Дечко Миланов
Мъртва хватка (3)

Трета глава
Майор Кларк поставя нови задачи

Дамянов се стягаше за доклад пред майор Кларк. Една вечер той се заключи в кабинета си и до късно готви материалите.

Повод за заминаването намери — трябваше да се уредят някои въпроси около строежите.

Сутринта се качи на автобуса (неговата кола беше в ремонт) и замина. В Пазарджик взе първокласен вагон и се отпусна, уморен от тежкото пътуване. Много му се искаше да поспи, но не посмя. Страхуваше се някой да не измъкне от вътрешния му джоб касетките с филми и другите материали. Затова, като се стряскаше от унеслата го дрямка, често се попипваше и хвърляше изпитателни погледи на спътниците си. Особено подозрителен му се стори единият от тях — с широка квадратна челюст и немигащи воднисти очи. Започна да се съмнява, че оня го следи. Успокои се, чак когато той слезе на Костенец. Другият, който влезе след него, също му се стори съмнителен — помисли, че са се сменили.

В хотела спа неспокойно и на два пъти става да провери дали не е забравил отключена вратата.

На сутринта, като тръгна из улиците, от време на време поглеждаше дали няма „компания“. Сви по „Парчевич“, пред №43 се огледа и бързо хлътна във входа. По пощенските кутии се ориентира и бавно се заизкачва. На всяка площадка спираше и се ослушваше. Като видя, че на третия етаж е чисто, позвъни. Излезе голямо момче и го въведе. В хола го посрещна същият човек, който идва да му определи срещата с Кларк в Пловдив. Ръкуваха се мълчаливо.

— Ще ми изготвите ли план за вила в Бистрица, другарю архитект?… — подаде все пак паролата Дамянов, като го гледаше изпитателно.

— С колко стаи?…

— Две, кухня и гараж…

Архитектът кимна с глава.

— Вие бяхте доктор Дамянов?

— Да. Желая да се срещна с господин майора — допълни гостът с понижен глас, като се огледа.

— Обадете ми се в един часа по обед на телефон 7-63-24. Ще ви съобщя кога.

Докторът излезе. Свърши си служебната работа и в определеното време позвъни. Архитектът му предаде кратко:

— Тази вечер в девет!…

Дотогава Дамянов се разходи из столицата, гледа филм, посети една художествена изложба, видя се с приятели и точно в уговорения час отиде в дома на архитекта.

Майор Кларк дойде подир половин час. Здрависаха се с Дамянов и останаха сами. Запушиха от пурите на майора.

— Е, любезни ми докторе, как се чувствувате? Как е семейството ви?

— Благодаря, господин майор, всички сме добре.

— Щом всичко е наред, докладвайте по работата.

Дамянов му предаде материалите и подробно го информира как е организирал и изпълнил възложените му задачи. Кларк го слушаше внимателно. Помълча минута, мислейки съсредоточено.

— М-да… — каза той най-после. — Това, което сте направили, ще ни е от полза, но далеч не е достатъчно.

Дамянов болезнено се засегна. Той смяташе, че е извършил много за тежките условия на един провинциален, при това граничен град, където хората се виждат като на длан, и да намигнеш дори някому, няма да остане незабелязано. А какво получава: вместо похвала — непризнателност! Кога господарят ще каже, че е доволен от слугата си! Но щом така го оценяват, и той ще си помисли…

— Вие все още не разполагате с данни за проучвателните работи, за залежите — продължи майорът.

— Нали затова опитах да хвана „голяма риба“ като главния геолог.

— Когато няма риба, докторе, и ракът е риба… Наред с това ние трябва да преминем вече на следващия етап — да ликвидираме рудника.

Дамянов застана нащрек.

— Диверсиите са опасна, рискована работа, господин майор!

— Още по-опасно е, че от този изключително богат рудник комунистите правят термоядрено оръжие! Колкото до риска, докторе, той не е изключен дори в търговията.

— Трябва да ви кажа, че аз не съм боеви човек, на мен ми импонира чистата разузнавателна работа.

— Аз пък ще ви кажа, че няма разлика между „чиста“ и „мръсна“ шпионска работа… Сега се води борба на живот и смърт и средствата не се подбират.

Докторът се учуди на циничната му откровеност.

— И какво, според вас, мога да свърша аз?

— Трябва да причинявате непрекъснато диверсии в рудника за разстройване на работата. Едновременно с това подгответе нападение за окончателното му изваждане от строя!

Дамянов преглътна.

— Как си представяте това? Колко души ще са нужни за такава операция и откъде да се вземат?

— Ще помислите.

— Замесването на много хора ще доведе до неминуем провал!

— Вие сте предпазлив, това е хубаво. Но когато граничи със страхливост, не се цени вече като добродетел.

И сякаш да потвърди мислите си, извади от чантата си и му подхвърли нови пачки банкноти.

Дамянов изгледа парите, неволно посегна, но спря. Малките му очи святкаха решително.

— Да се разберем, господин майор! В рудника ще станат някои засечки. Но нападение не ще извърша! Нямам опит, а смятам това и за авантюра. Кожата е по-скъпа от парите ви…

Майор Кларк го изгледа изненадан. Готов бе да бухне, но се сдържа… Все пак не бива да го губи. Въпреки страхливостта си е ценен агент, ще им трябва още.

— Добре! — каза спокойно той. — Нападението ще се извърши от специална група, която скоро ще прехвърлим през границата. Но с помощта на местни хора! Вие също ще минете под нейно ръководство — не е удобно да се срещаме повече лично.

