Дечко Миланов
Мъртва хватка (14)

Осма глава
Разплатата

Сутринта при Киров стана кратко съвещание. Разпределиха арестуваните и той даде някои съвети как умело да се използуват доказателствата.

Започнаха усилено разпитите.

Първо, трябваше да се приведе в боеготовност най-силното им оръжие. И Савата изведе Върбанов.

— Чувствувам се задължен да ти изкажа благодарността на службата — посрещна го той.

— Не е нужно, другарю Киров. На мен ми стига изпитаната радост, че все още съм полезен на своя народ. И съм ви признателен за това…

— Аз също се радвам, особено, че ти не изигра моето доверие.

— Намерих сили, макар да ми беше трудно. Не е лесно да отидеш срещу своите, другарю Киров!…

— Разбира се. Само че ти сега именно си при своите… Но чуждите не са се още разоръжили. Готов ли си да излезеш на очна ставка с някои от тях?

— Да!

Киров изведе на разпит Пери. Той беше оклюмал и го гледаше като подплашен заек, трепвайки при всяко негово движение.

— Разкажи ни за своята престъпна дейност! — подкани го Савата.

— Нямам такава, другарю Киров! — запримигва подследственият и преглътна с усилие.

— Хм!…

Савата извади на бюрото си един съсредоточен заряд.

— А откъде се взе тогава у тебе тази „играчка“?

Лекето гузно мълчеше.

— А защо този взрив, американско производство, бе намерен при залавянето на Хаджисотировата банда?

Пери отново преглътна и започна малко объркано и несвързано да признава дейността си с Дамянов: разрушаването на вентилатора в рудника, подхвърлянето на взрива в двора на Арнаутина, проучванията около геолога. От Хаджисотиров обаче искаше да се изолира. Ето защо, когато стигна до убийствата и участниците в бойната група, се запъна. Киров го повъртя, свали го в ареста и изведе доктора. Не разчиташе много на него, но искаше да използува частични негови признания.

— Дамянов, посочи ни кои влизаха в бойната група? — попита го той.

— Каква бойна група?

— Тази, която заедно с бандитите щеше да нападне рудника.

— Не зная такова нещо.

— Такова нещо има, защото бандитите бяха спуснати и ние ги заловихме.

Нареди да го отведат в ареста, за да види някои от тях. Показаха му Каранешев и Славчев и го върнаха.

— Убеди ли се? Ние хванахме седемнадесет души. Ясно, че те не могат сами да нападнат цял, при това сериозно охраняван рудник. Съобщиха ни, че разчитали на вербувани местни хора, за които бе хвърлено и оръжие.

— Аз не зная за такава бойна група, другарю Киров.

— Добре, ти не знаеш, а кой знае, кой е вербувал хората?

— Пери вероятно знае.

— А пожара?

— Пак той може би…

— Доведете го! — нареди на повикания милиционер.

Вкараха Лекето.

— И така, Дамянов, чие дело са пожарът и привличането на хората от бойната група?

— Това Пери може да каже.

— Как не те е срам, бе Дамянов! — нахвърли се Лекето разгневен. — А ти не ми ли постави задачата за пожара? Не вербува ли сам хора?

— Аз легионерите не познавам, вие с Хаджисотиров ги знаете.

— Подлец!

— Разбрахте ли се? — попита Киров и нареди да откарат доктора и да изведат Върбанов.

Той го пресрещна в коридора и му каза да даде вид, че знае хората от бойната група. Върна се в кабинета си.

— Ти какво си мислиш, че ние не знаем нищо по този въпрос и можеш да ни въртиш? Ще ти докажа, че не само Дамянов е признал!

Позвъни и милиционерът въведе Върбанов.

Когато той влезе, Пери трепна и преглътна конвулсивно. Краката му се разтрепериха. Не знаеше, че нелегалните са заловени.

— Върбанов, познаваш ли това лице? — зададе въпрос Савата.

— Да. Това е Пери Лекето, първият помощник на Дамянов, а след това и на Хаджисотиров в шпионската им дейност.

— Само още един въпрос: кой извърши пожара, убийствата и вербовките за бойната група?

— В терористическите нападения тук, в града, сме участвували всички, той също. Пожара на гатера е организирал лично той. Хората за бойната група са вербувани от него, Хаджисотиров и доктора. В нея влизат…

— Достатъчно!

Милиционерът го изведе.

Пери се сгърби, сви се целият. Поиска вода. Като тракаше със зъби о ръба на чашата, изпи я на едри, жадни глътки. След това се отпусна и направи пълни признания.

Прекъснаха разпита и заминаха да арестуват засечените лица.

 

 

Следствието продължи. Савата беше убеден, че Дамянов ще се окаже най-костеливият орех, макар да бе направил някои признания, защото имаше дейност, неизвестна в подробности на другите. Затова реши по-напред да сломи Хаджисотиров.

