Дечко Миланов
Мъртва хватка (4)

Четвърта глава
Неканени гости

Над столицата падаше първият сняг.

Из улиците все така течеше потокът от автомобили. Между тях ловко се провираше черният мерцедес на майор Кларк. Като сви в една оживена пресечка, той уби инерцията си, майорът скочи в движение и хлътна в първия вход. Колата даде газ и бързо се отдалечи.

Кларк се прикри зад вратата. Тутакси в същата посока профуча и един буик. Цивилният военен се усмихна иронично, излезе и потъна в движението.

Прекоси площада, вмъкна се в една черква. Купи свещ, прекръсти се и я запали. Сетне се придвижи навътре в храма, внимателно оглеждайки богомолците.

До една от колоните вдясно стоеше висок духовник с къдрава бакъреночервена брада и коса. В безупречно чистото му и изгладено расо, в изправената му горда осанка, в маниерите му имаше нещо много светско, аристократично.

Кларк застана малко встрани зад него и бързо, незабелязано духна свещта му.

— Има течение — каза многозначително той. — Запалете от моята!

— Благодаря! Свърших вече молитвата си…

— Чакайте ме в стаята на свещеника!

След малко майор Кларк го последва и заключи вратата.

— Струва ми се, че се познаваме, ваше високопреподобие? Не бяхте ли архимандрит Теодосий?

— Да. От Рилския манастир. Вие идвахте там веднъж с вашия шеф. Как е господин полковникът?

— Добре е. Праща ви специален поздрав… А какво всъщност стана след това с вас, подробности не зная?

— Арестуваха ме заради „вражеска агитация“ за връзките ми с вас. Но изглежда конкретни данни нямаха и след три месеца ме освободиха.

— Как изкарахте там?

— Нали знаете… Но издържах. Трябваше да изчезна за известно време от очите им и Светият синод ме премести в Троянския манастир. А вие как се сетихте за мен?

— Вие сте изтормозен и не зная как ще се отнесете към нашата среща, но ние имаме нужда от вас…

— Моля, господин майор, на разположение съм.

— Радвам се. Тогава да говорим делово. Възнамеряваме да уредим разместването ви с игумена на „Света Петка“. Ние подготвяме прехвърлянето на една група там с много отговорни задачи. База — манастирът. Какво мислите по това?

— Ще направя всичко необходимо.

— Значи разбрахме се. Вие подгответе помещението. Изолирайте го от други хора. За спускането ще ви съобщим с телеграма: „Въпросът ще се разгледа в Синода на… (датата)“. Това означава, че същата нощ ще бъдат спуснати хората.

Той му каза още часа, сигналните светлини, паролата…

Разнесе се камбанен звън. Двамата богомолци излязоха един след друг и потънаха в светската тълпа.

 

 

Манастирът „Света Петка“, сгушен във висока падина, изглеждаше като островче сред разбушувания снежен океан. Само едно прозорче блещукаше самотно. Зад него седеше архимандрит Теодосий и тревожно се ослушваше.

Външната врата хлопна и в стаята безшумно като сянка се вмъкна дребен, хилав калугер. Мишите му очи непрестанно шареха под заскрежените, сякаш посипани с брашно клепки.

— Е?

— Още нищо не се чува. Как ли ще скочат в този ад, господи Исусе Христе!…

— Те лесно ще скочат, но как ще се оправят в тази виелица — на три крачки нищо се не вижда. Иди сложи още дърва в печката, ще пристигнат измръзнали. И отивай да наблюдаваш!

Калугерът угодливо се поклони и излезе.

След малко се чу бръмчене. Крилата и корпусът на самолета бяха обледенени. Вътре седяха седем души отлично екипирани и въоръжени, заметнати с маскировъчни халати. Когато наближиха района на спускането, пилотът даде знак да се приготвят и направи два кръга, ориентирайки се по трикратно мигащата светлина от манастира.

Единият от групата отвори бордната врата и останалите изхвърлиха през нея два денка. После един след друг бързо наскачаха в бездната.

След половин час, сигнализирайки кратко с електрическите си фенерчета, седмината се събраха на една малка поляна.