Все пак Кларк бутна към него парите. Дамянов ги прибра с трескави пръсти и си излезе ядосан… „Лесно ти е на тебе — мислеше с раздразнение той. — Защо сам не дойдеш да вършиш диверсии? Утре, ако стане нещо, ще си вземеш шапката, а ние ще намажем въжето…“

 

 

Когато научи от началника на охраната, че в един от забоите са отровени миньори, Коста дори не изчака доклада. Скочи в колата с Виденов и полетя с бясна скорост.

— Колко души са отровени? — попита запъхтян още от вратата.

— Един починал — отговори началникът — и няколко души в тежко състояние.

— Слава богу! — И избърса чело.

Събра специалистите. Обясниха му, че отравянето е станало с въглероден окис.

— Причини?

— Изваден е от строя вентилаторът и газът се е натрупал от взривяването: той е без цвят, без вкус и миризма. Добре че дежурният сменен шлосер забелязал повредата…

— На какво се дължи тя?

— Диверсия. Поставена е метална пластинка в шалтера.

Облякоха миньорски дрехи и влязоха в рудника. Ритмично се полюляваха в мрака бледните светлинки на карбидните им лампи, докато замряха пред подемника. След минута малкият асансьор пристигна, облян във вода. Настаниха се в него и той с тъп плясък полетя в бездната.

Хоризонт двеста. Излязоха и тръгнаха към галериите. Водата шляпаше под ботушите им. Тягостно мълчаха.

Стигнаха мястото. Коста внимателно огледа с лупа шалтера.

— Кои са го пипали?

— Само шлосерът.

Поръси с алуминиев прах и направи няколко детайлни снимки с фотосветкавицата. Разгледа и земята наоколо. Трудно е да се разпознаят следи по твърдата скала, подгизнала при това от водата.

Прекараха с Виденов цяло денонощие в рудника, без да излязат, без да хапнат дори. Разпитаха десетки хора, цялата смяна — шлосери, електровозчици, бригадири, крепачи: кои са се отклонявали от смяната, влизали ли са хора без работа в галерията, какво изобщо съмнително са забелязали. Миньорите бяха настръхнали, зли, и нищо определено не можаха да съобщят. Галериите бяха дълги, с много комини, аварийни шахти — врагът можеше да извърши престъплението и да се укрие. До нищо конкретно не се добраха.

Върнаха се мрачни. Седнаха мълчаливо в кабинета на Савата.

— Как ще оправим пък тази работа, Пешо? — каза унило Коста.

Иззвъня телефонът. Той вдигна слушалката и като чу познатия плътен глас, отговори почтително:

— Идвам, бай Стояне! — Натисна вилката и тежко въздъхна: — Какво да му кажа? Срам ме е да го гледам в очите.

Когато пристигна при секретаря, вътре имаше двама-трима от комитетските работници, но Казака веднага ги освободи. Виждаше се, че е възбуден. Беше нещо и настинал — с дебел пуловер, с шал около врата.

— Какво става при вас, Коста? — започна, както обикновено бавно той, мъчейки се да запази спокойствие. — По-рано Савата поне се излъжеше от време на време да ми каже по нещо, а ти и това не смяташ за нужно. Може би намираш, че не е наша работа да се интересуваме от враговете? Или пък ми нямаш доверие?!…

— Не е така, бай Стояне, но засега няма нищо особено.

— Какво няма, бе! — избухна Казака. — Днес враговете отровиха работник, вчера изгориха цял гатер, онзи ден забиха нож в гърба на най-добрия геолог, а той ми приказва, че нищо нямало!

— За отравянето и ние знаем, сега се връщаме оттам, но до нищо не сме се добрали.

— Знаели за отравянето! Цялата околия знае за това. А вие трябва да знаете още кой го е извършил.

— Вземаме мерки.

— Не знам какви ще са резултатите — може би както при убийството и пожара. Два месеца вече киснат хората в ареста ви, защо не ги освобождавате?

— Водим разпит…

— Не знам какво, момчета, но струва ми се, че изпускате работата. Защо, докато Савата беше тук, гадовете не можеха да си разиграват коня безнаказано?

— Е, бай Стояне, ти познаваш и него, и нас…

— Кога ще си дойде?

— След месец.

— Нека си идва да затегне работата, че се срамувам вече заради вас… Каква помощ искаш?…

Коста си излезе като къпан. Все пак почувствува известно облекчение. Огромното бреме на трудностите, което го притискаше досега, поемаше върху себе си и бай Стоян.

 

 

Нещастието преследваше Коста. Не мина седмица и една нощ го вдигнаха под тревога: в рудника беше станала нова диверсия — този път срутване в централната извозна галерия. Работата спря за цяло денонощие.

Когато той пристигна, миньорите вече разчистваха. Добре че един от електровозите беше останал навън. Сега в него товареха и изхвърляха скалата. Коста се зае да помага, за да търси някакви улики.

Гледаше яките мишци на работниците, суровите им лица и се срамуваше… Навярно си мислят: „Работи с лопатата, щом не работиш с акъл!“

В рудника пристигнаха бай Стоян, секторният началник, един инспектор от министерството. Положиха сериозни усилия, взеха изключителни мерки, но — без резултат. Задържаха само още един човек и се завърнаха.

Гостите си заминаха, а Коста и Пешо отново залегнаха над подследствените.