Отначало шефът на бандата се държеше твърдо и все още нищо не признаваше. В сърцето му се надигаше страшна злоба срещу Савата. Но наред с нея вече се прокрадваше и неосъзнато още колебание. То идваше от едно особено качество на Киров — умението му да печели арестуваните. Колкото и да беше строг, той никога не се гавреше с тях, не унижаваше човешкото им достойнство. Затова и да се страхуваха от него, те го уважаваха като човек, който си „разбира от работата“.

Такива чувства на уважение, доверие започнаха постепенно да проникват и в душата на Хаджисотиров. И Савата стъпка по стъпка го откъртваше от позицията му. Но бившият капитан предаваше всеки свой окоп с бой, сражавайки се „до последния патрон“.

Най-вече се съпротивяваше той да признае за нападението на рудника.

— Значи не сте предвиждали такова нападение? — попита Киров.

— Не.

— Заведете го да види приятелите си! — нареди той на милиционера.

Хаджисотиров се върна съкрушен.

— Тази група идваше при вас, не при нас! — каза му Савата. — Но ние се оказахме „по-гостоприемни“.

— Действително с тази група предвиждахме да нападнем рудника.

— Само с нея?

— Да.

— Големи „герои“ сте!… А оръжието в сандъците за кого е?… Кои са местните хора, вербувани за тази цел?

— Не знам за такива.

Савата нареди да доведат Дамянов. Като влезе, той стреснато изгледа Хаджисотиров. Мислеше, че не е заловен.

— Дамянов, кой вербува хората за бойната група?

— Хаджисотиров и Пери трябва да знаят.

— Ти имаш ли някакво участие в тая работа?

— Абсолютно никакво.

— Отделно от нас той също е вербувал някои! — каза раздразнено Хаджисотиров.

Изведоха доктора.

— Кажи сега кои са хората?

— Не помня имената им Пери ги знае. А тези, които Дамянов привлече, още не беше успял да ми ги съобщи.

— Пери каза, че вербуваните от вас ти си ги записал в бележника си.

— Да, но го загубих, когато ме гонехте.

— Не се безпокой, ние го намерихме, и то в планшета ти. Само че текстовете са шифровани. Кажи ми ключа!

— Унищожих го при бягството.

Колкото и да го въртеше Киров, той не съобщи имена. Страхуваше се не заради местната (съобщена сигурно от Пери), а за страничната, квалифицираната агентура. Савата разбра това.

— А с какви други шпиони сте работили в страната?

— Нямаме такива, обектите ни бяха само тук.

Савата нареди да доведат първия му помощник.

— Върбанов, освен в нашата околия, работили ли сте в други райони?

— Да. С изключение на мене всички останали от нашата група поддържаха връзки с хора от други обекти. Аз съм предавал сведения за тях…

Изведоха го.

— Е?

— Вярно е, но и техните имена не помня.

— Много късопаметен се изкара!

Това сериозно затрудни Савата. Той изпрати в министерството фотокопия от тефтерчето на Хаджисотиров — да работят над шифъра. А и сам се зае с него. След много усилия най-после му се удаде да открие ключа. Имената на останалите шпиони бяха установени.

Това беше последната позиция, на която Хаджисотиров се задържа. Нямаше вече какво особено да скрива. За дейността си в чужбина разказа веднага — и без това другите ще говорят…

Последното, за което даде показания, беше участието му преди Девети септември в акциите срещу партизаните и в разкриването на конспирациите. Савата познаваше добре тази му дейност и не му позволи да извърта.

Накрая Хаджисотиров изпадна в особено откровение.

— Завърши най-после нашият двубой с тебе, Сава! — каза той с нотка на скръбно примирение. — Ти се оказа по-силен и победи… Трябва да ти призная, че през целия си живот никой човек не съм мразил и не мразя повече от теб, защото ти за мен за съжаление си бил умен, ловък враг. Затова винаги съм съжалявал, че не успях да те убия. Сега най-вече…

Помълчаха. Киров му предложи цигара. Запушиха.

— Моите чувства към тебе са аналогични — отговори му със същата откровеност той. — Само че между нас има разлика. Твоята борба е безнадеждна: работниците, които сега са господари на бащината ти фабрика, никога няма да те допуснат до директорското кресло, кооператорите никога няма да ти позволят да се разхождаш на белия жребец из чифлика!… И аз съм частица от тях… Освен това имам и малка лична сметка с вас — баща ти уби родителите ми, а ти искаше мен… Ето защо аз месеци наред ще спя на това бюро, като вълкодав ще лежа по границата на околията, но няма да ти позволя безнаказано да я пристъпиш!…

„Този фанатик никога няма да ме пощади! — мислеше си със скръбно отчаяние Хаджисотиров. — Някаква надежда мога да храня само в съда…“

— Съветвам те на процеса да се държиш умно! — каза накрая Киров.