— Добре че се вързахме, иначе нямаше да се намерим седмица — каза шефът. — Бързо маскирайте парашутите!

Когато всичко беше готово, той погледна компаса на планшета си.

— Как ще се оправим из тия пущинаци? — промърмори унило един.

— Вълкът обича мъгливо време… — каза шефът. — Аз съм оттук! Само че този льохман ни лашна на майната си!

Другите неохотно се засмяха. Разпределиха багажа и тръгнаха.

— Поулежали сме се… — подхвърли някой, като бършеше обилната пот по лицето си.

Шефът мълчеше. Когато най-после приближиха манастира, той направи знак да спрат, подаде маскировъчния си халат и автомата и крадешком се промъкна до светещия прозорец. Отправи към него фенерчето си и даде условния сигнал.

Миг след това на стълбището се показа смачканата фигурка на калугера.

— Кой е? — попита той с тънък, пресекнал гласец.

— Добри хора, може ли да се подслоня. Пътник съм и се заблудих в бурята.

Въведоха непознатия в стаята. Той отиде до печката и греейки ръцете си, ги наблюдаваше изпитателно. Беше тридесетгодишен, среден на ръст, мургав, с правилни малко сурови черти на надменното си лице. Стегнато облечен в защитен екип и гетри.

— С кого имам честта…? — попита той.

— С игумена и калугера на манастира.

— Аз като че ли съм ви виждал някъде, ваше високопреподобие — обърна се „пътникът“ към архимандрита и леко направи знак с глава към другия.

— Отец Василий, иди виж печката и чакай там! — нареди игуменът.

Когато останаха сами, непознатият погледна изпитателно домакина и каза:

— Идвам от университета по проучване паметниците на вашия манастир…

— От коя катедра и кой ви изпраща?…

— От катедрата по история на професор Задгорски…

Двамата се усмихнаха сдържано и кратко се ръкуваха.

— Капитан Хаджисотиров! — представи се гостът като тракна токове и направи рязък поклон с глава. В цялото му държане личеше кадровият офицер.

— Архимандрит Теодосий.

— Как сме по отношение безопасността?

— Бъдете спокойни. До вас ще имаме достъп само аз и този предан мой калугер. Той ще се грижи постоянно за вас.

— Добре. Аз отивам да доведа моите хора.

След половин час те се бяха вече настанили в определената за тях стая, грееха се около бумтящата печка и пиеха коняк. Багажът им беше подреден край стените.

— Ваше високопреподобие — каза шефът, — да ви представя моите помощници…

Един след друг те поемаха и целуваха ръката на духовника: поручик Върбанов; Петков — бивш старши полицай; инженер Драгиев; Стоичков — син на чифликчия; един от водачите на опозиционния Земс — Богданов; Цачев — осъждан за „разхищение на социалистическата собственост“…

После вечеряха пържени свински суджуци. Пиха от хубавото манастирско вино.

Преди да си легнат, радираха в центъра за благополучното си спускане.

 

 

Още на следващата нощ Хаджисотиров изпрати своите помощници да създадат резервен пункт на групата. Веднага след това ги отправи в крайграничните райони. Беше опасно да се заседяват дълго на едно място толкова души.

Сам той се приготви да замине за града. Вечерта отец Василий го качи на шейната, покри го със снопове царевичак и поеха. Беше студено. От ноздрите на конете излизаха облаци пара, копитата им остро скриптяха. Макар и облечен в дебела шуба, Хаджисотиров скоро се вкочани. Затова между селата слизаше и уловен за шейната, тичаше отстрани, докато се разгрее. Щом се задаваха автомобили, отново се метваше и отец Василий нахвърляше отгоре му царевичака. Така стигнаха.

Когато манастирските коне изпръхтяха пред двора му, Дамянов бързо излезе и внимателно огледа наоколо. Изчака, докато отмина някакъв човек, и направи знак на калугера. Царевичакът се размърда и от шейната тежко скочи с премръзнали крака Хаджисотиров. Под шубата държеше автомата и чантата с пълнителите. Воден от домакина, той бързо се изкачи в определената за него таванска стаичка.

Предупреден навреме, Дамянов беше поставил купичка, малка маса, стол и електрическа печка. Прозорчето беше закрито с черна маскировъчна хартия.

