъл също у вдовицата Петра.

— Аха, тази е за Бебо. Вероятно той е в манастира. А щом отчето е оставил кошницата у Петра, значи ще се върне за нея.

Изпрати го да вземе от някоя черква евангелие и кръст. Пешо го изгледа с недоумение, но тръгна…

Проследяваха отец Василий до вечерта. Той обядва у вдовицата, поскита из града и вечерта отново се върна. Хотел не потърси — това значеше, че ще спи у нея.

Киров докара колата в близката пресечка и повика вътре помощниците си — да не правят впечатление.

Половин час след като лампата у вдовицата изгасна, той влезе в нейния двор и почука. Никой не се отзова. Потропа по-настойчиво. Най-после отвътре изшляпаха чехли и се обади отпуснат глас:

— Кой е?

— Инкасаторът по осветлението.

— Их и вие, сега ли намерихте?…

— Като не ви намирам през деня! — „оправдаваше се“ служителят.

Щракна ключът. Киров отстрани Петра от вратата и я заплаши да не издава звук. В това време Коста хлътна покрай него и бързо се вмъкна в спалнята.

— Ти ли си? — чу се в тъмнината слаб гласец.

— Аз съм! — отговори престорено разузнавачът и светна лампата.

В кревата лежеше отец Василий. При вида на непознатия той замръзна от изненада, примига, после се надигна и брадата му заподскача от уплаха.

— Стой под завивката, отче свети!

Калугерът покорно се сви.

Киров заключи външната врата и също влезе в спалнята, следван от Петра.

— Как си позволявате да се вмъквате нощно време в къщата ми? — окопити се тя, като намяташе върху нощницата си жилетка.

— Има още време до законния час — каза спокойно Киров, — но вие сте нетърпеливи…

След като ги засне в леглото, той нареди да се обличат и отиде за колата. Доближиха я до портата. Пешо следеше за хора, докато се качат, и потеглиха.

— Мене пък къде ще ме карате? — обади се сърдито Петра. — Престъпление ли съм извършила?…

— Ще те пуснем — успокои я Савата.

Спряха направо пред входа на Държавна сигурност, Коста свали Петра в ареста, а Киров взе калугера за разпит.

— Отец Василий — каза му спокойно той, — такова е твоето положение, че не ти остава нищо друго, освен да направиш откровени, пълни признания. Това само ще облекчи съдбата ти. Иначе ще стане лошо с тебе! Тези картинки, които снехме преди малко и които можем да изпратим на владиката в Светия синод, а и да ги окачим някъде в града, та да ти се смее цял свят — е най-малкото, което можем да направим!… И така, какви чужди хора има в момента на манастира?

Калугерът го изгледа с истинска тревога и объркване — очакваше да го разпитват само за връзките му с вдовицата. Брадата му отново затрепери.

— Няма хора, господин началник.

— Честен кръст?

— Вярно е, господин началник.

Разузнавачът извади и сложи на бюрото си кръста и евангелието.

— Я се прекръсти и закълни, че там няма такива хора!

Отец Василий плахо приближи. Вдигна ръка към челото си, но безволно я отпусна.

— Не мога да се закълна — каза с отпаднал глас той.

— Говори тогава!

Калугерът мълчеше с обронена глава.

— Говори, отче! — подкани строго и върналият се Коста, като го приближаваше застрашително.

— Има такива хора, господин началник. Но аз не съм виновен, игуменът ги доведе! — И той се разрида.

— Успокой се! — каза Савата. — Ние знаем това. Кажи сега колко души са?

— Трима. — И той съобщи имената им.

— В момента там ли са?

— Двама заминаха, но не зная кога ще се върнат.

— Кой остана?

— Върбанов.

— Разкажи ни сега кога дойдоха, какво са правили там, какви други хора са идвали на манастира, свързани с тях!

Отец Василий пи вода, седна успокоен в ъгъла и разправи всичко, което бе станало в манастира. После Коста го свали в ареста. Беше го прегърнал през рамо и му говореше дружелюбно:

— Само така, отче! А ти, както беше се запънал, и господ нямаше да ти помогне!…

В килията му подаде две одеяла.

— Ха сега спи блажено и сънувай вдовицата Петра…

Върна се при Савата.

— Е, какво ще правим сега, началство?

— Работата се усложни, да помислим!… — Известно време той мълча съсредоточено, преценявайки всички възможни решения. — Ще използуваме отчето и той ще ни съобщи за пристигането на другите.

— Ами ако им обади?…

— Няма да посмее. Той е слабохарактерен човек, имам вярно впечатление.

— А не можем ли да хванем този и да чакаме в манастира, докато се върнат останалите?

— Това е твърде рисковано.

— Защо?

— Защото ще се наложи да арестуваме веднага и игумена. Какво ще се получи тогава? Ние не знаем кога ще си дойдат двамата, а може да се забавят много. Междувременно посетителите на манастира ще разберат, че сме задържали поповете. Това ще отиде до Дамянов и неговите хора и ще се наложи да арестуваме и тях, ако, разбира се, не избягат. Това пък може да стигне до ушите на оня вълк Хаджисотиров.

— Но ако калугерът стане предател?

— Уверен съм, че няма, но не го изключвам. До известна степен ще направим риск. При провал ще се опитаме да се доберем до тях чрез Бойчински. Ако не успеем, ще прибегнем до услугите на Фани. Където и да отидат, майката ще знае убежището на сина си, а чрез нея и дъщерята.

— И мислиш, че Фани ще предаде брат си и майка си?

— Тя правеше това преди Девети, камо ли сега. Майка й няма да закачаме. Ако и тук не постигнем нищо, ще опитаме при Пешев. Ако и с него не сполучим, ще създадем сериозни компрометиращи материали около Пери и ще го заставим да ни служи…

Изведоха отец Василий. Той прие с готовност предложението да им окаже услуга, след като Киров му поговори.

— Разбира се, аз му нямам пълно доверие — каза той, щом го изпратиха. — Затова ние с тебе заминаваме за манастира преди него. Ще се укриваме в гората, за да вземем бързи мерки при евентуално размърдване. Ти, Пешо, заедно с началника на милицията приведи в пълна боеготовност милиционерския взвод. Ние ще отведем със себе си само едно отделение. Ще стоиш неотлъчно тук и ще държиш връзка с подучастъка. Парола: „Стадото е в кошарата!“… Е, разбрахме се. Да действуваме!

Савата и Коста заминаха за Вълчи дол.

… И ето една вечер старият овчар дойде при тях й съобщи развълнуван:

— Стягайте се, момчета, пристигнаха! Сега отчето ми каза. Но утре този, Хаджисотировия, се готвел пак да заминава.

Двамата разузнавачи се спогледаха и въздъхнаха, „Не се излъгах!“ — помисли си с удоволствие Савата и нареди:

— Дядо Никола, вие с отчето и Живко гледайте да не мръднат нанякъде. Коста остава при вас.

Той бързо се спусна в селото, отиде в подучастъка и позвъни в службата:

— Ало, Пешо! Стадото е в кошарата! Разбра ли?… Сега слушай: Стоянов да разгърне отредите по предварителния план, а вие тръгнете веднага и спрете на километър от селото! Ще ви чакам там.

Нареди на старшината и те да се придвижат поединично в тази посока и да се укрият в стария чарк. А той отскочи до заставата да вземе граничар с куче и да осигури тяхното съдействие.