— Излишно. Аз имам офицерско достойнство, където плюя, не лижа… За мен последното сражение беше тук, в твоя кабинет. Смятам, че паднах като войник. Това поне е единственото ми утешение.

— Добре. Ще видим честната ти офицерска дума!

Последната опорна точка, срещу която Савата предприе офанзива, бе Дамянов. До края на следствието докторът продължи възприетата линия — да лавира, да усуква, да се изплъзва, както може и колкото може.

Отначало той също искаше да се изолира от Хаджисотировата група, защото се страхуваше да дели с тях отговорността. Целеше да лансира една чисто разузнавателна дейност, свързана направо с майор Кларк. Но на тази позиция не можа да се задържи. Разобличиха го всички, включително собствената му жена, и той призна.

Призна също и за извършеното вредителство в снабдяването на рудника и на населението, притиснат от аргументираното заключение на експертната комисия.

Колкото и да се страхуваше от убийството на геолога Златев, трябваше да потвърди и него — имаше редица уязвими места в тая история, а и нелегалните бяха направо посочили, че той е авторът.

Най-сериозно се опъна Дамянов за хората от бойната група, които лично бе вербувал. За един от тях Савата имаше донесения; друг бяха засекли при проследяването на доктора. Но това беше всичко. И Киров положи големи усилия, за да му внуши, че знаят много, да разбие съпротивата му.

Когато го изобличиха с първия, Дамянов почна да се разколебава… „Откъде знаят всичко това? — питаше се изумен той — Та аз никому не съм ги съобщавал. И дали са им известни всички?…“

— Какво си мислиш ти, господин адвокате, че като не си споделил това с другите, ние не ги знаем! — настъпваше Савата.

— Само този е, другарю Киров, не успях повече да привлека. А излъгах Хаджисотиров, за да се отърва.

— Признаваш този, защото ти го посочихме. Чакаш сега да ти кажем и останалите?

— Няма други.

— Ти мислиш, че ние сме спали и не сме били по следите ти? Виждам, че не вярваш. Ще ти докажа, че не говоря празни приказки!

И той му прочете пасаж от един рапорт за проследяването му. Докторът мигаше от изненада: с какви само подробности е уловено поведението му!

— Но ще кажеш, че само тук, в града, сме били подир тебе? Лъжеш се!

Прочете му друг рапорт за проследяването му по селата. В същото време си мислеше: „Ти ако знаеш, че едва отскоро те следим, нищо не би ни признал, но там е работата!…“

— Това са само два случая, и то от последно време, за да си ги припомниш. А знаеш ли откога те „пасем“? Я погледни колко голямо е досието ти! — Той потупа някаква дебела папка. — И вътре има по-интересни работи… Хайде говори, че ни омръзнаха плитките ги хитрости!

— Няма повече, другарю Киров!

— Лъжеш! Ние хората ги знаем, искаме само да проверим искреността ти. Не вярваш ли?… Коста, доведи му още някой, който и да е!

Хвърлиха последната резерва. Арестуваният разказа как го е вербувал Дамянов и той потвърди. Като го извеждаше, Коста попита.

— Да водя ли още? — И леко намигна.

— Достатъчно! Няма да разиграваме повече театър! Отсега нататък никакви очни ставки с него! Започвай!

Дамянов още дълго упорствува. Това караше Савата да виси по цели денонощия над главата му. Но разбираше съпротивата на доктора: подготвянето на въоръжено нападение не е като да събираш сведения!…

Най-после Дамянов започна да признава вербуваните от него, но не изведнъж, а след все нов и нов натиск. Макар Савата да се ориентираше от една приблизителна цифра, съобщена му от Хаджисотиров, не знаеше точно колко души са и започна да се страхува, че той вече топи невинни хора.

Действително докторът не се отказа да направи диверсия и в следствието, за да отбие натиска за истинските си връзки. Савата извърши бърза проверка и го изобличи в лъжа. И продължи да го натиска; Дамянов съобщи още някои действителни свои агенти. Най-после решително заяви, че повече няма. Разузнавачът разбра, че казва истината.

Разпита го още за дейността му с полицията, с германското разузнаване и приключи.

През следващите два-три дена дооформиха някои доказателствени материали и започнаха подготовката на процеса.

Киров обсъди с помощниците си кои от подследствените да включат в процеса, за да започне изготвянето на обвинителното заключение. Неговото предложение беше за четиримата бандити, Дамянов, Пери, Диамандиева, двамата калугери, Пешев, доктора, лекувал Хаджисотиров, келнера полицай, единадесет души от бойната група и Мария — всичко двадесет и четирима души.

— А Запрянов? — попита Пешо.

— Ще го съдят в София. Ние ще го използуваме само като прокурорски свидетел.