Гостът остави багажа си и като запали цигара, седна до печката да грее премръзналите си крака. Докторът се върна да внесе докарания взрив.

В това време на вратата леко се почука и в стаята плахо, с разтуптяно от страх сърце влезе Мария с ядене и шише вино. Поздрави с половин уста и остави всичко на масата.

Хаджисотиров пъргаво скочи и тракна токове.

— Много ми е приятно, мадам! — Пое ръката й и я целуна. — Вие не сте се изменили никак, все същата сте си: нежна, хубава, свежа…

Тя очакваше да го види брадясал, мръсен, с озверено лице (такава представа имаше за нелегалните) и беше изненадана. Само жълтият кобур на лявото му бедро я плашеше, но постепенно се отпусна.

— А вие сте си останали все такъв упорит ухажор, започнахте веднага с комплименти! — с леко кокетство го укори тя.

— Напълно заслужено, мадам.

— Вие също не сте се много променили, може би сте възмъжал повече.

— Приятно ми е да чуя това.

Влезе Дамянов и те прекратиха разговора. Оставиха госта да вечеря. На излизане докторът му забеляза:

— Моля ви заключвайте вратата и изваждайте ключа. Докато светите, не отваряйте прозорчето.

— Добре. Ти ела след малко да поговорим!…

Дамянов и Мария слязоха. Тя си легна, но дълго и неспокойно се въртя. Той стоеше с цигара до тъмния прозорец и гледаше замислен навън.

— Жан, тоя да не ни запали къщата?…

— Казах ти, хванал съм се на хорото и трябва да го играя. Ще го подържим два-три дена и ще му дам линия…

Допуши цигарата си и се качи отново горе.

— Значи вие сте били новият „шеф“?! — каза не без ирония и все още изненадан той, като седна на леглото.

— Да. Докладвай по задачите! — отсече сухо, заповеднически гостът.

— Скоро бях в София и съобщих каквото е нужно. Изпратих след това и писмено сведение.

— Независимо.

Дамянов се засегна от началническия му тон, от безцеремонността му. Той нямаше високо мнение за него още отпреди Девети. Ограничен, при това самомнителен, самонадеян и брутален. И сега да го замести не кой да е, а именно той!…

Въпреки всичко докторът преглътна и му разказа накратко за работата си по задачите на майор Кларк.

— И само това ли сте направили!? — подметна другият.

— Това не е малко. Любопитен съм да видя какво пък вие ще направите! — отговори с нескрито раздразнение Дамянов.

— А какво става с нападението?

— Чаках вас да го извършите. Аз не съм кадрови офицер и майстор във военните работи.

— Подготвена ли е групата за съдействие?

— Не. Аз казах на господин майора, че не желая да въвличам в тая работа много хора. Ако искате да нападате, спуснете повече ваши. След това вие ще се прехвърлите през границата, а местните къде ще отидат?

— Ще дойдат с нас.

— Не всеки желае да си зареже дома. Най-важното обаче е, че много хора значи и голяма вероятност за провал. А мене пръв ще ме посочат.

— В нашата работа без рискове не може. А ти си страхливец. Аз ти нареждам да подготвиш групата!

— Слушайте, господин Хаджисотиров! Аз не съм ви никакъв агент, та да се държите фелдфебелски с мене! Аз се боря по убеждение, като представител на вътрешното недоволство.

— Аз пък съм представител на външното недоволство. Разликата ти оставям за утешение… И така, кога ще бъде създадена групата?

— От мен — никога!

— Тогава ще те предам в Държавна сигурност!

— Плашете гаргите!… Вие ще отидете там преди мен!

Те се изгледаха продължително, с открита враждебност, но постепенно омекнаха. Взаимните заплахи подействуваха.

— Глупаво е да се заяждаме — каза примирително Хаджисотиров. — Щом не искаш ти, ще я създам аз. Ти ще работиш непосредствено в рудника.

— Върша го и без указания…

Бузата на госта заигра конвулсивно, но той се сдържа.

— Ще искам точна сметка за парите, които харчиш!

Това още повече раздразни Дамянов.

— Аз ги давам на хората, за да ни вършат работа. Да не мислите, че някой само от идеализъм ще си залага главата?

— Известно ми е, но се разбрахме!…

— Сега обаче ще искам и за себе си. Не съм длъжен да ви храня от залъка на децата си. В противен случай…

Хаджисотиров го изгледа с презрение, бръкна в планшета си и му подхвърли пачка банкноти…

Дамянов си легна, но дълго не можа да се успокои. Така арогантно не се е държал с него дори Казака! Мисли, че се намира в чифлика на баща си и той му е ратай. Не е познал обаче!…

Шефът също беше разочарован при тази първа стъпка в работата си. „Ние идваме от оня край на Европа да се борим за свободата на тези ахмаци, а те си гледат личния интерес!“ — мислеше с горчивина той.

Мушна пистолета под възглавницата и си легна съблечен…

На сутринта закуската му донесе пак Мария.

— Нощес ви сънувах… — започна да опитва почвата той. — Чувствувам се щастлив и признателен, че такава прелестна жена се грижи за мен.

— Това е само дълг на всяка добра домакиня към нейния гост — каза сухо тя.

Най-напред Хаджисотиров реши да я атакува „във фланг“, разузнавателно. Помоли я да му купи цигари като й даде голяма банкнота. Остатъка не прие.

— Аз имам много пари, мадам!… — каза й.

А когато тя възрази, смени тактиката.

— Тогава ги задръжте, ще ми правите покупки…

Когато му донесе обед, той я накара да изпие с нея чаша ракия, гледайки я упорито в очите. И с вярно мъжко чувство разбра, че е заинтригувана. Реши да я удари „фронтално“. Приближи, прегърна я и се опита да я целуне. Тя рязко се отдръпна.

— Моля ви се, какво правите!

Но гостът я хвана със здравите си ръце и въпреки съпротивата й я целуна. Грабна я и я понесе към кушетката. Тя се отскубна, но мъжът отново я улови. Заключи.

— Пуснете ме, ще викам!

— Няма да посмеете, ще дойдат хора и ще ме заварят у вас! — каза й уверено, с тържествуваща усмивка той.

— Ще кажа на съпруга си!

— И това няма да направите, защото аз пък ще му кажа какво ми е признал немецът Гюнтер, че той е баща на второто ви дете. Сигурно мъжът ви няма да ви похвали за това…

И отново я понесе към кушетката.

— Шантажор, нахал! — викаше тя.

Когато станаха, жената оправи набързо тоалета си, сетне замахна внезапно и му удари плесница.

— Това пък защо беше? — попита с недоумение той, като се хвана за бузата.

— Грубиян! Развалили са те там проститутките…

Гостът се усмихна и тракна токове.

— Виноват, мадам! Но отдавна не съм виждал жена, а и нямам време да ви ухажвам. Надявам се, че отсега няма да ми биете плесници всеки ден…

— Ще видим!… — каза със загадъчна усмивка тя и си излезе.

Действително Мария не го удари вече. Нещо повече — тази краткотрайна връзка избухна в необикновено силно увлечение за нея. Вярната съпруга, грижливата майка и домакиня изведнъж се отдаде с неочакван порив на едно чувство, което я извади от привичните й релси. И понеже беше неопитна, мъжът й започна да се досеща…

„Само да се махне оня, ще я пребия! — заканваше се с озлобение той. — Сега не искам да се унижавам пред него. И без това ме унижи не малко.“

 

 

Преди да тръгне за манастира, Хаджисотиров се срещна с майка си. Тя се хвърли в прегръдките му и дълго, безутешно плака. Сълзите размиваха пудрата по лицето и.

— Бебо, милото ми дете! Жива бях да те видя!

Неговите очи също се овлажниха, но той бързо, незабелязано ги избърса. Спазми свиваха гърлото му.

— Мути, но защо?… Както виждаш, жив и здрав съм, добре съм…

Тя се поуспокои, отпусна се на леглото, не сваляйки от него поглед.

— Милият ми, как си възмъжал, просто не мога да повярвам. А беше едно глезено, слугинята все по тебе вървеше.

— Какво не прави животът от хората, мути… Разкажи ми какво стана с вас след моето бягство.