— А старата Хаджисотирова? — обади се Коста.

— За майката нямаме особено законно основание.

— Тогава и Мери Дамянова, според твоята логика, не би трябвало да съдим. Тя пък го е направила заради мъжа си.

— Да, той е довел бандита у тях, без да я пита. Какво искаме — да предаде бащата на децата си? Всеки ли е способен на това?… Ще видиш, че съдът ще й даде условна присъда.

Когато помощниците му излязоха, Савата взе следствените материали, подреди ги акуратно. Сетне в продължение на два дни изготви обвинителното заключение и предаде делото в съда.

Помоли прокурора да напише бързо обвинителния акт. Той прочете пред него заключението и остана доволен.

— Съставили сте го отлично, другарю Киров. Може да се каже, че актът ми е почти готов.

И разузнавачите зачакаха насрочването на процеса…

Той се състоя в началото на август и предизвика необикновен интерес и раздвижване в целия край.

Киров се вълнуваше. Това представляваше своеобразен изпит за цялата тяхна работа по делото. Боеше се от Хаджисотиров, но най-вече от доктора. Обстоятелството, че Върбанов нямаше да се яви на процеса, усложняваше работата. Ако двамата главни обвиняеми отрекат показанията си, ще се създаде неблагоприятно впечатление. Това ще наложи евентуално да се легализира Върбанов. Разбира се, разполагат с немалко преки и косвени доказателства, но той имаше амбицията процесът да мине леге артис^[1] за авторитета на тяхната служба…

За „чест“ на бившия офицер Хаджисотиров удържа думата си и направи пълни признания. Към съда се държеше коректно, не така дръзко, както в началото на следствието, но със същото достойнство.

Дамянов обаче отрече показанията си на предварителното следствие. Заяви, че те са изтръгнати насила от началника на Държавна сигурност и горещо пледира „каузата на своята невинност“.

Савата целият пламна от гняв и срам пред хората, но прокурорът го защити.

— Другарю председател — обърна се той към съда, — моля да приемете като допълнителни веществени доказателства към делото заключението на медицинската комисия, която е прегледала подсъдимия веднага след приключването на следствието, а също така една магнетофонна лента, на която е записан моят разговор с него в навечерието на процеса.

Публиката се раздвижи, понесе се шепот.

Сред възцарилата се отново тишина председателят прочете медицинския протокол, който утвърждаваше отличното здравословно състояние на арестувания Дамянов. А след това магнетофонът се завъртя и докторът чу собствения си противен глас:

Прокурорът: Как се отнасяха с вас по време на следствието?

Дамянов: Много коректно.

Прокурорът: Някакво насилие да е упражнено над вас?

Дамянов: Абсолютно никакво. Показанията си съм дал съвършено доброволно…

Всред публиката се разнесоха смях и хапливи подмятания. Докторът беше забил гузен, злобен поглед в краката си. Пак го изигра този тип Киров!…

Продължиха да го разпитват за дейността му. Той все още отричаше. Но започнаха да го изобличават с главния обвиняем. Хаджисотиров го нападаше така язвително, че публиката започна да се смее.

Така докторът се видя принуден да признае, но все с увъртане и усукване. После, като разбра, че не може да отрече дейността си, заложи на другата карта — на колебанията и несъгласието си по редица въпроси с майор Кларк и с Хаджисотиров. При последната дума дори проля горещи сълзи на разкаяние.

Шефът го слушаше с дълбоко презрение…

След два дни четоха присъдите. Залата и площадът пред палатата бяха препълнени като на митинг. На смърт се осъждаха Хаджисотиров, Каранешев, Славчев, Дамянов, Върбанов (задочно) и Пери. Останалите получаваха различни срокове затвор. На отец Василий, чиято услуга бе взета предвид, и на Мария дадоха условни присъди.

Разрешиха свиждане на осъдените.

Хаджисотиров утешаваше близките си, но сам вече с усилие се владееше. До този момент той беше по-спокоен, макар и да знаеше участта си. Ала сега, когато смъртта вече надвисна над него, в душата му се всели смут и жажда да живее, да живее!… Онези морални устои, в чиято непоклатима сила бе убеден, почнаха да се рушат. Обзе го вледеняващ хаос… Но трябва да се държи докрай! Докрай!!…

Дамянов беше заобиколен от децата си, Мария, родителите й. Той плачеше и всички плачеха с него.

— Изглупях, за пръв път в живота си изглупях, и то фатално! — кореше се осъденият. — Но аз имам надежда! Ще ви дам адреси на големи хора в София. Направете всичко възможно, продавайте къде какво имаме, но да ме спасите… А ти, Мери, да не си посмяла да се омъжиш! Аз ти прощавам… Ще полежа няколко години и ще си изляза… — И той махаше възбудено с ръце, сякаш ги протягаше жадно към живота…

Свиждането приключи.