— Аз вече ти писах някои неща… Баща ти го арестува Сава Киров и го осъдиха на смърт. Взеха целия ми имот. И новата къща — в нея сега е партийният комитет.

— А вие къде живеете?

— В старата. Дадоха ни с Фани единия етаж.

— Какво стана с нея?

— Завърши медицина и е лекарка тук. Но в момента специализира в ИСУЛ.

— Че как й разрешиха да следва?

— Не знам. Говори се, че с Киров са имали нещо общо преди Девети. Тя му съобщавала в отреда за вашите акции.

— Значи ме е шпионирала, мерзавката! — изскърца със зъби той, цял настръхнал. — Брат й офицер в жандармерията и преследва партизаните, а тя им служи! Да съм знаел, и на нея да съм и откъснал главата!

— Остави, Бебо, аз се радвам, че поне тя се нареди. Омъжи се за добро момче, неин колега, имат си и дете. Ти отиде накрай света, а аз накъде? При тях съм добре.

— Не направихте ли нищо за папа, да го спасите поне?

— Тичахме… Предложих на Киров един милион тогавашни пари. А той и мене арестува, искаше да ме съди за рушвет. После се смили. Накара ме да подпиша, че подарявам парите на народната власт, и ме пусна.

Разговаряха още дълго. Преди да се разделят, той запита:

— Мути, а какво е положението у вас, мога ли да прекарам някой ден, докато съм в града?

— Страхувам се от зетя, Бебо. Той не е комунист, и е с властта. — И отново се разплака. — Господи, толкова години да не видя едничкия си син и да не мога да го приема в къщата си…

— Не плачи, мути, такива са времената… Аз се връщам в манастира, там се намирам. Можеш да идваш понякога, уж на поклонение. Ще се обаждаш само на игумена и на отец Василий. На сестрата няма да казваш, може да ме предаде!

— Няма да направи това.

— Не й вярвам, щом още преди го е правила.

— А ти защо си дошъл тука, Бебо, какво мислиш да правиш?

— Ще се боря с тези гащници да заживеем отново като хората!

Тя поклати печално глава.

— Миналото, синко, не може вече да се върне…

— Ще го върнем, ако се бием за него!… А какво иначе ми остава на мене лично? Пропилях си младините, не усвоих никаква професия, на нищо не съм способен. Освен да бъда чифликчия и офицер. И за офицер дори не съм — гнуся се да уча на леви и десни селяндурите. Затова и отидох в жандармерията. Аз съм за фермер: да облека ездитния костюм, да възседна жребеца, да изсвистя с нагайката и да полетя през имението — да организирвам, да заповядвам!… Ето защо ще се боря с комунистите за чифлика си със зъби и нокти!…

Майка му все така тъжно, съкрушено клатеше глава.

— С тях, чедо, не можете да се борите вече. У тях е силата, оръжието, с тях е народът. А вие колцина сте?

— Народът е стадо — утре ще тръгне с нас. А оръжие имаме повече от тях. Не сме и сами, с нас е Западът.

— Стой си мирен, майка. Добре успя да избягаш. Седи си там и не идвай, ще те заловят и убият. Стига ни баща ти… А може пък и да те помилват…

— Какво? Да ми отменят смъртната присъда?… Това няма да стане, пък и да стане, не желая аз тяхната милост. Не искам да сменям свободата си със затвор.

— Много хора излязоха от затворите за няколко години.

— Не, мути! И аз искам да съм в родината си, но за мен друг път няма!…

На тръгване, при вратата, тя отново се разплака. Дълго се разхожда той след това в тясната таванска стаичка като вълк в клетка, палейки цигара след цигара. В душата му клокочеше и злоба, и мъка, и неосъзнато докрай чувство, че тяхната борба е безнадеждна.

Когато на следващата вечер отец Василий дойде да го вземе, той кратко заповяда:

— Към нашия чифлик!…

Това беше единствената по-голяма равнина в поречието — полски оазис сред планината! Не му беше толкова мъчно за фабриката, за магазините, за киното. С отнемането на чифлика обаче сякаш някой бе отсякъл жива част от тялото му, изцедил бе кръв от сърцето му. Не стопанство, а цветна градина. С овошки и ягоди, с пчелин, с течащо езеро, в което привечер палаво играят и пъстървите, с ферма за овце, крави и свине, за птици — същински санаториум, с валцова мелница… И всичко това заградено с висока мрежа на циментови колове, описано с пояс борове.

А по средата, край езерото, кокетна вила, в която прекарвал толкова незабравими часове в приятелски компании…

Спомените пареха сърцето му… Унесен в тях, не усети кога приближиха. Пусна шейната, а сам заобиколи от другата страна и тръгна край оградата. Снежната виелица виеше, блъскаше го в лицето и го заслепяваше, а той все така жадно впиваше очи в далечните примамливи светлини на кооперативното стопанство и обикаляше като вълк покрай кошара.

Сега с всичко това други се разпореждат, други са господарите! В душата му преливаше жажда за мъст. Подпря се на един бор и дълго се взира, скърцайки със зъби. Спомените отново го задавиха, спазми свиваха гърлото му… Гимназията, безгрижният живот по журове и пикници… В същото време борба с ремсистите, които той, водачът на легиона, преследваше настървено… Военното училище. Белите кители, белите колани белите ръкавици… После жандармерията. Господар на съдбата и живота на хората!… Но го прогониха като звяр комунистите! Злобата го давеше… Затова и той ги възненавидя смъртно. И не се примири, записа се в Международния легион и замина за Виетнам, след това за Алжир и стреляше, стреляше срещу тях… И ще продължава да стреля, докато ръцете му държат оръжието!

Настигна шейната и отново се свря под царевичака… „Каква превратност: да се крия аз сега от тях като плъх… Но пак ще се срещнем ние, в нови схватки!…“

В следващите дни Хаджисотиров премина в настъпление.

Първо реши да минират трансформаторната подстанция, за да лишат рудника от ток. Тя беше в края на района — с това щяха да изпробват и охраната.

Една вечер седмината взеха оръжието си, взрив и тъмнината и снегът ги погълнаха. След три часа тежък усилен ход пред тях блеснаха светлините на ЦРП^[1].

Беше вече полунощ, когато без много суетене те се прокраднаха безшумно към нея.

Войникът на пост се разхождаше с тежки стъпки и цигарата му просветваше в мрака. Хаджисотиров искаше да го обезвреди безшумно, но часовият ги забеляза, и вика предупредително, после откри стрелба. С автоматен откос той го повали и четиримата бързо се спуснаха към сградата. Останалите ги прикриваха.

Ала, разбудени, другите двама войници от наряда ги посрещнаха от прозореца с огън и те се принудиха да залегнат. Престрелката продължи. Зазвънтяха счупени стъкла. Куршумите рикошираха и тънко свиреха.

Хаджисотиров реши да ги обезвредят с ръчни гранати и даде команда. Но когато бяха вече допълзели, недалеч, откъм фланга им, също откриха стрелба. След малко и откъм тила. Бяха навярно секретните постове или пък от патрула. Той не знаеше нито колко души са, нито къде са. Страхуваше се от обхождане. Затова нареди да хвърлят бомби през прозорците. Не успяха да разрушат с взрив из основи съоръженията на подстанцията, но така ще я извадят от строя поне за един-два дена. Блеснаха със сух трясък експлозиите и изведнъж трансформаторите престанаха да бучат, целият район потъна в пълен мрак. Хвърлиха за прикритие още няколко гранати и всички бързо се изтеглиха.

Вървяха мълчаливо, стъпка в стъпка, като вълци; последният заличаваше с вършина дирята. Хванали вече билото, спряха. Заложиха взрив в основите на един стълб от въжената линия и го възпламениха. Той рухна като подкосен великан и потокът на вагонетките секна.

Нападателите се спуснаха в дола, дълго газиха из реката, за да заличат дирите си от следовите кучета, и поеха отсрещния рид. Краката им се заледиха. В манастира пристигнаха на разсъмване.

— Вдигай веднага багажа и в резервния пункт! — изкомандува Хаджисотиров. — Може да направят блокада. И по-енергично, че съмва!

С трескава бързина те взеха всичко и изчезнаха в гъстата гора. След още час път се вмъкнаха в тъмната, влажна землянка.